сп. НАВА, бр.1
НАВА

Под редакцията на Иван Методиев

 

ИК "НАВА"

1993

 

 

Пролог или за числата

 

Григорий каза:

Сияние на риба
набраздява тишината!

Имаше един човек, който така умееше да хвърля камъни във водата, че вместо кръгове се образуваха триъгълници. Наричаха го Пазителя, а защо – никога няма да се узнае. Когато чух за него, бях на единадесет години. Когато го намерих, бях на четиридесет и три.

 – Остарях! – каза Пазителя. – Не мога вече да постигна истинското послание. Вместо триъгълници се появяват само четириъгълници, а понякога и петоъгълници. Изчерпах се – станал съм бъбрив! Време е да напусна света без съжаление.

След три дни намерихме този човек умрял – каза Григорий. – Лицето му беше спокойно.

 

 

Най-новото стихотворение на Александър Геров

ГУГУТКАТА

Гу-гу
жената на болния мъж.
Почукай на прозореца.
Помогни ми.

8.3.1993 г.

 

 

Светлозар Игов

ОПИТ ЗА ОБЯСНЕНИЕ НА/В


Александър Геров е наш съвременник.
Но ние не сме негови съвременници – той живее отвъд времето.

Александър Геров е наш сънародник.
Но ние не сме негови сънародници – неговият Дом е Космоса, неговите стихове са пролуки към Бога.

На всяко общество наемната утайка се опитва да го купи.
Той не може да бъде купен, защото е безценен.

Александър Геров не може и да бъде обяснен.
Ние можем да му се обясним: "Обичам Александър Геров!"

Но той не се нуждае от нашата обич.
Ние се нуждаем от неговата.

Неговата обич се нарича поезия.

 

 

Иван Цанев

ТРИ МЕЖДУСТИШИЯ

МУДНА ВЕЧНОСТ

Ако Господ бе надарил /или наказал?/ едно­дневката с човешко въображение, в някой минимиг на прозрение тя навярно щеше да изнамери една разбираема и за костенурката формула на живота: мудна вечност /особено мъ­чителна в късните следобедни векове/.


... О МОРЕС!

О, през която и епоха да живее моралистът, според него нравите са все в упадък! С подоб­ни изречения този вечен мърморко прави старо­модни опити да вгорчи сладкия живот на поред­ните си съвременници. Те обаче са изобретили съвършен способ за обезвреждане на неприятни думички: влизайки през едното им ухо, падени­ето излиза от другото като възход.


ЧЕРВОЯДИНА

Кълвач загрижен ли опипва пулса на дървото? Или секирите броят годишните му кръгове? Какво е чуло ехото, защо кънти на кухо? Съвсем естествени са всички звуци за безразлич­ната природа... но летописецът е развълнуван. Разчел е в звуците едно знамение и бърза начаса да го запише: Червоядина, това е верен знак, че изкуфялото от старост време си оти­ва.Тъймлади и зелени времена прииждат, за да сменят прогнилите десетилетия! Запролетената история ще коронова новите дръвчета. А старият владетел на корона вече абдикира.

 

 

Симеон Венов

Образ и слово

Образ и слово – две неща, които нямат нищо общо помежду си. Единството е фраза.

 

 

Хуей-хун

Език, в който има език

В началната година от периода Умиротворение и държавен порядък аз открих сред книжата на стар свой приятел един запис на думите, изречени някога от чанския наставник Шоу-чу от Пещерната планина. Това бяха слова силни и съкровени – истински зъби и нокти, изхвърчали от пещерата на  д х а р м а. Сред тях например имаше такива:

„Език в който има език – това са мъртви фрази. Език, в който езика го няма – това се нарича живи фрази. Непостигналите същината на тези думи ще пропаднат в осмия долен свят на нечестивите демони."

И още:

"Думите не разкриват нещата. Езикът не съдържа скрития смисъл. Отдалият се на думите унищожава. Пристрастеният към фразите заблуждава. Който каже, че думите на тези четири изречения са му напълно ясни – не е нищо повече от трезвеник-расоносец, дървен мертек или парче керемида. Неговата съдба е предопределена от оризовата каша и в най-добрия случай става за дълбокомъдър специалист по преражданията сред хората или небесните обитатели. Който пък каже, че нищо не разбира – значи си е просто глупак."

"В своите проповеди приживе Юн-ан често споменаваше високите достойнства на входа към прозрението, посочен от Шоу-чу. Когато преглеждах старите му записки, попаднах на няколко стихотворения, изпратени до събрат по вяра, които той бе придружил и с няколко уводни думи:

"Нявга монахът от Пещерната планина, Тун-шан Шоу-чу, беседвал със стареца от Облачните врата, Юн-мън Вън-йен и добил прозрение чрез неговите думи. Щом стъпил на пътя към истинното познание на Буда, захвърлил омазнената шапка и потната риза, изявил личното си просветление в няколко четиристишия и тъй най-после постигна свободата да разкрива Вътрешния смисъл чрез слова за видимото. Затова и в неговите стихове откликът на смисъла, докосването до нещата всъщност са независими от думите и не спират до фразите.

