ДРУГИТЕ ЗА НЕГО
Защо ни е нужен днес Поетът

Деян Енев


Когато едно общество превърне големите си поети от вихрогони в кираджийски коне, самото то се превръща от манеж в обор


Имаме ли нужда от поети днес? За какво ни е поетът? Изчезва ли тази човешка порода?

Тези въпроси са фундаментални. Защото, съдейки по случващото се в България, няма как да не определим нашата държава като крайно поетична, като страна, която се подчинява не на нормалните закони на социума и на демократичното устройство, а единствено на чисто художествени закони. Ерго, тя е страна, в която, подобно на държавата на поезията, всичко е възможно.

Оттук и изводът - България може да бъде разбрана, описана и обяснена единствено от поетите. И то от поетите с главна буква. От Поета.

И наистина - каква страна ще да е тази, в която влаковете горят като перушина; в която десетгодишни хлапета убиват бабички с такава лекота, сякаш прецапват локва; в която сгради падат от вятъра; в която зам.-министър обитава правния мир с две етнически оцветени имена, а самият той жадува да се нарича с трето; в която

политическа фигура като вътрешния министър се прави на Емил Боев

и дори се гордее с това, а професионалното ръководство на повереното му ведомство трепери да не влезе под строй в кауша и мълчи като комуниста Антон; в която най-добре живеят хората с животински прякори; в която планините се превръщат в бетонни гета, а градовете - в паркинги. И прочие, и прочие, и прочие.

Затова ли всъщност за десетина-двайсет години поетите, истинските поети на тази страна, бяха превърнати в маргинали - за да не обяснят какво се случва. Някои все пак успяха да обяснят. И платиха, разбира се, превисока цена. Най-високата.

Преди няколко години ни остави поетът Георги Рупчев. Той беше инвалид. Той беше чист Дух. Живееше в своята стаичка в кв. „Гео Милев" (още един поет, от когото остана само едно стъклено око) и събираше - подобно паяжинки - от въздуха, най-чистите вибрации на вселената. Той остави такива стихове, пред които денонощно трябва да има строен почетен караул от гвардейци. Някой пита ли се, питам, как живеят жена му и детенцето му?

Преди няколко години ни остави поетът Иван Методиев. Подобно на нобеловия лауреат Йосиф Бродски, и той вярваше в

наличието на висш поетичен принцип, на който се подчинява светът.

Неговите стихове бяха чист вик. Той описваше шипките, щурчетата и сираците с такава пронизителност, че сега всички шипки, щурчета и сираци в България го споменават в молитвите си. Три години след смъртта му вдовицата му Мая успя да издаде философския му трактат за поезията. Някой пита ли се обаче, питам, как живеят Мая и дъщеричката й, дъщерята на Иван Методиев?

Да има бронзови плочи там, където живяха Георги Рупчев и Иван Методиев? Няма.

Има един поет Таньо Клисуров. Има един поет Валери Станков. Знае ли се какво работят тези хора, как живеят. Никого не го е еня.

Ало, чувате ли? Сещате се на кого говоря.

Това, което представлява картината на автомобилното движение в София в момента, се случи през последните години и в езика ни. Колите в София от средство за придвижване се превърнаха в своята противоположност - в улични паметници. Същото, трябва дебело да подчертаем това, се случи и с думите. Ефирът така се задръсти от думи, че се превърна в тишина.

Единствено Поетът все още може да промени картината.

Единствен Поетът може да върне цената на думите.

Но Борис Христов се самозаточи в Лещен. Миряна Башева подари златните си години на вестниците. А Константин Павлов просто замълча. И неговото мълчание е най-истинската метафора за нашето време.

Всеки човек е поет. Но не всеки може да пише стихове. Затова големите поети са ни дадени, за да изваждат собствените ни стихове от душата ни. Но когато едно общество превърне големите си поети от вихрогони в кираджийски коне, самото то се превръща от манеж в обор. И това е закономерност със силата на природен закон.

Онзи ден, между другото, видях следната утринна сцена - двама „събирачи на вторични суровини" с каруца, теглена от едно конче, тръгнаха да се изкачват по една много стръмна улица. Конят обаче се изплаши от стръмното и не искаше по никакъв начин да продължи. Беше стопено от труд конче с изхвръкнали ребра. Първо от каруцата слезе единият „събирач на вторични суровини", после и другият. Първият взе да дърпа напред коня за юздата, от устата на добичето капеше гъста жълта пяна, то въртеше глава и се съпротивляваше, а очите му бяха съвсем човешки, пълни с йовковски ужас. Тогава вторият мъж бръкна в каруцата и взе една летва. И започна да налага коня по гърба, по ребрата, където свари.

Поетите днес в България, истинските поети, ми приличат на този кон. Къде остана развятата черна грива, препускането по ливадата, къде останаха умните очи, присвити срещу вятъра? Къде се скриха дорестите, враните коне, белите коне със звезда на челото, къде изчезнаха вихрогоните? Няма ги.

Къде сте? Няма ви. Или се лъжа?

В средата на изтичащата седмица в зала „България" чете стихове поетът Бойко Ламбовски. Рециталът му беше придружен с акапелно изпълнение на квартет „Еуфония". Присъстваха роднини на поета, негови приятели и почитатели на поезията му. На един от редовете в зала „България" бяха седнали мъж и жена клошари. Бяха облечени в оръфани дрехи, хората около тях стискаха носовете си, а някои направо се преместиха по-надалеч. Лицата на двамата бяха истински озарени. Представяте ли си през какви пластове от зловеща действителност са минали тези хора, за да дойдат да слушат именно поезия в зала „България". Но те го бяха сторили. Техният подвиг трябваше да бъде на първа страница по вестниците, а не катастрофиралото ферари. Между другото, рециталът беше в рамките на проява, наречена „Ноти и метафори" и подкрепена от Министерството на културата. Дали все пак нещо не помръдва в бетона на делника ни? Дали не са дошли вече лястовичките? Които, ако не е Поетът да ни ги покаже, така и няма да ги забележим цяло лято.

Ще завърша този текст все пак мажорно. Защото лястовичките наистина идват. Трийсет и два милиона лястовици летят към Европа, съобщиха медиите. Та какво исках да кажа? Да - през май квартет „Еуфония" ще пее в дома на поета Борис Христов.


Източник: http://www.monitor.bg/article?id=152495 

 

Деян Енев е роден през 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Женен, с две деца. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар, пресовчик във военен завод, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист. В момента е в културния отдел на в. "Сега".
Издал е шест сборника с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987), "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия (1997), "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП и "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон".