МАЙКА НА ВСЕЛЕНАТА
Странствания

1 –
Кос под дъждеца,
кални крачета,
шапка от капка.

2 –
Слънчев лъч – простена в тишината
стръкчето
под тежестта му.

3 –
Толкова съм уморен!
Мъчих се да убедя детето,
че цветята не говорят.

4 –
Ще ми повярваш ли,
врабченце окуцяло?
Как отлетя накуцвайки!

5 –
Сред брезите – мокър гарван,
огледало
за луната.

6 –
Един щурец се препъва
в капките
на дъждеца!

7 –
Бягаш, скитнико, от самотата,
а пък тя на хълма те очаква –
виж, престорила се е на шипка!

8 –
Ти, който търсиш своя път,
до тази шипка приседни –
тук пътят сам ще те намери!

9 –
Сняг по пътя,
над клонака се извива
синкавия дъх на врана.

10 –
Внимавай, щурче,
престарял е баща ми,
ще го препънеш!

11 –
Сливам се с цветчето,
всичко за вселената узнавам,
все така самотен се завръщам.

12 –
Откъде си, премръзнала птицо,
та ме гледаш
с очите на мама?

13 –
Зимно слънце,
спи врабецът,
леко смръщен от лъчите.

14 –
Расти ми, расти, цветенце,
да прозвънне пчелица
над гроба на мама!

15 –
Спи мама, скрита под пръстта,
спи и сънува,
че е жива.

16 –
Седемнадесет мушици
край върбата
си играят на дъждец.

17 –
Колко царствена осанка –
вятъра, наметнат
с плаща на мъглата!

18 –
Как да позная
душата?
– С душата си.

19 –
Мълчи!
Не казвай на врабеца, че лети!
Ще падне!

20 –
Не докосвай пространствата между думите,
за да има къде
да се движат звездите.

21 –
Мокро жребче се притиска
до хълбока
на мъглата.

22 –
Къде е тръгнал този скитник?
Така и си отмина – само
цвета на шапката му помня.

 

Притчи

1 –
Майка е тази вселена, но кой е бащата?
В теб е това,
дето се крие отвъд.

Всеки от нас е бащата и всеки детето.
Пътник си ти,
но и безкрайният път.

 

Когато…

Когато вселената беше още малко момиче,
човекът беше вече старец.

И дойде вселената при човека, и го попита:
Кой си ти?

А човекът отвърна:
Аз съм твоят баща.

И пак го попита вселената:
Коя съм аз?

А човекът отвърна:
Ти си моята майка.

 

Вятърът ли…

Вятърът ли шумоли в листата на дърветата
или листата проронват вятъра?

Дъждовният ручей шепне в съня си:
Луната е сянка
на луните във мен!

Промени ли се лицето ти,
променя се и отражението.

Промени ли се отражението,
променя се и лицето ти.

Вселената е ехо – къде е гласът?
Изтече ручеят –
замълчаха дърветата.

 

Дойде вселената…

Дойде вселената при човека и му каза –
тъжна съм!
А човекът отвърна:

Истинското име на твоята тъга
е самотата…

Нищо не може да се прибави към теб,
нищо не може да се отнеме…

Но вземи това огледало –
живей с образа си!

 

Ето…

Ето вселената! –
тя е облак, тя е река, тя е поле,
тя е въздуха над полетата, който
е наше дихание!

Тя има толкова лица,
колкото са лицата човешки!

Тя има толкова образи,
в колкото можеш да я прозреш!

Аз се взрях в огледалото
и видях мрак, мрак, безкрайния мрак,
и извиках – горко ми! –
това ли е истинското лице
на човека?

И разбих ужасен огледалото
и милиардите късове
се превърнаха в тези звезди…

Ти прогледна! –
прошепна вселената.

Ти проговори! –
прошепнах аз.

 

В небето се огледах…

В небето се огледах, тъй както в огледало! –
така навред се хвалил
слепецът горделив.

В калта да се огледаш, пак същото ще видиш!
прошепнало над него
сияйното небе.

Осъден си да бягаш от истинската същност!
Осъден си да бродиш
навеки по света!

Но дето и да идеш, лицето си ще срещаш!
И с ужас ще се взираш
във своето лице!

И този древен ужас
ще бъде твойта радост!

 

Нещо странно

Нещо странно
струи от звездите

и отлита тъй тихо, тъй тихо,
сякаш никога не е било…

Нещо съвсем странно.
Съвсем отлитащо.

 

Плач на бедняка

В този свят
на изкуствени ценности,
на изкуствени личности
и продажни съдби,

какво по-важно от това
да опазиш бедността си?

