ДРУГИТЕ ЗА НЕГО
ЗА БЕЗБРОЙНИТЕ ИЗКАЗИ НА ПОЕТИЧНОТО

Антоанета Николова


Иван Методиев е един от най-значимите български и не само българско поети. Той успяваше да стига до „невидимата първооснова” на непрестанно възобновяващата се творческа същност, да се потапя в роящия се център на множествеността, да се гмурка в онова И между противоположностите, къде­то всичко бе хармония на отекващи помежду си монади. Подобно на един свой съименник, Иван Софрониев Стефанов, с когото бяха родени в едва и съща го­дина и си отидоха – за нас, останалите от тази страна – твърде прежде­временно, той бе жива „самопроява” на Реалността. На онова, по думите му, „там отдолу”, „неизреченото”, което „може да е същност единствено и само ако е поетично по род (независимо от това, как ще бъде наричано – бог, дао, пустота, неопределеност, нещото, вакуумът или някак другояче)”. При единия то се изразяваше като Философия – тъжно-скептична и почти неподвижно зат­варяща се в собствените си глъбини, а при другия – като непрестанно бликаща отвсякъде Поезия. Но и двамата бяха изказ на Реалността, Такава Каквато Е. И затова ни разтърсиха и ни промениха. Те ни извадиха от полузаспалото съ­ществуване в света на вещите и притежанията и ни дадоха досег с онази Истина, чиито аватари бяха.

Те бяха Вестители, но колцина ги чуха? Две фигури, олицетворяващи, вся­ка по свой начин, единството на Философия и Поезия и затова изплъзващи се от повърхностната, показна и куха действителност, която така и не можаха да приемат и която също не ги прие. И ако до поетичността на Иван Софрониев е може би трудно да се достигне под привидната сухота и като че ли прекомерна обмисленост на изказа (влезете ли в текста обаче, ще усетите как Реалността се просмуква през всяка любовно-пестеливо изречена дума и как отвътре диша светът на Нагуала, за който той така и не успя да напише), то философското в творчеството на Иван Методиев е като че ли безспорно. Дори само простото изреждане на имената на стихосбирките му: „Прости сетива(1980), „Пейзажи на душата” (1983), „Космогония” (1987), „Брод” (1989), „Структура” (1989), „Майка на вселената” (1990), „Време и нищо” (2001), „Повече тишина” (2003) (той има цяла философия на мълчанието) може да ни насочи към своеобрази­ето на неговата космогонично-онтологична поетика. Иван Методиев несъмнено е автор с послание, и то толкова по-дълбоко и въздействащо, колкото по-просто и безизкусно е изказано. Както посочва в предговора си към неговата последна, посмъртно издадена книга вещият познавач на творчество му Свет­лозар Игов, тази поезия „е философска не защото е „ерудитска”, „александрийска”, „коментаторска”, рефлексивна”, философското тук е не в „обговарянето на нещата, а говорът на самите неща в тяхното мълчание, което напира да бъде изразено”. Силата й се крие не в сложността на мисловните конструкции и играта със словесните значения (за Иван Методиев една често повърхностна, имитаторска дейност), нито в тревожния опит за разрешаване на метафизични въпроси, а в самото първозданно питане, подобно на питането на древните ведически мъдреци „кое е това едно (тад екам)?/ Какво е било преди него?/... Може би знае онзи от най-горните небеса,/ а може и той да не знае”. Това е питане, което като че ли и съдържа, и не съдържа в себе си своя отговор, защото питащият и питането са едно:

Когато вселената беше още малко момиче,
човекът беше вече старец.
И дойде вселената при човека, и го попита:
Кой си ти?

