Пътят на делфините

Добрина Топалова

Пътят на делфините – I

Иван Методиев за поезията и вампирията
 

Достатъчно беше да прочета само един стих – Познание, аз всъщност те сънувам, за да разбера, че някой изрича познато Дао. Така открих Иван Методиев. Чрез него попадах все в ближни светове и неведнъж съм имала онова усещане – че някой те изразява и онова, че нечие слово те избистря преди някакво себеосъзнаване, и онова, че говори самото същество поет – усещания, които нареждат някого сред любимите ти автори.

За Иван Методиев неведнъж е писано суперлативно. Особено след посмъртно издадените му „Повече тишина” и „Избрано”/негов личен подбор/ литературата оцени недвусмислено цялостния му принос и потърси с особена категоричност образа му сред поетите на България/а и не само сред тях/: Иван Методиев бе от малцината съвременни поети, за които с пълна сила важи казаното преди векове:

Той каза неща, вие другите – думи. [1]; След горестното и гордо бягство на Иван Методиев от маратона ние останахме без вестоносец. [2]; Иван … беше българският поет, който в най-голяма степен изпълваше мита за поета тук, у нас. [3]; Иван Методиев беше един от синонимите на поет [4].

Не бе пропуснато и това: Неговото творчество бликаше истински поетичното, такова, каквото е в най-чистия му вид [5]. И това: той успя да разшири поезията до пространства, които не влизаха в литературния канон у нас [6].

Но се оказа, че преди да си отиде е оставил още един безподобен текст – през 2006 година от издателство „Стигмати” излезе „За образите и световете”. Нарекоха я с право уникална не само за българската култура, един нов тип митично-поетична философия, една нова, битийно-еротична поетика, която за някои би могла да прозвучи твърде абсолютистки [7].

Но точно такива идеи за поезията изрази и неговата “Нава” – модерни и древни едновременно, източни и западни едновременно, не толкова митично-поетични, колкото мистико-поетични – така бих определила и идеите в тази негова книга. Помните ли Областта Нава: Нава е мигновението на поетичното по начина, по който то се явява [8].

Иван Методиев не е пропускал и в критически тип текстове да припомня на нашето „многоучено време” отдавна обявени за ерес и забравени истини – магиката на поезията е по-древна от самото поетическо изкуство – защото тя не е нищо друго освен магиката на вселената [9].

В този смисъл „За образите и световете” е по-скоро ярко обобщение на един цялостно проявен творчески мироглед, в присъщия му уникален синтез на духовни, философски и естетически потоци, неведнъж разпознаван като такъв от литературата:

И. Методиев бе по-скоро натурфилософ, а не културфилософ, беше философ на „нещата”, а не философ на „думите” [10]; поет на една философичност, някак „вкопана”, „непоказна” [11], богата с иманентно парадоксалното, с афористичност, с философеми, заредени с вътрешна енергия и звучащи с простотата на хайку [12]; поезия от далекоизточни кратки форми, пропита с близкоизточна метафизика [13]; и – нава и близостта й до даоистката идея за спонтанността и не-действието и будистките идеи за Татхата и пустотата, но вкоренена в български традиции [14].

Но в същото време “За образите и световете” въздейства и по нов начин – и с волята да бъде изречена не просто литературата, а свръхсмисловото й лоно, духовния й първообраз:

онова там отдолу може да е същност единствено и само ако е поетично по род, и с безмилостния си към човека на забравата, към имитатора на духа изказ. Все неща, които особено вълнуват днес човека на словото, такива, за които си струва да се говори в Кръстопътните земи в това кръстопътно време.

Добре знам:
Бог твори.
Сатаната обяснява.
Иван Методиев

А тази книга е толкова сътворена. Затова просто ще я оставя да говори. Самопроявяващата се същност:

Дао е неуловимо и непостижимо.
О, непостижимо и неуловимо е,
Но все пак вътре има образ [15].

По навик или по инстинкт, обикновено го наричаме духовното.То е всечовешки присъщото, онова, без което никакво определение за човек не е възможно.; същността, онова там отдолу; независимо от това как ще бъде наричано – бог, дао, пустота, неопределеност, нещото, вакуумът ;То е поетичното в действие.

Именно поетичното, т.е. онова, което е Нещото преди образа и името, първоначалната енергия на ядрото – Майка на вселената [16]. Текстът с особена настойчивост полага именно него в центъра на вниманието, настойчиво изтласква в подчинени или в по-далечни зони понятията поезия и стихотворение, не разсъждава за поетики, защото Каквото и да е онова там, чрез което са нещата, в поетика е...

