Моите стихове търсят кристалната същност

Никола Иванов

Иван Методиев е почти връстник на Борис Христов. Те издават и първите си самостоятелни стихосбирки приблизително по едно и също време. Още с първата си стихосбирка Борис Христов се утвърждава като значим поет в националната ни лирика. При Иван Методиев това става малко по-късно. Великолепно е още първото стихотворение от „Прости сетива” (1980). То е красиво-лирично и съчетава слух, зрение, много е музикално и изпълнено с екзистенция:

Да слушаш как след летните мъгли 
във капка се сгъстява светлината,
не е ли хубаво – шуми навън липата
и колко е щастлива, че вали. 

Иван Методиев е художник пластик. Неговите поетични пейзажи и картини не са самоцелни, а внушават болка, самота, тъга. Стихотворението е класически сонет, една форма, която често се среща в лириката на Иван Методиев. С несъмнената си чувствителност поетът усеща несвободата, душите ни са „в черупки”. Това усещане е в основата и на „Измерения”. В стихотворения като „Толкова“, „Понякога“ и други поетът отправя посланието, че всичко е творение на Бог – флора, фауна, човекът, природата е прамайка на всички и всичко. Поезията на Иван Методиев разчита на метафизичното и философското, на паралелните светове. Понякога Вселени и времена се смесват в един сюррелистичен свят. Той озвучава своите стихове с акустиката на тишината. В творбата става дума за предопределеността на пътя, но и за избора на оная част, която зависи от самия човек. Това послание се откроява и в „Хълмът”, където става дума за тленността на човешкия живот, човек може много малко да промени от съдбата си, която Бог му е отредил. 

Силни и впечатляващи са пейзажите в стиховете на Иван Методиев, защото са „Пейзажи на душата”, както е озаглавил втората си стихосбирка поетът. Характерно за неговите пейзажи е, че той не си служи с ярки крещящи цветове, цветовата му палитра се състои предимно от по-студени нюанси.  Щастието за всеки има различно измерение. „Да можех като тебе да се слея с естеството” е мечтата на лирическия герой в „Рибата”. Колко малко му трябва на човека, но той е завладян от безмерна алчност. Отблъскващ е образът на подлеца във „Във”. Но колкото и циничен и закоравял да е в подлостите си, и той има мигове, в които съвестта се появява. Убийствен е сарказмът в „Лакей”. 

Иван Методиев е вдъхновен от страданието, което го движи, от непокорния дух. Поетът споделя и своята орис. Мотивът продължава и в „Кукувича прежда”. Драматични са въпросите за смисъла и мисията на човека и твореца. Отговорът е „всебългарската тишина”, такава е горчивата ни национална съдба. Мотивът за българската ни съдба продължава и в „Космогония”:

И вечните ни прани-недопрани, 
с канап пришити български съдби. 

Иван Методиев пише с уязвимост, болка и страст, понякога с гняв, но винаги с „вчувстване”. Националният ни живот преминава безцелно, по инерция, нямаме сили да го променим („Ангелът”). „Раната, наречена България” – изстенва синовно поетът в „Градина на въпросите”. Това стихотворение разкрива и умението на този поет да вплита в творбите си библейски мотиви, митове, притчи, народни поговорки, чрез което постига художествените си послания и внушения. Националната ни съдба е много болезнена тема в поезията на Иван Методиев. Тя е в основата на „Ноември”. Участта на България е основен мотив в „Майка на вселената”. В тези творби асоциациите и аналогиите с Ботевите „Хаджи Димитър”, „Обесването на Васил Левски” и „На прощаване” са съвсем естествени. Акцентът в „Повече тишина” също е съдбата на България. Творбата впечатлява преди всичко с драматично-трагичните си въпроси.

Сирачетата – това е детският свят на Иван Методиев, светът е свят от сираци. Сирачеството е универсализирано в „Кажи ми”. Понякога поетът постига поетичното внушение и ефект чрез словотворчество („Песен за сираци и сирачета”). За този поет човечеството е самота, а тишината е наречена Вселена („Брод”). Абсолютната самота откриваме в „Поисках”, където лирическият герой търси надеждата във възкръсналата нова любов. Можем да потърсим символа на прераждането в „Стъкълца”. Иван Методиев не само в тези си творби доказва, че е поет космополит, въпросите си той задава към вселената, към всевишния. Екзистенцията в неговата поезия е впечатляваща.

