Из поезията на 2003 година: жестоката нормализация

Пламен Дойнов

Ще илюстрирам една от тезите на този текст не с някоя новопоявила се емблематична (незабравима?) книга през дванадесетте месеца на 2003-та, не и с внезапната поява на нов силен поет, нито с полярни образи, изникнали изпод пищен публичен скандал, а с един малък епизод от текущия литературен сюжет на есента.

През септември в бр. 27 на “Литературен вестник” бяха публикувани две стихотворения от Йордан Ефтимов, въведени с бележка, която съобщава, че “на 21 август недалеч от местността Еленова глава в Северен парк в София завърши жизнения си път поетът йордан ефтимов”1. По-нататък бележката демонстрира очевидна ирония и скрити препратки към автори и медийни практики. На всичко отгоре от последната страница на седмичника се разбира, че водещ редактор на същия брой е не друг, а Йордан Ефтимов, т.е. внимателните читатели лесно могат да се усетят, че става въпрос за мистификационен похват. Това, че Йордан Ефтимов е (слава Богу!) жив и здрав се разбира дори и от това, че в другия случай “Литературен вестник” щеше да публикува много повече от две негови стихотворения.

Тази публикация предизвика няколко усмивки, недоумения и краткотраен потрес сред отделни хора, неразбрали мистификационния номер. (И на мен ми се обадиха няколко разтревожено-любопитни близки и далечни познати на Ефтимов!) Най-острата реакция обаче се появи в бр. 39 на “Стършел”, където Силвия Чолева определи публикацията на Й. Ефтимов като “поетично самозадоваляване” и “повод за публикуването без свян на поетическите му съчинения под прикритието на собствената му смърт”2. За контрапункт Чолева използва граничния пример с реалната смърт на Иван Методиев.

И така, конструира се лесната опозиция: мнимата кончина на Ефтимов срещу истинската смърт на Методиев. И още една опозиция: “поетите ни са два вида: едните, които на всяка цена държат да изненадат – често неприятно – своите читатели и приятели, и другите – дълбоко отдадените на поетическото изкуство, които полекичка изчезват.”3

Привидното недоразумение в челното засрещане на двете гледни точки свидетелстваше за новото все по-неудържимо разминаване между усещането за непроменимост на литературната ситуация, наследена от 90-те години на ХХ век и желанието да се случи нещо ново с нея и в нея.

Жестът на Йордан Ефтимов и ответната реакция на Силвия Чолева произведоха неразбиране не защото са стари номерата на карнавала, нито защото жаждата за автентизъм става все по-неутолима. Случката беше психологически обяснима и донякъде с предвидимата мистификационна автоирония на Ефтимов и със странната нервност на Чолева, но парадоксално – въпреки тягостното усещане за непроменимост – тя се превърна в знак за променена културна и литературна ситуация.

Като че ли най-открояващата се характеристика на тази промяна е именно предвидимостта, липсата на неочаквани ходове в литературното/поетическото поле. През 90-те години на ХХ век литературата съществуваше в непрекъснато състояние на промяна, на изненадващи публични жестове и изумяващи с новите си хоризонти текстове. Милена Кирова скоро отбеляза, че “бедата с българската литература през 2003 г. за мен беше в нейния отказ да експериментира, в неслучената потребност да провокира границите на жанровете, да търси алтернативни тематични посоки, да преживява маргиналното, да подрива съблазните на вече постигнатите печеливши позиции…”4

Без да се опитвам да оправдая българските писатели/поети, ще допусна, че днес по-скоро сме свидетели не толкова на липсата на новост, колкото на една невъзможност за смайване. Основната причина е в почти пълната предвидимост (предварително зададена “незначителност”, не-знаменателност) на почерка и поведението. Всекидневно изречено, липсва изненадата, не защото отсъстват изненадващи текстове, а защото никой не може да бъде изненадан. Няма шок от литературен ексцес, няма потрес от езиково просветление... Има само малка нервност от претенциите за предизвикване на шок и потрес. Това е скуката на нормализацията. Жестоката нормализация.5

Един от ефектите на тази ситуация е абсолютната незаинтересованост на субектите в литературната среда от случването на поезията. Знаят ли (знаем ли?) поетите колко други поети през последните месеци са издали стихосбирки? Не става дума за графоманите. Не говоря и за баналния нарцистичен въздъх: “Ех, не се четем!” Става дума за сетивата ни за другите, за любопитството към гласовете и за чувствителната тишина отстреща. Те по правило отсъстват. Затова българските поети заслужават глухотата, която им се причува.