Така, както лъвът, Цар на зверовете, постига висшата свобода в момента, когато с оглушителен рев стъписва всички твари, така Царят на Правдата изрича Правдата. Не случайно всички, за които е известно, че са беседвали с Юн-мън, при сядането пред него са загубвали ума и дума, а ставайки вече не помнели какво са чули. Дали не е било така, понеже са осъзнавали колко далеч са от Правдата на Буда?

Стиховете, които ти изпращам като потвърждение гласят:

От днес – великото умение нещата да разкриваш.
Щом пролет дойде – сам сами цветята вредом цъфват.
До три беседи с теб като привърши,
ще знаеш кой от всички патриарси пръв е.

Или:

Скитам в планината, цапам през реката, думи си повтарям.
Без да се стеснявам – сам си разговарям.
Потната си риза хич не я и свалям –
ред години вече все така си карам.

Или:

Заслепен от фрази, оглушал от думи,
толкоз съзерцание – никакви заслуги.
Изведнъж – прозрение, без да си си мръднал пръста.
В огъня щурецът тигъра поглъща.

от старокитайски Крум АЦЕВ 

Бележки:

ХУЕЙ-ХУН /1071 -1128/ - едно от имената на чан-будистки монах, наставник, лишаван на няколко пъти от монашески сан, пребивавал четири пъти в затвора за непристойно поведение. Автор на четири сборника със събрани диалози есеистика, поетика, стихове. Събраните му съчинения със заглавие „Писменият чан на монаха от храма Каменни врата" – Шъ-мън Вън-дзъ чан – са издадени и под името Дъ-хун. Събеседник на поети и ерудити като Су Шъ, Хуан Тин-дзиен. Негов духовен наследник от пето поколение, монахът Ейсай, пренася китайския чан в Япония, откъдето той става известен на света под местното произношене – дзен.

Източникът на настоящия текст – "Записки от гората на вглъбението" /Лин-дзиен лу, 1107 г./ не е публикуван досега в превод на друг език.

1. Умиротворение и държавен порядък" /Дзиен-джундзин-гуо/ е девизът, под който управлява през няколко месеца от 1101 г. императорът Хуей-дзун.
2. "Трезвеник расоносец" /туо дзиу на-сън/ е израз, срещан в чанските текстове като иронична алюзия към монасите от будистката школа Виная /Лю-дзун - букв. Секта на правилата/, тъй като те поставят на преден план стриктното спазване на монашеските обети.
3. "Сред хората или небесните обитатели" – т.е. посветен единствено в елементарните правила на прераждането сред хората или най-много сред обитателите на един от небесните светове /които остават в пределите на илюзорното, субективно познание/ посредством стриктно спазване на монашеските обети. Тази изходна будистка доктрина, проповядвана от учението на Малката колесница /Хинаяна/, се смята за по-низша от учението на Голямата колесница /Махаяна/, което проповядва, че личното прозрение /бодхи/ е в състояние да изведе пряко всеки от кръговрата на преражданията в илюзиорните светове, приравнявайки го по същност с всички буди и бодхисатви.
4. "Правдата" - смислов превод на фа /китайското съответствие на санскр. дхарма/.
„Царят на Правдата” /кит. фа ван, санскр. дхармараджа/ е едно от званията на Буда Шакямуни.
5. "Северен черпак” /кит. Бей доу/ е традиционното китайско наименование на видимата част от съзвездието Голяма мечка. Образът се използва в редица чански парадокси, като например: "На юг обърнат Северен черпак съзираш" /един от отговорите на въпроса "Що е истинно прозрение?"/

К.А.

 

 

Блага Димитрова

Оризови зърна

 

Всеки мой път тръгва от сърцето ми,
затова не се надявам на лек път.

Всяка грешка ме упътва към истината.

Кучешки лай опровергава пустинята.

Пясък – някогашен камък някого замерял.

Облако гръмотевичен, ти си утрешна локва.

Морската сол на сълзите ми спомни моя произход.

Как земята не умря от кръвоизлив?

Дървото е един въпрос, отправен към безкрая.

В търсене на пътя се изгубих.

Затварянето в себе си ме проветрява.

Едно притежавам със сигурност – нищото.

Вятър в кафез е моята мисъл.

Земята диша през своите рани.

Опасността ме спаси от най-опасното – от безразличие.

Извор ли да бъдеш, или пък море?

Земята стъпките ми като семена поглъща.

Влизам в контакт с дървото чрез неговата сянка.

Без любов сърцето ми незакотвено се мята.

>Небето слиза в блатото, без да се размъти.

Жаждата ни прави водата сладка.

Изморява ме не пътят, а тъпкането все на едно място.

Ще мина като дъжд и ще се задомя в земята.