А човекът отвърна:
Аз съм твоят баща.
И пак го попита вселената:
Коя съм аз?
А човекът отвърна:
Ти си моята майка (Майка на вселената)

Това питане е притчово. То носи силата на първичния мит, роден от и раждащ отново и отново онова Тад екам, което диша, без да диша, и се движи, пре­бивавайки в покой, когато
 

бяхме ние
рибата първична и морето,
в мига, когато нямаше
ни риба,
ни море... (Космогонии)

Това е изначалното философско питане, може би натурфилософско, по­добно на питането на древните мъдреци, но натурфилософско на нов план, съ­държащо цялата история на рефлексивността в себе си. И ако можем да гово­рим за прехода от мит към логос, то може би също така е уместно днес да го­ворим за преход на логоса в мит, но мит от един по-висш порядък, снел пред­ходния етап на обособяването. Този синтез, в който различните досега сфери на питането отново намират своето единство, в който съвременността и древността се срещат по нов начин, а Изтокът и Западът, Северът и Югът се преот­криват в необозримостта на един нов хоризонт, е може би най-съществената черта на едно тепърва пробиващо си път мислене, чийто несъмнен предвест­ник е Иван Методиев.

И той го изразява в нов тип митично-философска поезия и митологично-поетическа философия.

В тях митично, поетично, философско и естественонаучно се намират в нова хармония, готова да роди нови вселени, така както и според космогонията на древните Веди, и според съвременната теория за Големия Взрив вселе­ната ту се проявява, ту се връща към без-различието (или с езика на Иван Методиев – про-пулсирва). Тук можем да разпознаем отгласи от вижданията и на модерни западни философи, и на дзен-будисти, и то не просто защото той добре ги познава, а защото откликва на същностното в тях чрез свое напълно оригинално и самобитно виждане.

В резултат на това той създаде нов поетичен жанр, който нарече нава и оп­редели като „преминаването през прага, без да се отваря Вратата”. Нава е пое­зия на кръстопътните земи, българска и вселенска едновременно. Тя е самоизговаряне на битието в случайната и спонтанна подредба на прашинки, мушици и птичи стъпки, духване в слънчевия лъч, естествена като вдишване и издишване. Нава по необходимост е кратка, защото „колкото по-голяма енер­гия се поражда между думите, толкова по-малко думи са нужни”.

И ако стиховете му, нава или не, но винаги – бликания на равнозначната на поетичност истинност, ни отвеждат в хармоничното тъждество на образи и светове, Иван Методиев ни е дал и друг ключ към вселените си. Той е експлицирал систематизирано идеите си в собствена поетика, уникална с това, че е написана от истински поет, на която можем да се доверим, защото „за явлени­ята на стиха поетът е „приборът”. Иван я писа дълго и вдъхновено, споделяше я с приятели и съмишленици. Тя има много варианти, така както многовариантни са и стиховете му, защото според него има не просто много, а „безброй много хар­монични отговори на даден въпрос”. Тъй като той си отиде, може би малко внезапно, никой не знае кой точно отговор би избрал в случая. Съпругата му, Мая Методиева, избра този. И нека той се случи именно така. Предлагаме ви да се по­топите с движенията на делфина във вдишванията и издишванията на тази по­етика и няма начин да не усетите, освен ако не принадлежите към породата на гнусните стихотворци (в който и да било от изказите им), че „нищо истинно не може да бъде изразено иначе, освен поетично”.

 

Източник: http://www.ceeol.com/aspx/issuedetails.aspx?issueid=62e91791-4aea-47f9-a2fd-47c1c7d5cf88&articleId=9267edda-3bbf-419e-b5c2-aae1e3610ead

 

 

Антоанета Николова е родена на 26 юни 1961 г. в София. Завършва философия в СУ "Климент Охридски". Защитава дисертация на тема "Екология и религия", в която разглежда разбирането за природата в източните и западните култури. Преподава Източна философия в ЮЗУ "Неофит Рилски", Благоевград. Автор е на стихосбирките: "Втечнена светлина" (1994), "Приказки за същества без име" (1998), "Зелено/Огледало" (2003), "Високи бели птици на брега" (2007) и "Дишане" (2008), както и на монографията "Езикът на Пустотата" (2003), посветена на източната интуиция за Пустотата и нейната древна и съвременна интерпретация в поезията. Съпреводач, заедно със София Катърова, на първата, издадена на български, антология с китайска пейзажна лирика "Поезия на планините и водите" (2003). Член на Сдружение на български писатели, Български хайку клуб, Хайку клуб "София" и Световната хайку асоциация.