Поетичното като интензивност, принцип на проявлението и проявление е положено там, където му е мястото от началото на времето, където го знае мистикът. И задължителното за времената на забравата уточнение – но под „поетично” никъде тук не се разбира „стихотворно”.

Същността – действително съществуващото, истинното – е поетично само по себе си. Казано по друг начин: Истинно значи поетично.; Поетичното е принцип, … чрез изкуството съзнанието се пробужда за битийно действие; Поетичното съзнание е в някаква неразчленимост от чистата природа.

Всъщност подобни твърдения изглеждат абсолютистки само за онези, които не са се отваряли за Извора. В древността на човешкото няма съмнение, че същността говори в звук и образ, че изживяването на откровението от човека – ос, кух съд, посредник – няма как да не бъде дълбоко субективна опитност, затова – за явленията на стиха поетът е „приборът”.

Човекът: детето на духа:

Границите на света не са граници на човека. Къде е човекът – във времето, сред формите на световете или сред нищото, или между време и нищо [17], как да се познае – чрез сетивата си за световете или чрез онези прости сетива [18], които му възвръщат пътя към началото – човекът е в онова, което е винаги отсъстващото – не в наличното, а да го наречем въжделение; Кучето брани кокала, лъвът  плешката, чакалът – мършата.

Човекът брани до смърт един образ, една идея, една илюзия, една съкровена недоизказаност, една лудост, както ще да се нарича: – но във всички случаи е отсъствие… Основателно наричаме празен човек оня, в който всъщност не сме успели да съзрем достатъчно празнота.

Поезия и имитация:
Когато великото Дао е забравено,
се появяват любезността и моралността.
Когато се породят
мъдростта и интелигентността,
започва голямото преструване [19].

Поетите, метафорично казано, са способни да черпят направо от чистата геометрия и дори от онова под точката, проявявайки го като енерго-маса;…поетичното съзнание, така да се каже, извлича света от онова там отдолу.; Поетичният акт пронизва до дъно битието.; не се ли оказва стихът ехо на битийни събития, на събития от свръхпорядък?

Не се ли загатва в спонтанността на поетичния акт, в самодействието на принципа, човекът като про-будител на битието, като съ-инициатор на едно безкрайно мироздание? На мирозданието?

 

Пътят на делфините – II

Раждането на стиха напомня дзен-проблясък, раждането в и на медитативна реалност – именно това истинно раждане на образа е типов белег на поетичното от началото на времето. А дълбинността на раждането му, мощта на енергийния му заряд не може да се постигне по друг начин – именно затова е и ярък различител на поета.

Нерядко стихът избликва мигновено; изведнъж връхлита; При това внезапността трябва да е отвътре, да е „органична”, а не външно привнесена, „съчинена”, „натаманена”; тук най-ясно се долавя какво е имитация.;

В хода на т.нар. писане внезапността се долавя като идваща из-вътре, като внезапен изблик; поетът в очакване на внезапността е като един вид заклинател, който призовава тишината да проговори, духът да се яви; а в хода на т.нар. четене внезапността трябва да „дръпва” навътре, да „поглъща”, да води обратно до онова, от което е дошла;

В своето вглъбяване поетът стига до корените на видимото… чистата природа… После отново се завръща в стихотворението, във видимото – и отново, и отново се гмурва, подобно на плуванета на делфин… Ако читателят неусетно не извърви пътят на делфините, стихотворението е имитация, вампир…

И ако читателят се довери на някоя имитация /под принудата на модата, на политическите демагогии или на школските насилия/, светът се превръща във вампир.

Лекотата и безизкусната естественост на истинно родения стих, неговата ненатрапчивост го отличават, често се казва, че сякаш е „издишан” – и именно те уличават подобията му: Стихът само надниква.

Имитациите са целите в показа.; имитациите могат да играят ролята на енергетични вампири: – външно любопитни, чудати, повърхностно привлекателни /женствено вампирични/, те търсят да смучат от съзнанието, за да се осъществят като живи тела; и понеже във вътрешността им е нищото, жаждата им е безкрайна.; Стихът никак не се интересува дали ние го показваме или сам се показва, а само от това дали е стих…, а не имитация.

Съществото поет е невъзможно без живия пулс на детето у себе си – няма друг път към живата духовност – т.е. към поетичното. Самите първометафори са най-детския от въпросите: – глобалното защо.; Дали пък един изказ не трябва да се явява в толкова по-наивен вид, колкото по-богато вътрешно съдържание иска да изрази?

В поезията нава този принцип се нарича „дълбока наивност”. В края на краищата какво по-наивно от изразите на бог? В своето не-знаене детето посочва с пръст и така дава възможност на природата да самопроговори../

Но не сочи ли и поетът, там нейде в мрака на образите, към такива неща?/; Трудно е да се забрави и онова детско учудване, с което Геров питаше за някое свое стихотворение: „Е как така това се написа?”; и не е ли в това целият смисъл, да задаваме детски въпроси на битието, та случайно да не заспи?