С други думи, за да бъдем изненадани трябва да искаме да ни изненадат, да търсим изненадата, да любопитстваме... След всичко казано дотук, най-кратката оценка ще прозвучи така: много силна, но и много равна година за поезията.

Напосоки през годината

Наистина най-голямата изненада беше смъртта на Иван Методиев и респектиращите му посмъртни стихове в “Повече тишина”. Срещнаха се краят на поета и тишината след неговите последни думи – един от проверените в литературната история методи за производство на повече смисъл. Литературната общност се развълнува именно от осъзнаването на внезапната липса на поета, защото тъкмо името на Иван Методиев беше един от синонимите на поет. Мнозина напомниха за неговото “отшелничество” приживе, за последователния му отказ от пространства, които нямат нищо общо с поезията, за опита му да живее същностно в словото... Тези внушения черпят сила от смъртта му и последните му стихотворения, в които вилнее цялата промислена (някак закономерна) жестокост на съвременното съществуване, целият “щедър ужас” на битието.

Така се случи, че “Повече тишина” на Иван Методиев се вписа в практиките на археологията на смъртта. Други четири археологии останаха важни за опита на българската поезия през 2003 г. Едната – археология на литературата – изключително предпочитана и популярна през 90-те години на ХХ век, днес е все по-незабележима всред мощната тенденция на новия автентизъм, но все пак имплицитно подхранва не малко езикови поведения. Втората – археология на детството – традиционно черпи от (авто)биографичните митове и разкази, преобръща ги, преразказва, досъчинява, преобразува, търси внезапни връзки и нови конфигурации в личностните основания на поезията. Третата – археология на всекидневието – следва слабите места, гънките и процепите в езиковото преживяване на конкретния свят, в конкретното преобразуване на съществуването като различно битие – чрез работа върху подробностите и пренаписване на значенията им. Четвъртата – археология на географията – размества имената на градове, страни и морета, разменя местата им по картите, преначертава самите карти, активира желанията за друго поместване на българското в света. Именно в границите на тези археологии се състояха някои от изненадите в иначе скучната жестокост на нормализацията.

Една от малкото изненади през 2003-та проилезе от стихосбирката “Сюр”. В нея Едвин Сугарев демонстрира писане, което изобилства от жестове и истории. Това е книга за сюжетите на записващия човек – как възниква поетическото, как паметта за авангарда е вече неотменна част от генома на поезията, как се случва спектакълът на появата на стиховете.

Ако в “Сюр” имаше изненада от неочакваното, в “Гибелни думи” се прояви изненадата на познатото. Представителният том с избрани стихове, съставен от Борис Христов, се появи тъкмо когато годината 2003 преваляше. Може би затова почти не забелязахме каква голяма книга се разлиства. А в “Гибелни думи” подборът поставя във фокус автор който владее играта с границите – в регистрите от еротиката на гибелта до гибелната еротика. Срещаме един от българските поети, които обърнаха лице към източни традиции и поетики и ги превърнаха във важен философски и екзистенциален избор, превърнал се в ключовите проходи за българската поезия през 80-те и 90-те.

С “Писма до Гаустин” Георги Господинов изтегли един от тематичните ръкави на стихосбирката си “Черешата на един народ” (1996), на “Естенствен роман” (1999) и на сборника с разкази “И други истории” (2001) – мистифициран трансисторически персонаж – обитаващ носталгиите на ХХ век. Гаустин е всичко и нищо, лирическо лице, което е необходимото “ти” на пишещия човек. Личи стремежът за преводимост на тази стихосбирка, нескритото й желание да бъде четена не само от българи.

Диана Иванова представи “Наръчник за любовници и други последователи”, в която няма как да не разпознаем продължение на първата й книга “За любовта и други откровения” (1999). Не само като маниер на озаглавяване, но и като пълно отдаване на мисълта за любовта. Този път обаче статутът на любовта е издигнат до своеобразна геополитика – и заради английския вариант на текста в първата половина на книжното тяло, и заради тематичните преброждания между Изтока, Запада и тяхната среда (там, върху двойния праг между тях – в Прага), и заради лексикалните и стилистичните довявания – писане с множествената страст, вилнееща щастливо в различни места на света.