 

 

Иван Теофилов

 

СВОБОДА

Време на деца


ТАМ

В самотното, заслушано небе отеква чудно трошлив, забравен звук...


ПОСТЕПЕННО

безразличието се превръща в скръб
и засиява с нимба на мъдрец.


ФАТА-МОРГАНА

Душата ми отгатва отпечатъци от мъртви книги.
Един случаен царствен щампъл,
изгубил всякакво значение, угасва...


ЖИВОТЪТ

Детелина на хаоса


МЪДРОСТ

Светлина,
изрязана в усмивка на човек.


ОБРЕЧЕНОСТ

Каквото и да заговорим,
остава клетката от думи.


ЩЕДРОСТТА

Молиерова слугиня на битието –
цъфтяща от смях и бъдеще.


ЛАМПИ

Светли глъчки в нощта.


ПРОЛЕТ

И забелязвам своята усмивка
в усмихнатия свят на битието...

 

 

Иван Динков

Почит към литературата


Това, което съществува, е съществувало.

Литературата е пълна с личности от Средновековието, преоблечени като древни гърци.

Поетът напада традицията дотогава, докато й се предаде.

Всяко време създава не изобщо скептици, а нужното му количество скептици.

Ако има най-чиста реалност, тя се намира в парадоксите.

Ако живите говорят малко по-високо, писателите ще продължат да пишат и на онзи свят.

През цялата си история поезията обожествява свят, лишен от бог.

През целия си живот геният променя главно онази подробност, която е знакът на гения.

В компания с поезията светлината става по-сигурна.

Всеки призрак е преразказ на друг призрак.

 

 

Юлиана Василева

НАВА


ПРОЛЕТ

Да можех от дърветата край пътя
букет да ти направя

 

РАДОСТ

Клончето се залюля
пад кацащото птиче!
Птичето се залюля!


На младата трева –
следи от детски пръсти –
опадал вишнев цвят.


Пее врабче от тополово клонче.
Оглежда
всяко шумящо листо.


Вярвам в тревата.
Тя и без мен би си расла.

Светъл ден.
Лястовиците
и под дъжда летят.


Не мен следят –
като очи на хищни зверове –
звездите.


Вятър облаците гони.
Неподвижни са
везните на Темида.


През клоните в гората
към слънцето поглеждах. –
Еднакво е далече.

 

 

Димитрина Петрова


Цъфтят, цъфтят дърветата,
ще събудят мъртвите.

Под старите дървета се замислих,
вдън тишината,
за третото,
освен живота и освен смъртта.

 

 

НАВА СПОРЕД ПОГЛЕДА

Никола ИНДЖОВ


ПРОЗА НАВА
- ЕПИЧЕН РОМАН -

Когато с променено от кокардата чело, поручикът на Негово Царско Величество Йордан Вълчев поведе последната графиня Естерхази кьм крайречната ливада на семейното имение, до края на Втората световна война оставаха тридесет и осем дни.

 

 

Рашко Стойков


ПРОУЧВАЙКИ

Г-н редакторе,

Проучвайки архива на Гео Милев, с радостна изненада открих, че негов любим анекдот е била следната нава:
Попитали семинарист на изпит в Семинарията кои са четиримата апостоли евангелисти.
– Четиримата апостоли евангелисти – отговорил семинаристът – са следните трима: Лука и Вартоломей, от които последният не е евангелист.

 

 

Унгарска нава /?/

След есето си "Нава, това съм аз", поместено в кн.3 на списанието, Дьорд Сонди ни изпрати и стиховете на Петер Турчан. "При едната нава – пише Дьорд Сонди в писмото си - "тунел" е сякаш вътрешно заглавие. "Започваме представянето на Петер Турчан именно с това най-кратко стихотворение. По същото време младата преводачка и поетеса Бистра Йорданова, която е студентка в Будапеща, изпрати стиховете на Золтан Олах.

Дали може или не може да се говори за унгарска нава е от компетентността на самите унгарци. Във всеки случай, ако се съди по преводите в сп. Тисатай, сп. Келет-Европа и др., както и по предаванията на Радио Будапеща, интересът към стила не е незначителен.

Не е изключено някои от родствата в търсенията /иопределенията/ да се дължат на това, че конете, с които сме дошли в Европа, са били първи братовчеди.

/Бел.ред./

 

ДЬОРД СОНДИ

СВЕТЛИНАТА Е...

 

Светлината е с двойна натура: квантове + вълни. Подредената върволица от микростихове отговаря и на двата гносеологични критерия.

Единство на физика и естетичност – ми казва поетът, унгарецът Петер Турчан /1951/.

Така ви го представям наваистично – него, който дори и стихосбирки "има".

