ДРУГИТЕ ЗА НЕГО
За Иван Методиев

Екатерина Йосифова


Той премина през живота, през живота си (а все по-отчетливо разбираме: през живота ни) като несретен принц-изгнаник: приказно беден - и приказно богат с онова, което не се притежава. Писа-пя като ангелогласен пратеник, непризнаващ земен господар освен собствената си съвест. На нея единствено подчиняваше стиха си. Не се интересуваше дали ще го харесват или не ("Никой в наше време не е особено симпатичен"), дали няма да го нарекат старомоден, наивен, дали ще отминат снизходително... А можеше всичко: с трептяща от светлина лекота стихът му се носеше, докосваше, отгатваше, обичаше. Като доволен плувец опитваше многообразието от похвати, постигаше, изоставяше, създаваше нови. "Нави" и "тристихони", поеми, сонети, рубаи, стих-музика, цветен стих, песничка, глъбинна и страшна мисъл, молитва и заклинание, смях и плач...
След смъртта му се търсехме, разказвахме си: колко много го обичахме, колко го ценяхме, кой колко негови стихотворения знаел наизуст, защо не му го казвахме, трябвало е да му го повтаряме, защо забравяхме, дали поради собственото си униние и унижението от унинието... Седмици, ако не и дни преди да се отправи в последното си пътуване Иван се беше впуснал в някакво трескаво движение, обхождаше неколцината си приятели, появяваше се по местата, където се навъртаха познатите, звънеше, уговаряше срещи и начинания (утопични, според нас, по-разумните)... После се прибрал, скъсал тефтерчето с телефонните номера, млъкнал - за дни, после тръгнал.
Иван Методиев е тук с нова книга. Подреждал си я е той, не я доподредил. Но си избрал хората за съучастие: за предговора - Светлозар Игов, за другите трудове по издаването - Румен Леонидов. Сега дори ние, които познавахме кажи-речи всичките му стихотворения, печатани и непечатани, потъваме в нея, замаяни: от силата на таланта, от болката, заради загубата, заради обидата, от срам. Аз я чета съвсем непрофесионално, на пресекулки поради сълзи. Мнозина усетиха бърза потребност да напишат, да кажат: Иван Методиев е един от най-значимите български поети. Колкото пръстите на ръцете да останат томчетата с поезия, към които да посяга българска ръка, едното да е неговото. Защото там има съдба (България заобиква и вярва на поетите си само когато съдбата в стиховете и живота им се окаже една и съща). Има страдание, смелост и свобода.
Страданието: толкова всеобхватно, толкова дълбоко, че чак се синее-светлее като небе. То обгръща, прегръща всичко и всички: безнадеждните селца, отровната градска кал, самотните, болните, изхвърлените, бездомните кучета, изтляващите старци, убийците и изнасилените деца... Стон и прошка, вой и велико, докрай, сливане на грозното и високото... И дъното засиява меко, сиромашката красота хваща за гърлото... Преди време в едно интервю на въпрос на Силвия Чолева Иван беше отговорил приблизително така: не съм певец (или говорител беше казал, или изразител?) на низвергнатите, на съществата от дъното: аз съм те. Никъде в стиховете му няма следа от поза, нито "поетическа", нито каквато и да било; няма съ-страдание към жертвите поради чувствителност - сам той е страдание, сам - жертва, осмислящ я като свое приношение пред бога на поезията.
Смелостта: да бъдеш себе си. Да грешиш, да изкупваш, да прощаваш, да роптаеш, да богохулстваш, да се смиряваш. Да бъдеш верен на съдбата и на душата си. Смелостта да говориш на езика и на ужаса, и на присмеха ("и безобразното може да бъде път", "вулгарното е ефикасен взривен механизъм за първично очистване" от "непосилните напластявания на деня" - фразите са от "теоретичната" част на обявената за скандална книга на Иван "Гъзове и облаци", 1994. Изчисленото от Иван съотношение между "гъзовете" и "облаците" е 17:32). Смелостта да обичаш "раната, наречена България". Да търсиш крайна простота и яснота в стиха (и това негово самосъкращаване, самосгъстяване, краткост до невъзможност!).
Свободата. Свободата на бедняка, който се гнуси "да вземе". Свободата да даваш себе си. Волният летеж между "гъзовете" и "облаците". Пълната освободеност от предписания, моди, от всякаква назидателност - "Няма път за този, който казва - ето пътя!". Свободата на едно съзнание удивително фино настроено (разбиране, прозрение, думата е може би интуитивно или може би осенено?). Свободата да потъваш безкрайно - в трънливите пазви на родината, в бездънието на мисълта, в косите на любовта. В тишината.
Непрекъснато се изкушавах да цитирам десетки великолепни стихове, но бих искала да ги прочете всеки сам, сам да си говори с тях. Все пак ето накрая едно четиристишие:

О, в моя път, безкрайно бял,
ще скитат кучета бездомни
и техните очи огромни
ще вият с българска печал.

 

Източник: http://www.kultura.bg/media/my_html/2352/c-ivmedod.htm

 

 

Екатерина Йосифова е родена на 4 юни 1941 г. в гр. Кюстендил. Завършва руска филология в Софийски университет. Работи като учител в Дупница и Кюстендил (1968-1970), журналист в редакцията на в. „Звезда”(Кюстендил) (1971-1972), драматург в Кюстендилския драматичен театър (1972-1981), завеждащ на отдел „Поезия” и главен редактор на литературен алманах "Струма" (1981-1990). Има дъщеря и син.
Нейни стихотворения са превеждани и публикувани в антологии и литературни издания в Австрия, Великобритания, Германия, Гърция, Индия, Италия, Русия, САЩ, Турция, Унгария, Франция и др., а в Македония е издадена книгата ѝ „Ништо ново“, 2003, изд. „Штрк“, Скопие