Оля Стоянова издаде книгата си “Пътна карта” в резултат на Интернет-конкурс в Русе. Затова читателите не бива да се изненадват, че само месеци след втората й стихосбирка “Проза” (декември, 2002) се появи и третата. Струва ми се, че двете книги трябва да се четат заедно – с “Пътна карта” да се ориентираш сред делничната “Проза”. А когато се изгубиш в парадоксите на очевидния лъжереализъм, чрез “Проза” да си начертаеш “Пътна карта”, която да те изведе някъде край път Е80. Все пак репортажната лирика на Оля Стоянова в третата й книга е доведена чрез фигурата на пътя до сърцето на мигновената всекидневна драма. Къде по-нататък? След Фотографията, след Прозата и Пътя? Книгата донякъде предвижда вероятните си развития. Изглежда това са моделът на приказката – важен в стратегиите за очудняване на балното всекидневие, както и разгъването на стихотворението с една степен в повече от хайку – съществен ход, за да се постигне по-силно внушение.

С “Хекзаметри” Божидар Богданов продължи в просеката, по която свърна с предишната си поетическа книга “Сънища и опашки” (2000) – към съчиняването на една необходима античност и друга простота. Епиграфите-ориентири към Омир и античните философи, към Елиът, Сеферис и Сен-Джон Перс ни отвеждат в поетика, която се интересува от първото именуване на света и вещите, унася се в утопията на началата, сама си чертае историческите пластове и ги дарява в истинност и вечност. Книга, която в българската си традиция ни сочи имената на Стефан Гечев и Иван Теофилов. Книга, която решава да не бъде нито “пост”, нито “прото”, а класична, сдържана, сама на себе си.

Освен “Гибелни думи” на Едвин Сугарев, още няколко лични антологии поддържаха тенденцията нов персонализъм и през 2003 г.

Поредната книга в поредицата “Нова българска библиотека” на изд. “Слово” дойде с името на Радой Ралин и със заглавието “Правото да се разочароваш”. Тя се появи, за да отбележи 80-годишнината на Радой Ралин. Чрез внимателната подредба, извършена от Вихрен Чернокожев можем да стигнем до вече баналния въпрос: Как така досега не сме забелязвали изтънчената философска лирика на Ралин, а сме се хлъзгали по публичния му образ на смел сатирик между 60-те и 80-те години и дърдорещ интелектуалец от 90-те? След “През есенната улица” (1996), това е следващата книга, с която Радой Ралин показва, че традицията на поетите на 40-те години може да има и друго, щастливо бъдеще.

В жеста “Отблясъци от малахит” се събраха нови стихове от Александър Бандеров (по повод неговата 70-годишнина) и юбилейно слово от Светлозар Игов, писано преди 20 години. Това е жест, който укрепва образа на Бандеров като поет на скептична и здрачна уединеност, на едно битие изречено в стройни ритмични и римни структури, без илюзии. Дори пътуванията до Канада и други светове в тази поезия звучат като съсредоточени придвижвания навътре в самотата, в едноличното сбъдване на нищото като (без)смисъл на съществуването.

Други поети по различни поводи също издадоха избрано – Васил Давидов (от Велико Търново) “Връщане в нощта” (спокойна, новоовладяна предметност, на места – сатиричен патос) и Иван Дойнов (от Разград) “Танцът на пчелата” (строг и ясен класически стих, безхотростни обръщения, смирена изповедност, подклаждане на радостта, че просто те има…).

В началото на годината Иван В. Симеонов издаде поемата “В търсене на Бога”, за да приключи 2003-та със съборната “По следите на скритата светлина” – обемната му лична поетическа Христология, представителна за съвременната българска религиозна поезия. В предговора към антологичната си книга авторът изгражда силна защита на концептуалния си избор. Макар да ми се струва, че пострелигиозния вкус по-близки ще бъдат не обръщенията към Бога, не възхвалите, съмненията и молитвите в книгата, а особенните състояния на смирено откривателство в по-кратките стихотворни фрагменти.

На пръв поглед в същото тематичено поле присъства и Роман Кисьов с “Пилигрим на Светлината” – текстове, определени от автора си като стихОткровения. Тези “откровения в стихове” обаче са далеч по-отворени спрямо други, нерелигиозни зони и дискурси, повечето от тях звучат като притчи, които диалогизират с прости човешки светове и отвеждат към богат, множествен смисъл.