 

ПЕТЕР ТУРЧАН

ЗАЕШКИ БАРАБОНКИ

***
/тунел/

Прохождаме в разпъпена роза

***
Небе след дъжд
сребристата му длан почива
връз влажния и чер кожух
на път бетонен

***
СТРЕЛКАЩА СЕ ЛЯСТОВИЦА
ЛИЦАТА НИ
НА ИКОНИТЕ ЧЕРНАТА
ЛОГИКА

***
Пухкаво-синята подплатена врата на небето
затръшната над нас

***
Хълм - корона в мъглата
Омотана магнолента
на кални колодири
напарцалени из мочури

***
Слънцето-
паднало в стъкленица
насекомо
блъска се насам-натам
дорде от нея не изпадне

***
Още е жива страната. Трибагрие от кръв, звезда, трева е знамето й.

Превод от унгарски Дьорд Сонди и Светла Кьосева

 

ЗОЛТАН ОЛАХ

ЧЕТИРИ ХАЙКУ


Размисъл

Тих залез.
Колко бавно бие
сърцето на времето.


Напускане

Чувам времето.
Сълзите поливат
лехите на мига.


Скрежно цвете

Дъхът ни
е гербът на мраза
по чистия зимен прозорец.


Приготовление

Сняг засипва дъба.
Гарвани те заграчват
завинаги.

Превод от унгарски
Бистра ЙОРДАНОВА

 

 

Ирен Иванчева. Фрагменти

Ирен ИВАНЧЕВА

ФРАГМЕНТИ

Пишещият фрагменти не винаги иска да каже, че светът е фрагментарен.Така изглежда само в началото, а може би и в края на някои магични действия – писането, четенето, живеенето...

Трябва, имам, съм – сърцевината на всички основания.

Идеята е великодушна. Винаги ти позволява да умреш за нея.

Варварите се кичат и украсяват. Ние се декорираме, поставяме се в контекст.

Образът на змията, която изпълзява от кожата си е безмилостно експлоатиран от художествената мисъл на различни епохи. Но въпросът за това как змията се връща в кожата си тъне в сянката на непоставяните за разрешение загадки. Една хипотеза. Индустрията оползотворява змийската кожа за безумно скъпи стоки. Но тялото на змията липсва. Дали притежателят – купувачът– не достроява по определен начин с психическото си пространство змийското тяло?

Колко трудно е от "аз" и "ти" да направим "ние". Злокобните експерименти на природата продължават.

Защо винаги идва някой, който превръща любовта ти в лековерие, надеждите ти – в заблуди, теб самия – в подобие.

Емоция и разум са синоними, повече от синоними. Да рационализираш света, означава добре да си го усетил, почувствал. Или поне да си почувствал своята безпомощност. А чувстване без разбиране не съществува.

Дали в очите на божеството нашата смърт не изглежда така, както за нас леката рана на твърде уплашеното ни дете?

 

 

Новооткрити стихове на Сесар Вайехо

НОВООТКРИТИ СТИХОВЕ НА СЕСАР ВАЙЕХО

Тези стихове са издадени частно, в ограничен тираж през 1939г.,но оригиналното им издание не е намерено. Не се знае точно какво съдържа въпросната стихосбирка. Материалите са предоставени на в. АВС в ръкопис, намерен от наследниците на поета. В испанското издание, заради автентичността, са запазени дори правописните и пунктуационните отклонения. Поставям на този превод следното мото:

Не му беше леко да умре,
но още по-трудно му беше
да доживее.

В.У.

 

СЕСАР ВАЙЕХО

ВИСОЧИНА И КОСИ

Кой си няма синя дреха?
Кой не обядва и не пътува с трамвай,
с уговорената цигара и джобната си болка?
Аз, който само съм роден!
Аз, който само съм роден!

Кой не пише никакво писмо?
Кой не говори за много важна работа,
а умира от навик и плаче по слух?
Аз, който единствено съм роден!
Аз, който единствено съм роден!

Кой не се казва Карлос или нещо друго?
Кой на котката не казва котка котка?
Ах, аз, който съм се родил единствено!
Ах, аз, който съм се родил единствено!

 

ДОВЕРИЕ КЪМ ОЧИЛАТА, НЕ КЪМ ОКОТО...

Доверие към очилата, не към окото;
към стълбището, никога към стъпалото;
към крилото, не към птицата
и към теб самия, теб самия, теб самия.

Доверие към злото, не към злия;
към чашата, никога към питието;
към трупа, не към човека
и към теб самия, теб самия, теб самия.

Доверие към много, но не и към едного;
към коритото, никога към течението;
към гащите, не към краката
и към теб самия, теб самия, теб самия. 

Доверие към прозореца, не към вратата;
към майката, но не към деветте месеца;
към съдбата, не към златния зар
и към теб самия, теб самия, теб самия.

 

ЯРЕМИ

Напълно. И още – живот!
Напълно. И още – смърт! 

Напълно. И още – всичко!
Напълно. И още – нищо!

Напълно. И още – свят!
Напълно. И още – прах!

Напълно. И още – Бог!
Напълно. И още – никой!