Усещането за универсалност на бедняците навсякъде по земята е силно откроено в „Бордеите на Европа”. Навсякъде по света бедняците имат сходна участ.

И любовта е подобна на тъга в неговата лирика („С каква”). Трябва да отбележим, че оксиморонът е сред предпочитаните художествени средства от Иван Методиев за постигане на универсалност, полифоничност и обемност на поетичните послания.

Една от стихосбирките на Иван Методиев е озаглавена „Космогонии”, което маркира обемите и универсалиите, които той постига в лириката си. В „Били ли сме” поетът поставя най-сложните екзистенциални въпроси за смисъла на земния ни живот и пребиваването ни на земята. И все пак, въпреки всички съмнения, поетът вярва, че можеш да победиш смъртта само чрез безсмъртното изкуство, което да направи името ти безсмъртно за поколенията („О, колко”).

Повечето стихове на Иван Методиев са съзерцателни. В „Яснота” поетът споделя, че изяществото на мисълта е скрито в яснотата. Верен на това разбиране, той не прибягва до умишлено замъгляване на стиховете си, те носят някаква тъжна красота:  „Моят връх е капката вода/ върху детелиновия цвят” – споделя поетът във „Връх”. Обратният поглед понякога  определя смисъла на стиховете. В творбите си нерядко Иван Методиев употребява „прах”, който символизира човешката тленност. Адът нерядко присъства в стиховете на Иван Методиев. Неговото усещане за смъртта е още от юношеството („Юноша”). Макар за хлапака и в младостта на човека всичко да е лесно и ясно, с напредването на възрастта всичко се усложнява („Лесно”). В „Нови приливи” намираме силен акцент върху смъртта.

Много съдържателни са лиричните миниатюри на Иван Методиев, те звучат като сентенции, като афоризми.

С чувствителните си сетива Иван Методиев усеща и разрушителните сили и стихии у човека („Върба”). „Лъжата е нашата същност” – отчаяно споделя лирическият герой в „Отвратената от всичко”. Затова поетът говори за възмездието и прошката в „Псалом на изчадието”. „Мърши”, „изроди”, „кретени, „боклуци” са ключовите думи в „Мърши, изроди”, отчаянието е тотално. „Към дъното” – зове поетът в едноименното стихотворение. Отвратен е от човека и от себе си в „Щедър ужас”, търси „рима за помия”. Натурализмите, вулгаризмите и цинизмите правят творбата експресивна и стряскаща. Въпреки резигнациите и отчаянието „Предпролет” е молитва за България. Поетът моли Бог да бди над родината ни и да я пази от злото, да е неин спасител.

Иван Методиев е предимно градски поет, лириката му е по-скоро урбанистична, макар че в нея почти постоянно присъства природата. Но неговите пейзажи са в значителна степен метафизически. Светлозар Игов смята, че Иван Методиев е „най-значимото име сред утвърдилите се през последното десетилетие преди 1989 година български поети.”  Той е в творческата линия на поети като Атанас Далчев, Валери Петров, Иван Цанев и Борис Христов, но без да ги повтаря. Става дума за традиция в по-общ смисъл. Неговата поезия е модерна в добрия смисъл на понятието, със своя ритмика и специфичен изказ. Понякога се изразява по-директно, друг път трябва да се замислим, за да открием посланието, но винаги главен е Смисълът. Поетът Иван Теофилов прави убедителна характеристика на поезията на Иван Методиев: „Някакъв изтънчен, заразяващ с находките си лаконизъм. Разумно сетивен и прецизно структуриран, изграден върху принципа на параболичното и афористично удвояване.”