Стихосбирката “Зелено/Огледало” на Антоанета Николова е книга-близнак, която пък трябва да бъде четена с другия си близнак – “Езикът на пустотата”, появила се също през 2003 г. Можем не само да кажем, че стихосбирката и научната есеистика взаимно се четат, но и да се впуснем в други приключения – да откриваме снопове от загадъчни зависимости между думи и маршрути, екзотични пространства и притихнали сърца, случайни съвпадежи и строги раздвоявания (“Зелено” и “Огледало” са точно две равни части – по 32 страници всяка)... Тънка философия на естеството.

Няколко книги с фамилията “Левчев” през 2003 г. Любомир Левчев – три книги. Една – антологична. Две – с нови стихове. А вероятно вече има читатели, които са подведени от заглавието на новата стихосбирка на Владимир Левчев “Архитектура на промените”. Може би си мислят, че става дума за перестроечна книга от епохата на гласността. “Архитектура на промените” обаче е стихотворен сборник, който завръща Владимир Левчев като един от важните поети от т.нар. първо поколение на 80-те: във “формалните” му стихотворения се изпълват всички обеми на класическия стих, тръгват хрумки на неоавангардистки езикови експерименти, възникват първите силни напрежения между “стари” и “нови” български и чужди езици. Книга, която реабилитира “формалното”, в каквито и значения да ни въвлича то.

Стихосбирката “Пясъчен часовник” на Весела Димова може да бъде обръщана, за да протича от едния към другия край на текстовете – и да остава все в себе си. Ето част от най-силното едноименно стихотворение “Пясъчен часовник”: “Едното му коремче е бременно с отминалото време, а другото – със времето, което предстои…”

Четири дебюта

Това са забележимите поетически дебюти:

“Пози и почерци” на Лилия Георгиева. Ако перифразираме едно заглавие, всеки почерк си има своята поза. И обратно. Дебютната стихосбирка на Лилия Георгиева побира серия от опити върху произхода на поетическия език – от духа на музиката до тялото на всекидневието. Малки експедиции за открития в откъслеци от почерци, в струпвания от междуметия, наречия, фрази, прости изречения, в теми, зададени от погледа, езика и бита. Характерната и за други млади поети повторителност и изброителност често преобразява капризите в напрежения. Най-ценното в книгата: иронията към литературната амбиция за “нови почерци”.

“Друг ритъм” на Яница Радева. Като изключим две-три декларативно “женски” стихотворения, останалата по-голяма част от книгата извършва деликатна археология на детството – с иронична носталгия се пренаписват отделни български мотиви, възвръщат се образите на дядото и бабата в калейдоскоп от едва видими жестове, които думите се опитват да превърнат в значения, обръщащи смисъла. Такава поезия напомня за приказка, която не иска да знае края си, защото предчувства, че е безпощаден. Затова приема повторителната цикличност на живота и го оставя сам да решава трагическата си философска задача.

“Време на изплащане” на Иглика Дионисиева. Стихосбирка на сдържания, мек, деликатен опит на наблюдаването. Наблюдението като неутешимо съзерцание върху себе си и другия. Биографичното се е разположило зад множество имена – Мария, Борис, майката, бащата, дядо ми – за да се разтвори в собствената си без-резултатност, в заложеното още в костите на историята без-смислие (“Сънувам още дядо ми/ изпратен да изгриба/ Бяло море с вила”), в очакваната горчива изненада (“Пролетен вятър: от небето/ вместо ангел/ слиза найлон”). Поетика на битието без илюзии, красноречиво графикализирана в отделни текстове с извеждане на заглавието след края на стихотворението. Началото е краят.

“39 спирки по пътя” на Мая Добрева. Парадоксално изречено, този дебют представя ретроавангардно езиково поведение, което не се страхува да бъде жанрово “старомодно” и в същото време предизвикателно “модерно” в откритията си. Всяко стихотворение от “39 спирки по пътя” напомня 39 днивникови записки, 39 лирически сюжета от всекидневието. Тъкмо в такива малки ситуации проблясват внезапни високи значения. Стиховете успяват да говорят за всекидневните метафизически бездни, за любовта, вярата и съмненията, като запазват достъпната си форма, като приканват всеки читател (и неизкушения, и професионалния) в своето общо, споделящо пространство.