В този свят,
в който дори бедността
се продава,
в който всеки иска да те купи,
за да те продаде,

какво по-важно от това
да изгубиш всичко?

Нищото ви завещавам –
от него започнете!

 

Просякът

Презирам мъдростта на този свят,
превърнал в плесен истинското слово
със своя каноничен рай и ад
и своя смъртен страх
от всичко ново!

Където всеки знае от дете
как трябва да пълзи, за да живее,
в кой храм да се помоли и къде
хвалебните си песни
да изпее!

Където лесно става се светец
по привилегия
и по наследство!
Където брат за брата е подлец,
а живата душа – платежно средство!

Където бог на дявола е брат,
а ангелите вечно заседават
и все и все не могат да решат
кому да взимат
и кому да дават!

 

Озареният

Макар че не умея да извайвам фигури от мрака,
аз се опитвам да ги виждам.
По своему съм вечен аз.

Не се явявай!
Няма корени нощта – да я изтръгнеш като цвете,
а бялата луна е ничия.

Бъди си там, където си – присъствай,
но нищо не докосвай!

О, зная, ти умееш да накараш всяко нещо
плътта да пожелава,
но мъдростта ти аз разбирам…

По своему съм вечен аз, защото
кой ще ми отнеме
това, което нямам!

 

Старицата

Старицата се взира може би
не точно в тази пролет – тя усеща
как соковете трескави и тъмни
преливат през горчивите върби,
повличат я в пространствата бездънни
към хаоса – родината човешка…
Старицата една метла възсяда
и с кикот се извива над площада.

Потръпват минувачите страхливо,
а юношата спира запленен –
не кикот чува той, а песен птича!

Но изведнъж простенва ужасен –
старицата го гледа жалостиво
и лига край устата й се стича.

 

Юношата

Сакатата е влюбена във мен,
сакатата за първи път обича…
А аз стоях и гледах вцепенен
как тялото й с козина обраства
и как подобно струйка кръв изтича
езикът й, по змийски раздвоен…
Тя бе смъртта, дълбоко скрита в мене –
така всесилна, толкова нещастна!

И аз видях как плахо се склони
лицето й към мен и как бледнее,
а после как се гърчи мълчешком.

И с ужас гледах нейде отстрани
как тя над мойто тяло се люлее
като маймуна, вкопчена за клон.

 

Еретикът

Омръзна ми да дишам шепнешком!
Сърцето ми се пръсна от молитви!
Щом искаш всичко, трябва да си никой –
проклет да бъде моя роден дом!

Проклет да е и тоз народ, смълчан
като тревата, никнеща над гроба
на майка ми – ти, майко на скръбта,
проклета да е твоята утроба!

Нима да бъда червей съм роден,
та с червеите да шепна алилуя,
пълзящ, зализан, мазен, тъп, смирен?
Не! Други песни искам аз да чуя!

Глас! Глас е нужен тук! Човешки вик!
Бъди ми арфа ти, смолиста клада!
Да осветя очите ви за миг,
да светнат те
като врати към ада!

 

Бордеите на Европа

Бордеи на Европа, във всички вас живях,
аз ваш поет съм, няма народности душата!
Бедняците еднакво сънуват по земята.
Аз в грозното проникнах – красивото видях.

Прозореца, от който прокапва светлина,
трохите зад стъклото и гълъба-светия,
и цялата събрана световна мръсотия
пред кофата, парцала и малката жена,

о, грозен свят, сред който аз бродя запленен,
във теб са началата на моята естетика,
с хлебарките – изящни японски статуетки
и духовете водни в ръждивия леген…

Невидим плъх въздиша под хлътналия под
и паяци си шепнат по ъглите студени…
Милиони майки вият в бедняшките вселени,
божествен е греха им – те дали са живот!

А някъде високо, в мечтите ми почти,
една оса безгрижни сонети съчинява…
Европо горделива, праха ти тя възпява!
Прахът, като звездите, в бордеите блести!

Живот, за глътка радост при тебе сме дошли…
О, ти, човешка радост – сираче на тъгата…
Аз съм пророк от ада! Какво е красотата –
идеята за слънце в безкрайните мъгли.

 

Скитникът

За бедния, за нищий духом,
какво е зимата – закон!
Ще си отмине мълчешком
и сняг следите ще затрупа…

Едва ли той самият помни
къде е тръгнал – най-добре
е тихичко да си умре…
Горко на вас, души бездомни!

Така и вятърът блуждае
по пътищата на света,
поспре край някоя врата,
за миг простене – и това е.

А аз – душа неприютена –
след вятъра! От праг на праг…
И страшно е, че съм бедняк,
а ето – гнус ме е да взема.