Напълно. И още – никога!
Напълно. И още – винаги!

Напълно. И още – злато!
Напълно. И още – дим!

Напълно. И още – сълзи!
Напълно. И още – смях!

Напълно!

 

ДО ДЕНЯ, КОГАТО СЕ ЗАВЪРНА, ОТ ТОЗИ КАМЪК...

До деня, когато се завърна, от този камък
ще се роди окончателната ми пета,
с набора си от злодеяния, бръшляна си,
драматичното си твърдоглавие и своята олива. 

До деня, когато се завърна, преминал
с откровената праволинейност на горчив куц,
от кладенец на кладенец, своя път, предполагам,
че човекът трябва да е добър, въпреки всичко. 

До деня, когато се завърна и докато се движи
животното, което съм, сред своите съдници,
нашият храбър малък пръст ще е велик,
достоен, безкраен пръст сред пръстите.

 

БОМБЕ, ПАЛТО, РЪКАВИЦИ

Срещу Комеди Франсез се намира Кафе
дьо ла Режанс; в него има една забутана
стая, с едно кресло и една маса.

Когато влизам, неподвижният прах вече се е изправил. 

Между моите черешови устни, въгленчето
на цигара дими и в дима се виждат
два наситени дима, гръдният кош на Кафето,
и в него една дълбока ръжда от тъга.

Важно е есента да се присади в есените.
Важно е есента да се изгради от фиданки,
облакът – от полугодия, а от скули – бръчката. 

Важно е да ухаеш на постулиращ луд.
Колко топъл е снегът, колко пъргава – костенурката,
Как-то колко просто е, а Кога-то колко светкавично!

Превод от испански
Висенте УРИБЕ

 

 

Неолатинска поезия


Това, че в света има няколко десетки хиляди души, които общуват духовно чрез посредничеството на неолатинската литература е неизвестно на българския читател. Преводите на Иво Братанов събират праха на редакционните чекмеджета вече пета година. Очевидно на мнозина редактори, фактът, че в края на XX в. може да има поети и белетристи, които пишат на езика на Вергилий, Овидий, Хораций или пък – още „по-лошо” – на средновековен латински; и на всичко отгоре – че те имат читатели по целия свят; очевидно за мнозина редактори това е някакъв маловажен, странен, налуден факт. Вярно на принципите си, сп. Нава дава място за тази уникална /за нашия читател/ публикация.

/Бел.ред./

 

Яков Маркович БОРОВСКИ


НА РОЖДЕНИЯ ДЕН НА ОВИДИЙ

На любовта деликатна Назон бе прекрасен учител,
също и в други дела беше наставник Назон.
Тъй като всички неща боговете по план промениха
и ни показаха път светъл, вървящ през звезди,
той съобщаваше как в яснота непрекъсната те са,
също под стария вид новото как се таи.

Всичко тече, на нещата цъфти постоянството вечно,
в тях чрез стиха съвършен мигом животът дойде.
Даже и в блясък по-силен облени делата сияят,
опитна Муза до тях с веща ръка се допря.
Както светът ще се чуди навеки над скръбна Ниоба –
бил е той болка, сега чест благосклонна ще е –
тъй Фаетон дръзновен не заплашва днес люде нищожни,
а умове и сърца той нависоко зове.

Но и самата ти участ за пример, божествен поете,
нам е, че тъжно, докрай в страшни окови бе ти.
Теб не можа да ти върне пенатите жалба лъстива,
нивга небесните в гняв не пожелаха това.
Но ти си върнат в небето и името ти ще се слави,
в почит заслужена то вече до Омир стои.

Този щастлив е, комуто съдбата обсипва живота
с мъки, от друга страна дава живот след смъртта.
Прочее, с право потомство, родено след двадесет века,
с дух благодарен на теб твоите стъпки следи.

Сбогом навеки! Прослава велика за тебе да расне
и да не са без четци никога твойте слова.

1958 г.

Превод от латински
Иво БРАТАНОВ

 

 

Я. М. БОРОВСКИ

Бележитият поет Яков Маркович Боровски е един от най-значителните представители на неолатинската литература през XX в. в световен мащаб. Роден е през 1896 г. в Кременец /Русия/. Завършва средно класическо образование в VI петербургска гимназия и висше образование по класическа филология в Петербургския университет. От 1932 г. е преподавател по латински език в Ленинградския университет. Там по-късно е избран за професор. В университета Я. М. Боровски работи до пенсионирането си /1968 г./.

Я.М.Боробски е доктор на класическата филология и е автор на многобройни приносни разработки в тази наука, публикувани в авторитетни научни издания. Той е съставител на учебници и речници. На неговите усилия се дължат редица великолепни преводи от старогръцки и латински на руски език /превежда Плутарх, Спиноза, Лайбниц и др./. Като поет Я.М.Боровски е верен на традициите на латинската литература, положени в Западна Европа през V в. сл. Хр., а в Русия – през последната четвърт на ХVII в. от Симеон Полоцки и в началото на XVIII в. от Теофан Прокопович.