Есента на наратива

Есента на 2003 г. ни донесе пълна победа на наративната поезия. Заедно с това обаче се нароиха и няколко усъмнявания в стойността на тази победа. Ето как звучат като въпроси: Трябва ли изобилието от знаци за реалии в наративната поезия непременно да ни вълнува поетически? Не са ли това най-често безкрайни низове от всекидневни подробности, които се стремят да ни убедят, че зад всеки детайл дебне метафизическо приключение, смайващо прозиране, почти прозрение? Във върволиците на лирическите разкази не се ли сблъскваме с имитативни археологии на всекидневието и на детството, фалшиви срезове, в които/зад които няма нищо?

Сред най-представителните заглавия на наративната поезия е книгата “Стихотворения с биография” на Николай Бойков, за чието писане горните питания са най-малко валидни. Изворите на втората книга от Н. Бойков трябва да се търсят в едно хрумване на Петър Чухов от началото на 2000 г., което укрепна на страниците на “Литературен вестник” в рубриката “Биографии на стихотворения”.6 Впрочем, тъкмо Николай Бойков беше вторият или третият автор, който публикува свой текст в рубриката. Ако за някои е каприз или случайност, за този поет структурата на дневника е абсолютен код, в и чрез който се четат/пишат стихотворенията му. (Вж. дебюта на същия автор “Метафизики”, 2000). И още: това е книга, чрез която в ритмичен вървеж спокойно може да се изучават градските пейзажи на София и Будапеща – стихотворения с топография.

С прочита на “НеОбичаЙно” от Женя Димова се затвърждава впечатлението, че в тази поезия винаги – като експлицитен адресат, като случаен или важен повод за говорене, на втори план или в далечината, току пред очите или зад завесата на бита – стои един мъж. Светът на мъжкото се конструира като незаменим лирико-диалогичен партньор. Това е книга, представителна за доброто “женско писане” днес, със стратегически постигната мяра – нито наивно сантиментално, нито твърде (пост)феминистко. Така характерните за този стил натрупвания на подробности от предмети, гледки, сравнения само подсилват радостта от алегорическите им употреби.

След “Пастирът и левантинките” (2000) с “История на килима” Соня Николова продължава да изтегля сюжетите си към антични и библейски далечини, да смесва съвременност и митология в трудно проследими асоциативни истории, в които лексиката държи на старите си очарования, на хрусването на гласна между две съгласни, на вкусни архаизми и почти безследно изчезнали персонажи, възвърнати изотникъде сякаш.

За “Дъжд от китайски капки” на Ваня Ангелова само ще вметна, че е типична поезия на афористичните обрати – не нещо ново, но затова пък успешно, стилно, лично.

Коледното струпване

В последните две-три години свикнахме към Коледа и още по-ясно изречено – точно на Коледния панаир на книгата – да ни връхлетяват нови заглавия, да ни засипват с купища книги, изпод чиято грамада докато пропълзим, докато ги поразлистим – и годината свършила. От това обилие губят най-вече самите стихосбирки, които остават попретупани и неоткроени, не просто недочетени, но и изобщо незачетени.

Това е повод да се запитаме още нещо за публичното битие на новите книги с поезия: Случват ли се книгите (с поезия) извън премиерите? Купуват ли се? Четат ли се? Обсъждат ли се? Репликират ли се с други книги и стихотворения? Отговорите са по-скоро отрицателни.

Няколко коледни заглавия все пак се заявиха измежду грамадата.

За познавачите на творчеството на Кристин Димитрова “Хората с фенерите” едва ли ще бъде нещо повече от “Образ под леда” (1997) и “Поправка на талисмани” (2001). Все същите (все по-обиграни) игри на (не)съществуване, смесване на разнородни времена и на раздалечени топоси. Това е изкуството да създаваш едновременности от чужди епохи и пространства, владеейки мистиката на всекидневието. Хората с фенерите – винаги като полусенки. Тук-там обаче, освен процепите към бездънни трагически бездни, зейнали в наглед плитки малки истории, неудачно се появяват едносложни поанти с морализаторски патос или публицистични елипси – дидактично обръщане на текста от тайната към видимостта. Ако предишните книги на Кристин Димитрова пленяваха с неочакваността на стила и техниките на изграждане на стихотворението, то сега към “Хората с фенерите” (именно заради липсата на новост и изненада) сме мнго по-придирчиви.