Стиховете на Иван Методиев на пръв поглед изглеждат делнични, но той ги одухотворява и те стават необикновени. Този поет често ни провокира, постига живост и конкретност, като търси неподозирани гледни точки. В неговата поезия същността е изнесена във втория, скрития план, в двойното дъно. Той търси смисъла във втори, трети план, в продължението на неизвестното. Времето и пространството в неговата поезия са над самото време и пространство, те се намират в единство. Той е скъперник на думите, но щедър на смисъла, говори предимно чрез мълчанието. Безспорно е неговото дарование и способност от обикновеното и видимото да достига до внушения за големите проблеми на света и човека. Умее да втъкава и да вижда в малките неща големия Смисъл на живота, на Битието. Така малкото става значимо, равно с голямото, защото всичко и дело на Бога – и мушицата, и човека. Сближава и съпоставя микрокосмоса и макрокосмоса, превръща социалното в екзистенциално, като ги смесва. Животът оживява в стиховете му, но той винаги успява да надскочи битовото. Колкото и да се взаимства от делничното, не трябва да се прекалява, защото в последна сметка то дърпа надолу. Чисто битовите внушения трябва да бъдат преодолени, едва тогава може да се говори за истинско изкуство. Поетът постига внушенията на сложните тревоги на времето чрез образи, изживявания и трепети, които човекът намира в досега си с природата, с нейната велика магия и необятна мъдрост. В поезията на Иван Методиев наблюдаваме движение от молитвено-съкровеното до цинично-хазартното. Той безспорно е съдбовен и изповеден поет, защото страданието и мизерията бяха и негова лична съдба.

ПРОЛОГ 

Първична мисъл, тлееща в звездите,
чрез тебе съществата са родени…
Изречени са вече всички тайни.
Отдавна са предсказани съдбите.
Но вслушам ли се в нощните вселени,
какво долавям – песнички нехайни… 
Щурчета си свирукат, а тревите
от миг на миг израстват по-големи.
И сякаш дъжд вали – така детето
несвързано се учи да говори…
Къде си, висша мъдрост на небето?
Уж исках да проникна в светлината,
почуках и вратата се отвори…
Видях ли нещо – щипка под луната.

 

НОЕМВРИ 

Все тази бавно-сива есен.
Вали, вали, без цел вали.
Сред лунатичните мъгли
блуждаят облаци от плесен.

Покой. Едно селце в покоя.
В селцето – паяче снове.
И нищо друго. Дъждове.
И ти сред тях, родино моя.

В мъглата, пареща и тежка,
да бях прогледнал изведнъж, 
какво ще видя – кал и дъжд, 
и малко самота човешка. 

И плъх-пустинник, който бяга.
И мокър дим, покрит с ръжда.
И собствената си душа,
в ръце със просешка тояга.

ДА СЛУШАШ

Да слушаш как в следлетните мъгли
във капки се сгъстява светлината,
не е ли хубаво – шуми навън липата
и колко е щастлива, че вали…
Изтича ожаднялото дърво, 
разлива се над улиците сиви – 
превръща се в дихания горчиви 
и сякаш в още нещо, но какво? 
Едно листо край погледа кръжи 
и с тънък звук денят се разпилява… 
Петна от въздух… Вятър ли повява 
в черупките на нашите души? 

 

Източник: InSpiro, Брой 3 (51) / юни 2019 
http://inspiro-bg.com/moite-stihove-tarsyat-kristalnata-sashtnost/

Никола Иванов е роден в Пазарджик през 1950 г. Публикувал е десетки литературно-критически статии и изследвания в почти всички авторитетни литературни вестници и списания - "Литературен фронт", "Литературен форум", "Пулс", "Словото днес", "Литературен вестник", "КИЛ", в списанията "Литературна мисъл", "Език и литература", "Тракия", "Съвременник", "Пламък", "Летописи", "Участ", "Знаци", "Проглед", "Море", "Факел" и др. Интересите му са в диапазона от старобългарската до съвременната българска литература. Издал е четири литературно-критически книги: "Литературни анализи, теми, проблеми" (І ч., 1992; ІІ ч., 1995), "Иван Динков. Монография. Литературна анкета" (2000), "Подреждане на балната зала" (2006; 2006-2007) и "Подреждане на балната зала. Книга втора" (2008; 2009). Живее и работи в родния си град. Член е на Съюза на българските писатели.