Стиховете му, написани на латински език, свидетелствуват както за виртуозното владеене на този класически език от страна на своя автор, така и за несъмнения талант на поета.

Изходен пункт за повечето стихотворения на Я.М.Боровски са факти, събития или личности от отминали времена, но творбите му винаги са ориентирани по посока на нашата съвременност. Всички стихотворения на Я.М.Боровски са написани в антични размери. Поетически творби на знаменития учен и поет са публикувани в редица списания и в сборници – “Vox Latina” /Саарбрюкен, ФРГ/, "Atene e Roma" /Флоренция, Италия/, "Greece and Rome" /Лондон, Великобритания/. "Viva Camena" /Цюрих -Щутгарт, Швейцария - ФРГ/, "Carmina Latina recentiora" /Лайхлинген, ФРГ/.

И.Б.

 

 

Драгомир Петров

ЛЮБОВТА – ВЪРХОВНА ИДЕЯ – ИЛИ ПРЕДИ БЕЗДУШНОТО ПОДРАЖАНИЕ – 

И в най-отвлечените си спиритуалистични или метафизични домогвания към първоизточника на духовната светлина и същността на върховната мъдрост, италианската поезия започва и завършва като една възхвала на Любовта. Тази Любов, която може да бъде посветена на Лучия, на Джована, на Беатриче, на Ладжа, на Селваджа или на Лаура – без значение – в последна сметка се появява в нашия земен и несъвършен свят, олицетворена от една съвършена хубост, за да окрили човешкия стремеж към духовно извисяване и към божественото, което през кватрочентото хуманистите ще открият у всеки смъртен. Наистина странно как се ражда това неоплатонично стремление към Любовта като върховна Идея, още в схоластичното средновековие, пропито с аристотелизъм, дълго преди Петрарка да издири първите трактати на Платон, а Лоренцо Великолепни да възложи на византийски бегълци пълния превод на неговите диалози. Но макар и да объркаме някои свои понятия трябва да отбележим, че в основата на тази поезия /която пък става начало на цялата европейска литература/ стои не "живота", а "науката", че нейния произход не е "народен", а "учен". Наистина схемата идва от разорения заради ереста си Прованс. Там тя е била унизителният израз на почит от страна на недостойния рицар към своята горда и недостъпна "дама". Но попаднал в средата на бързо разцъфтяващата буржоазна култура, най-напред в Болоня, а сетне в тази Атина на новото време, наречена Флоренция, отвлеченият скелет на ритуалните отношения /без да загуби своя доктринален характер/, бързо бива изпълнен с непосредственост и вдъхновение, въплътено в неизхабената свежест на един раждащ се език. И от привилегия на една социална каста се превръща в привилегия на един кръг от "посветени", за да изрази човешкото благородство и духовно богатство на високо образовани граждани – правници, търговци, банкери и посланици на своите самоуправляващи се градове. Езотеричният характер на тези сбирки от сонети и балади накара в края на миналия век Габриеле Росети и Джовани Пасколи да потърсят зад многобройните скрити значения на символите и зад обобщения образ на тази жена, явяваща се под различни имена, за да въплъти същата „върховна истина" или "добродетел" една "голяма загадка": съществуването на тясно свързано помежду си общество от „посветени", борещи се за своя таен идеал, който по-късно ще бъде подет от Реформацията – гибелинският идеал за империята, носителка на върховната справедливост срещу поквареното и омерзено папство. Твърде съблазнителни за едно поетично въображение, тези интуитивни прозрения бяха отхвърлени от "трезвата наука", която би приела подобна теория за "релевантна", само след дактилоскопична експертиза. А от друга страна и ние трябва да признаем, че колкото и обобщителен да изглежда този женски образ, с различни имена, все пак той разкрива редица променящи се индивидуални черти,както в себе си, така и в чувството, което събужда. Ако Гуидо Гуиницели е "стъписан" от нейната красота, Гуидо Кавалканти изразява вече човешката драма на любовта и смъртта, в която ще се влее нейният божествен образ; ако Данте се брани от обвинението, че влага в образа на своята любима много чувствени елементи, то в Чино да Пистоя всеобхватната мъка, истинна и дълбоко изживяна, се домогва да стане философско обобщение на човешкия живот, а неговият ученик Петрарка, колкото и добросъвестно да се мами, че съзерцава у Лаура въплъщението на отвлечените добродетели, в края на краищата много по-живо се вълнува от нейната телесна прелест, която по- скоро рисува, отколкото възпява в съзвучни, спокойно елегични и съвършено изваяни стихове. Без да си поставя това за цел, сам Данте даде в своята "Комедия” най-точната характеристика на тази школа, която бързо придоби всеобща гражданственост (dolce stil nuovo): тя е „нежна" или "сладостна" заради непосредствения, вдъхновен и музикален израз на любовното чувство; тя е "стил", а не вече "маниер", пълен с условна изкуственост; и най-накрая, на основание на всичко това тя е "нова". А след него Петрарка даде името си на онова, което школата бе вече станала, за да налее така богати плодове в цяла Европа преди да се превърне в мода и бездушно подражение. По нейното корито, вече между подмолни скали и въртопи тече вдъхновението на Микеланджело, който с драматичните контрасти на деня и нощта изрази кризата на ренесансовия човек. А през епохата на барока един гениален испански поет, пречупвайки я през своята необикновена чувствителност и пищно въображение, ще създаде от петраркизма това, което по-късно ще нарекат "гонгоризъм".