С “Живот без поезия” Тома Марков показа, че тавтологизмът в поетиката му вече се е превърнал във все по-банализиращо се зацикляне. Пиковите постижения в “Героин.rec” (2000) са се мултиплицирали в очаквани ходове – наредени един след друг разказоидни стихове, следващи нескончаеми действия из всекидневието и забежки на мисълта. С тази книга рециклирането на теми, похвати, реторики и образи при Тома Марков е придобило тревожни очертания. Интригуващото му появяване с рециталите на живо и със стихосбирката “Героин.rec” се е развило до равнището на нарцистична автоцитатност. Ярките социални жестикулации отпреди три години са деградирали в лигаво мотаене насред града и бита. Смятаният за най-автентичен сред младите поети автор изпитва остра нужда от други техники за представяне на автентичността си. Арсеналът за това езиково поведение е изчерпан. Резултатът: най-окапалата книга в есента на наративната поезия.

В “Часът на кучето” Патриция Николова е разположила няколко темперамента в едно книжно тяло. Няколко, но обединени от общия нерв на абсурда. Българска (софийска) топография, руски сюжети и хайвери, любовни речитативи – всички те обаче подвластни на някакъв тих, пълзящ, неотменим апокалипсис с много копнеж в него.

Антологиите, сборниците, колективните проекти

Колективните поетически книги на 2003 г. демонстрират мирно съвместно съществуване на най-разностранни почерци. Няма дори следа от сблъсък. Никакво нахъсване и пародиране, нито дори репликиране. Автентизъм на скуката.

Все още младата традиция (подета от НДК) – издаване на представителен сборник с нови стихотворения от съвременни български поети, през 2003 г. пое в посоката – от антология към фестивал. В сравнение с предишните две книги “Лирика”, издавана всяка година през юни, новото издание “Лирика’ 2003” избягва определението антология и се представя като фестивал на поезията. На премиерата се разбра, че това самонаричане е идея на Иван Теофилов – един от 12-те редактори на литературни вестници и списания, които отново след гласуване са определили имената на повече от 130 съвременни поети, които са поканени да предоставят за публикация свое ново стихотворение. Институционалността на избора изисква по-обстойно изписване: Валентина Бояджиева (сп. “Панорама”), Валери Начев (сп. “Страница”), Владимир Зарев (сп. “Съвременник”), Георги Гасподинов (“Литературен вестник”), Георги Константинов (сп. “Пламък”), Димитър Христов (в. “Български писател”), Иван Гранитски (сп. “Везни”), Иван Теофилов (сп. “Сезон”), Марин Бодаков (в. “Култура”), Милена Димова (в. “Литературен форум”, когато е излизал), Михаил Неделчев (сп. “Демократически преглед”), Тома Марков (казват, като представител на алм. “Орфей”).

Фестивалността на изданието се чете и при по-открояващата се масовост в присъствието на поети, които през 2003 г. са включени за пръв път. Очевидно увеличеният брой на гласуващите редактори е предизвикал нарастване и на участващите автори. Ако през 2001 г. поетите в антологията бяха 111, а през 2002 г. – 97, то сега те стигат числото 133. При това вече се разбра, че няколко от събралите необходимия брой точки автори не са предоставили стихотворение (по разни причини), иначе участитието им вероятно би закръглило имената на 140. В тази масовост са се случили неочаквани близости, които обаче се състояват мирно, вероятно защото фестивалът няма конкурсен характер. Но като най-приятен ефект пред очите засиява относителната липса на позьорски оплаквачески интонации в регистъра на социалния ангажимент, характерни за предишните две издания. Въпреки кристалното спокойствие обаче, чувства се нещо тревожно ново – с “Лирика 2003” гласуването в българската поезия влиза в решителната си фаза.

“Български поети”, съставена от Деньо Денев, се нарежда до/след антологичните проекти на Петър Алипиев и на Борис Христов от 90-те години. Както в повечето подобни издания, така и тук колкото са учудващи някои отсъствия, толкова по-загадъчни са и много от присъствията. Но няма нищо лошо в това да се поддържа традицията на т.нар. субективни антологии.