Сатаната, това е инерцията.; ако поетът не смогва да прониква в онова там отдолу, да го прониже… съзнанието се приплъзва, разлива се по повърхността в празна комбинаторика, която покрива като ципа гърлото на извора, тази ципа понякога така затвърдява, че е нужна Мойсеева тояга.;.

Животното се реализира в наличното; така, както и гнусният стихотворец се реализира в текста и единствено в текста, и като ти рече „виж само как съм го казал!”…

Напротив, ценност за човека е именно онова, което го няма… отсъстващото… реализация в невидимото и непроизносимото, в недоказуемото, в необяснимото…;

Ето това не могат да разберат гнусните стихотворци – че еротиката не е разсъбличане от дрехите, а разсъбличане от плътта: – и така и няма да разберат защо така наречената формула на Дьо Бройл е еротична, Айнщайн-Римановият вакуум може би повече, а гащите на Пенка не чак толкова.

Авторът отделя особено внимание на рецепцията на поезията. То е толкова съществено именно защото откроява духовните корени на словото, първичния му смисъл на отдаване на дух и онова толкова често забравяното днес високо съзнание за отговорност – за духовното качество на словото.

Заслужава специално внимание и това как се мисли за читателя в тази книга – това също е първобелег на поета „с главна буква”, както, уви, се налага да се изразяваме днес, за да отделим звани от призвани.

Парадоксите на отклика сякаш са най-откроими при минималните форми… Днес сме свидетели на една хайку-мимикрия на недоимъка, съпроводена с ужасно неразбиране и отвратителен напън за присламчване към чужди традиции… едно е присламчването към традиции, а съвсем друго – традиции в отклик.;
Ако в дълбините на сътворението е чистата геометрия/каквато са я виждали от Питагор до Риман и Айнщайн, а и след Картан/, то имитациите смучат не друго, а сътворение от човека.;

Като казваме, че поетът се е разтворил в природата или че се е слял с нея, какво казваме… В пределните степени на не-различимост от природата азът е пределно чистият аз в пределно чиста природа: – едно-в-друго, във-във; във взаимообитаване.;

Сега вече видимостите ги няма – поетът се е оттеглил…, а т. нар. читател е пробуждащият се за себе си аз – елемент в отклик. Зрител на произведението, капризен читател или известен критик, азът се превръща в реещ се елемент на стиха – сега стихотворението го няма, то е само повод, само колкото да „глътне” аза… В откликът азът се пробужда за собствените си богатства...

Затова е възможно поезията да вдъхновява.; Изминавайки пътят на делфините…, азът все повече се пречиства, индивидуализира се до онези възможности за глобално общуване, при което стихотворението вече няма никакво значение.;

Не успее ли стихотворението най-напред да утвърди и открои в неподозирана неподражаемост личността на така наречения читател, то това стихотворение е най-гнусно подражание. Вампир. Обратно – демагогията, вампирията на голата реч иска тълпи. Човекът като тълпа.

Този текст, който би могъл да се нарече и Дао на поета, сентенциозен, алегоричен, рационален, артистичен,... е преди всичко поетичен, по природа поетичен, роден от природата на поетичното.

Той самият е доказателство на принципа, че нагледът може да бъде всякакъв, да живее чрез мълчанието и думите, чрез речите на науката и образния свят на мистиката, да влиза и да излиза от себе си онова, което наричаме писане, в медитираща философия, дзен-проблясъци и притчи да застават след цифри мощни поетически ядра и да разпукват синтаксиси и логики.

Композицията му: отделните й части са озаглавените с буквите от българската азбука от А до Я. Това толкова многозначително полагане на родното буквено слово за носеща сруктура прави основателно припомнянето на поне три текста от „Майка на вселената”, 1990, наредени един след друг в „Избрано”.

В тях Иван Методиев изплака сътрисащите спазми на битието на родния свят, създаде уникален поетически образ на апокалипсиса на духа, на края на словото.

„Припомням си” – с оня невъзможен за забравяне стих – „По Азбукито кръв се стича” и с още други, които взривяват с неподражаема образност и трагизъм националния митопоетически текст и всичките му класически трансформации:

И кръв ми капе от очите,
та костите си да изплача,
Българията да изплача,
та някак да си имам гроб.

Следва „Аз буки” – словото е сякаш последното спасяващо усилие да останеш в разпадналия се и изчезващ космос:

Хайде, момиченца с розови панделки!
Хайде, момченца със розови бузки!
Аз съм българин. Аз съм българин.
Аз съм човек. Аз съм човек.