 

 

Николай ТАНЕВ

 

БЕТХОВЕН

Посред адажиото плавно, прав в претъпканата зала
усетих твоето добро дихание
на демоничен необичан чародей.


ХАЙДН

Онази вечер светът трябваше да бъде сътворен. И ние
дойдохме. Някои от нас бяха с патерици, други убодени от розите. Но дойдохме.


ПАКО ДЕ ЛУСИЯ

Китарата ти е тичаща мравка
по изгорена от слънце земя.


АПОЛОГИЯ НА ЗДРАЧА

Само в теб, индигово спокойствие,
ме топлят кадифени
кадифените очи.


ПИНК ФЛОЙД

Свиня лети високо над стената
да, дочакахме я, нейсе...
колко е прекрасна
и как по вятъра се носи
като отговор.

Старците говорят вещо
бъдещето ще
децата пък
ловят
снежинки
със език.

 

 

Здравка Евтимова. Разкази

ЖЕНАТА КАЗА

Тези думи записах от една възрастна жена – Вяра Найденова.
Когато в живота ми стане непоносимо, винаги си спомням за тях.

Един човек сънувал сън. В съня си той вървял заедно с Господа. Насреща на небето се прожектирали сцени от живота на човека. Когато и последната картина от живота му се разкрила пред него, той погледнал назад да види стъпките по пясъка. Тогава открил, че в най-тежките дни от живота му стъпките били само на един човек. Това силно го обезпокоило и той запитал Господа:
"Господи, ти си казал, че щом веднъж се реша да те следвам, Ти ще вървиш с мен през целия път. Но аз забелязах, че през най-трудните дни на живота ми, стъпките са само на един човек. Не разбирам защо кога съм имал най-голяма нужда от Теб, Ти си ме оставил сам."
Тогава Господ отговорил: "Сине мой, аз те обичам и никога не бих те оставил. През дните на твоите страдания, когато ти виждаш стъпките само на един, това е защото аз съм те носил."

 

КРЪВ

– Имате ли къртици? – жената, която запита, беше малка и свита като купчинка сняг напролет.
– Къртици ли? – Трябваше да й кажа, че никога не съм виждала къртица.– Къртици?
– Кръвта им лекувала... – прошепна жената. – Трябва да изпиеш три капки и... Поне болката за малко утихвала...
Нямах къртици, не можех да помогна, и все пак попитах:
– Вие ли сте болна?
– Синът ми.
Тя си тръгна. Беше така смазана, като че заключваше сама себе си в малките си беззвучни стъпки.
– Ще ви дам каквото търсите! – прошепнах. – Почакайте!
Влязох в задната стаичка на магазинчето. Порязах китката на лявата си ръка с нож. Кръвта започна полека да капе в шишенцето. Не болеше, само се боях да гледам. Отново се върнах при жената. Тя се взря в ръката ми. От раничката върху китката все още се стичаше кръв.
Въобще не посегна за шишенцето, обърна се към вратата.
– От къртица е! – креснах. Блъснах насила стъклото в ръката й.
Мина есента, зимата. Все още беше студено навън. Хората бързаха край витрината на магазинчето. Нямах купувачи в тоя студ.
Една сутрин вратата рязко се отвори. Оная, малката женица, влезе вътре.
– Той ходи! – изплака тя и повдигна ръка над несигурната си усмивка.– Ходи!
Искаше да ми даде пари. Беше донесла нещо в грамадна кафява чанта. Хвана лявата ми ръка, белегът от раната го нямаше, но тя намери мястото. Целуна вътрешната страна на китката.
След нея стана хубаво в магазинчето.
Още следобеда дойде един човек. Висок, подплашен.
– Моля ви за кръв от къртица! – зашепна той. – Три капки само... Жена ми ще умре...
Уплаши ме погледът му. Повдигна насила китката ми, притисна я. Кръвта потече от порязаното бавно. Когато мъжът си излезе, на тезгяха след него остана куп че банкноти.
На другата сутрин пред вратата на магазинчето ме чакаше голяма тълпа хора. Ръцете им стискаха малки ножчета и малки шишенца.
– Кръв от къртица! Кръв от къртица! – викаха, кряскаха, блъскаха се.
Всеки имаше мъка в къщи и нож в ръката.