Малката антология “Колко още те обичам. Интимна лирика” е книжният резултат от Интернет-конкурса на Сдружение “Словото”, тържествено отчетен в навечерието на 24 май. Книгата съдържа най-добрите (според журито) 50 стихотворения, получили след гласуване съответния солиден брой точки. Авторите са 33. Победител е стихотворението на Аксиния Михайлова “Мъжът, с когото се събуждаме в едно легло…”. Състоялата се в изданието поучителна заедност, провокира към поредните размишления за винаги непредвидимата масовост и еклектичност на Интернет-литерaтурата: любов в мрежа.

Може би най-обещаващият за нови изненади колективен проект на 2003 г. е един сборник, който почти не беше отбелязан – “(Не)вербална комуникация”, с текстове на автори от шуменския студентски литературен клуб “Боян Пенев” и фотоси от акции на арт група “Завой”. Познатият авангардистки ход – словото в действие сред безадресното пространство на улицата – в съвременния български градски (провинциален) пейзаж придобива особен патос: общото ни битие се обръща с хастара навън и поезията го преназовава в съюз с други изкуства, за да го накара да признае собствената си изкуственост.

* * *
Това са част от поетическите книги на 2003 година. Поне онези, които четох. Всички останали са пропуснати по капризите на случайността. Но това, че не стигнах до тях, също е белег за неутешимата яснота на момента – жестоката нормализация.

март 2004 г.

 

1. Вж. Литературен вестник, бр.27, 10 – 16.09.2003.
2. Чолева, Силвия. Смъртта не знае защо – Стършел, бр.39, 26.09.2003.
3. Пак там.
4. Кирова, Милена. Литературната 2003. Тлъсто и мъртво – Култура, бр.9, 27.02.2004.
5. Показателен за жестоката нормализация е начинът, по който се възприемат епизодичните акции на самообявилите се за “литературни терористи” лица (с противогази) от кръг “Рамбо 13”, произвеждащи пустотата на безвкусен ексцес, който сочи нещо вече видяно, вече прочетено. Не случайно те не предизвикват нито преобръщащ представите ни шок, нито просветляващ ужас, а ефект на неудобство от бездарна клоунада.
6. Вж. Рубриката Биографии на стихотворения – Литературен вестник, бр.2, 19 – 25.11.2000.

 

Източник: http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=143&WorkID=12215&Level=3

 

Пламен Дойнов е роден на 10 април 1969 г. в Разград.
Завършва история и културология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.Автор на книгите с поезия „Вик на мълнии“ (1991), „Post festum“ (1992), „Любовникът и Маестрото“ (1993), „Висящите градини на България“ (1997), сборната „Мистификации“ (1999), „Истински истории“ (2000), „Кафепоеми“ (2003), както и на сборникa с критически текстове "Литература в междувековието. Поглед към българската литература 2000-2003" (2004). През 2006 г. книгата му „Кафепоеми“ е издадена вьв Франция от издателство “Карактер”, френският превод е на Ралица Фризон-Рош.
През 2007 г. излиза книгата му „Българската поезия в края на XX век“, в две части, издание на „Просвета“.
Един от авторите-съставители на „Българска христоматия“ (1995) и „Българска антология“ (1998). Носител на награди за драматургия, за оригинална и преводна поезия, между които специалната награда от Яворововите дни в Поморие (1995) и националната награда за драматургия „Иван Радоев“ (2001).
Основател на Авторския литературен театър (АЛТ), в който авторите сами изпълняват собствените си текстове. По важни спектакли: „Тела и текстове“ (1992), „Смъртта на кръга „Мисъл“ (1994), „Живи и мъртви в българската поезия“ (1996), „Резерватът Висящите градини на България“ (1997), „Как ехото заглъхва“ (1998).
Автор на пиесите „Натуралистичен романс“, „Една добра жена в една лоша зима“, „Къщата на Иван“, „Жана и Александър“, поставяни в радиотеатъра на националното радио и в български театри. За пиесата си „Гласовете на другите“ получава наградата „Аскеер“ за драматургия през 2006 г.
Публикува историографски, литературоведски и театроведски текстове в периодичния печат. Негови текстове са превеждани на английски, немски, френски, унгарски, сръбски, турски, хърватски и финландски.
Редактор в седмичника „Литературен вестник“.
Заместник-председател на Сдружението на български писатели.