Аз! Буки! Веди! Глаголи!
Човек съм, господи!

След него – „Майчин език”, в което се разпада семантиката на израза – езикът на майката е прехапан, дори родилен вик няма. А детето се ражда – изпълзява „по мълчанието мамино”.

Мълчанието добива плът, „тяло” в пространството на едно космическо сиротинство, дори плачът на раждащата живота е ням – „прехапе ли мама език,/ значи плаче”. Как да се роди словото в този свят и – може ли да се роди – „Аз пък сладичко, сладичко под езика й плувам-/ ей сегинка се раждам.”

С потрисащата сила на първичното прокъсване, с жестокостта на животинството за живот ще се роди само детето – слово:

сам си прегризах пъпната връв
и надуших я мама през локвите кръв,
и веднага си я познах,
сватба й обещах...
И склонихме глава сирак до сирака,
и мама така се засмя,
че проплака.

Стихотворението има толкова мощен образен заряд, че буквално тласка към световете на мита, изтръгва културни спомени, ражда асоциации и от онова там отдолу бързо проблясват и вечната майка на вселената, утробата на духа, из която изпъпля за прегръдка със света словото, и мъчителната, но неотменима орис на поета да бъде самораждащото се слово на родината–сираче и единственият й жених в кървавите бездни на времето, и разбитият на парчета идеализиран блясък на Рождеството на Христос – Словото…

И нито един от тези вулканични късове смисъл не е подобен, нито близък на толкова други преди него, които са се спускали към тези митологични ядра. Какво гмуркане – в най-дълбокото. Мощно надолу, все по-мощно, до точката и под нея.

Там откровението не шепне, а още скимти и вие, изплюва слузта и кръвта на началото в дивата поезия на първата вибрация – преди точка, прави, тела… Там геномът е още енерго-маса. Тела се раждат в по-плиткото, после се струпват в митологемни ядра… И – мощно нагоре – през световете на словото, през телата му във времена и места…

Мощно нагоре – само да минеш през тях – мощно и бързо – иначе омагьосват – до точката над тях. До космическия взрив на образа. И какво раждане: алфата на вселената в майчин език. Завръщането на сина. Първият глас на онемялата родина.

От А до Я.
Азбукито може и да роди светове, и да възражда може в Кръстопътните земи.
Всичко зависи от пътя на делфините.

19.
Има нещо. То се търси от Кръстопътния човек – и в това търсене е всичко. По какво ще го познае, ако някога го намери? По това, че е нава.

20.
А ако е невъзможно да го намери, ако то още не съществува? Трябва да го създаде.

21.
Постига се с едно вдишване и издишване. [20]

 

Бележки:
1. Игов, С. Метафизически пейзажи и социални ламентации: поетиката на Иван Методиев – В: Методиев, И., Избрано. С., 2004, с.18
2. Леонидов, Р. Послеслов. – В: Методиев Ив., Повече тишина.С., 2004, с.48
3. Господинов, Г. – В: Енев, Д. In memoriam – В: Сега, 16.07.3003
4. Дойнов, П. Из поезията на 2003 година – В: Словото, 2004
5. Николова, А. Поезията като разсъбличане от тялото – В: Методиев, И., За образите и световете. С., с.126
6. Господинов, Г. Пак там
7. Николова, А. Поезията като разсъбличане от тялото – В: Методиев, И. За образите и световете, С., с.127
8. Методиев, И. Областта Нава, 1
9. Методиев, И. Една чиста соната – В: Литературен фронт, 40, 3.10.1985г.
10. Игов, С., Пак там
11. Танев, Д. „Високочестотна” и “Турболентна поезия” – В: Пламък, 2002, кн.7-8
12. Костова-Панайотова, М. Пътуване на духа-В: Сега, 26.03.2002.
13. Трендафилов, В. Разпадането на подиума, Литернет, 08.03.2006
14. Николова, А. Влияние на далекоизточните религии в България – В: Философски алтернативи, 2005, кн.1, с.70
15. Лао дъ Дзин, 21
16. Методиев, И. Майка на вселената, 1990
17. Методиев, И. Време и нищо, 2001
18. Методиев, И. Прости сетива, 1980
19. Дао дъ дзин, Канон за пътя и неговата блага сила, 18
20. Методиев, И.Областта Нава, 2

 

Източник:
http://www.public-republic.com/magazine/2009/03/16633.php 
http://www.public-republic.com/magazine/2009/03/17132.php

 

 

Добрина Топалова е родена през 1958 г. в г. Българово, Бургаска област. Завършила е Българска филология във ВТУ „Свети свети Кирил и Методий”. Работи като учител в училище с хуманитарно-естетически профил в Бургас.