 

Васил Колев

ДЕТАЙЛИ


1. СНЯГ

Хълбоците на снега са голи темета без мисъл.
Шапката на планинаря – шемет във всемира.

Хълмовете са гърди на японска статуетка,
пукнатия порцелан – край на всякаква надежда.

Японската девица висулките със дъх разтапя,
от шапката те капят във врата на планинаря.

Студ. От порцелановия шев миризма на тор извира,
бавно се разлага, бавно разполага.

Из снежното поле само шапката на планинаря
клатушка се, потъва, пада.

 

2. ПЪТ

Пътищата са разбягало се стадо,
докато масата забърсваш.

Ден след ден. Тъй птицата замира
в най-красивата си поза.

Как само главата си извиваш
и очите ви се срещат!

 

4. БРЯГ

Ако има бряг и нищо по-нататък,
сега ще спра, пръв ще се завърна –
гол охлюв, с къща на гърба и чехли пред вратата.

 

5. ПРАЗНИЯТ ГРАД

Към два градът утихна, но се развихриха леглата.
Ъъъ, ммм, гъди-гъди,стенеха стъклата на всичките прозорци.

Всеки бе се вгледал в свойта дупка, тършуваше задъхан в пещерата.

По улиците някакъв самотник шари,
в афишите загледан, с гирляндите опасан.
Шумящ, книжен, лицето му досущ разтегната хармоника,

смее ли се или плаче. От скъсания мях излиза хрип,
покашляне, и две-три ноти падат на земята. Той затиска

с крак пискливите гласчета, телта на струните им рече:
бръммм!, скъса се, ужили го в петата.

Друг пиян се бе удавил в шадравана.
Тялото му наполовина във водата –
мехурчета, бълбукания си шептяха...

Съмна отведнъж градът
сякаш се оригна.

 

6. ТРЯСЪК

Каза ми: стъкло, филиз, поледица и нещо крехко.
Нахвърлих се със гняв, юмрук и друго тежко.
Тъй счупих чашата.


7. ДВИЖЕНИЕ

Бедрата ти са две пъргави пъстърви срещу бързея,
закачени на въдицата ми.

 

 

Пламен Антов

* * *
Това дърво е мостът
между птицата, отлитаща в небето
и сянката й, следваща я по земята

 

* * *

о, и ти си само чертичка,
драсната с нокът
по заскреженото стъкло

 

* * *

За отдих кратък спрял на мостчето,
облегнал се на перилата стари –
ти образа си съзерцаваш във потока, пътниче
А над теб небето – бездънно огледало

 

* * *

На всичко онова,
което съм самият аз – напразно
границата търся

 

КОАН

 

– Ти кой си?
– Не съм аз.

 

 

Ангел Ангелов - Джендема.


овчарска му работа
(епическа нава)


седем дена капеше едно листо
седем дена чезнеше си бавно то
във горчивата му чаша капеха горчиви дни
и срамуваше се то от съдбата си


всичко знае старият овчар
знае всичко затова е стар
бавно смуче косъм от брадата си
от носа му капе капка той я лизва със език

 

беше зима беше до колена сняг
във заспалата кошара тайно влезе вълк седмак
над смълчаните душици бляскат кръвожадните зъби
без изобщо да му мисли всички всички всички удуши

после хапна само от една
тънконога тъмнорунна леко къдрава овца


тази сутрин мурджо скочи пръв
бе усетил мириса на кръв
и доброто старо куче тежко зарида
за какво да гони вече вълчата следа


на пирона пушката виси
че закона вълк не го лови
броди нощем той и вие в тъмните гори
не допуща той приятел в свойте снежни планини

всичко знае старият овчар
знае всичко затова е стар
във горчивата му чаша капят някакви горчиви дни
и срамува се човекът от съдбата си

 

 

Редакционно каре


НАВА
основано на 24 май 1990 г.

Адрес на редакцията:
1000 София, ул. "Солунска" 1
Иван МЕТОДИЕВ

 

НАВА

Под редакцията на Иван МЕТОДИЕВ
Художник Огнян ФУНЕВ
Издателска къща Нава
Банкова сметка Първа Частна Банка
994 180 126 000 5 в лв.
994 421 126 300 1 в USD
994 421 126 301 0 в DEM

ПОМОЩИ ОТ ПОЛИТИЧЕСКИ ОРГАНИЗАЦИИ НЕ СЕ ПРИЕМАТ

Най-добрите са за най-доброто в изкуството
– абонати на списание НАВА за 1000 години –

нж.Георги БОЯДЖИЕВ, президент на СУИБО, медицинска апаратура
Веселин ДОСЕВ, галерия "ДОСЕВ"
Борислав ПОПОВ, президент на ИК "АРГЕС"
проф.д-р Тодор БОЯДЖИЕВ, експерт на ФАО
Николай МАРИНОВ, президент на "ТОТ - 2001"