Една прашинка който има,
завинаги е опетнен!
Затуй ли съм роден – да мина
и да отмина отвратен?

О, в моя път сияйно-бял
ще скитат кучета бездомни
и техните очи огромни
ще вият с българска печал!

 

Жадният

Ръждиво-сиви есенни звезди
се стичат по лицето на мъглата.
Случаен прилеп нейде прелети,
и мрак по този свят,
и мрак в душата…

О, мрак, наречен Двадесети век,
през който съм осъден сам да мина!
Захвърлен сред духовната пустиня,
кому да кажа аз,
че съм човек?

Мълчание.
Космическият ад.
Вселена, тоест две върби сиротни.
И никой друг. Защо, безкраен свят,
децата ти са толкова самотни?

На камък, братя мои, ще растем!
За капка дъжд душата ни се моли!
И повече на този свят какво ли
от жаждата си
можем да дадем?

Душа, душа,
чудовищна душа –
тъй всеотдайна,
тъй несподелена!
Но глас ли чух от глухата вселена?
Ах, не! Върбите трепнаха с листа…

И никой.
Само вятърът студен.
О, както броди есенният вятър,
така човек се скита по земята,
с надеждата да бъде споделен!

 

Поисках

Поисках глътка да отпия
от ручея – пресъхна той.
Подуши ме вълкът и с вой
от мен побягна да се скрие.

О, самота несподелима,
познах те – ти си любовта!
Какво е твоят смях, любима –
плачът на мойта самота.

Ти, дух, обречен да блуждаеш
сред вечен студ и тъмнина,
ти, който себе си позна,
надеждата не ще познаеш!

Докоснеш ли се до плътта,
как сладостно се разрушаваш…
Ти можеш да твориш света,
но не и да го притежаваш!

И твоята безумна жажда
кой би могъл да ти прости?
Погубваш всичко свое ти –
тогава любовта се ражда!

 

Такъв човек е чудовище...

Щом истината търсиш ти,
за тебе няма нищо мило –
ни дом,
ни майка,
ни родина!
И кой ли ще те приюти?

Така ще бродиш по земята,
от всичко живо
прокълнат…
На камъка ще бъдеш брат!
Ще зъзнеш вечно
пред вратата!

И само кучето сиротно
лениво ще помръдне нос:
Какъв е този странен гост? –
не е човек,
не е животно!

В очите – кучешка тъга.
На челото – луна двурога.
Без цвят,
без мирис,
като бога
безформен ще си отсега!
Ще се превърнеш в бледа течност –
дъждец над хладните листа –
и дълго ще скимти пръстта,
обезумяла
от човечност!

 

Българската религия

Свещен съюз на хляба и човека!
Какво остава подир нашта смърт –
една бразда –
небесната пътека,
в която семена ще избуят.
Днес с пълни шепи житото ще сееш,
а утре с тялото си
ще го наториш…
Затуй си се родил – затуй живееш.
Но време е…
И трябва да вървиш…

Така завета древен се повтаря.
Стаено шепне зърното в пръстта –
то с мъртвите ти братя
разговаря.
И време е!
А идва пролетта
и този шепот бавно наедрява,
разлиства се…
Дошъл е твоят час!
Вселената чрез теб се продължава!
Небето с хляб се храни,
хлябът – с нас.

 

Дим

Дими полето, тънък лъч кръжи
над тайнствените струни на житата.
Огъва се под изгрева земята…
А моят път къде ще продължи?

За бъдещите дни какво разбрах?
Отлитат сред блуждаещи потоци
душите на орачите-пророци…
Те хляб посяха – аз пожънах грях.

Първичен дим на моите бащи,
какво ми шепнеш – толкова години
сред твоите видения старинни
се лутам аз – къде ме водиш ти?

Не са ли само прах и суета
безумните надежди на поета?
Мечтаем цял живот за плодовете,
а цял живот живеем с оранта…

Димът като сподавен вик звучи.
Отлитат на орачите душите…
Поглъща ги реката на звездите,
която като земен сок горчи.

 

Майка на вселената

Самотно стръкче нейде сред скалите
пред прага на небето се е свило,
ах, сякаш то на майчиците наши
сирашкия живот е продължило!

Една пчела, навярно заблудена,
замря за миг над него и отмина…
С каква надежда майчиците наши
ни чакаха година след година!

Не се надявай, майко! Не очаквай!
Не ще се върне твоят син безумен!
Погребаха го гарваните вчера
със кръст от саби и с венец куршумен!

И вълците сега му правят помен!
По техните следи тръгни да виеш –
дано поне една прашинка, майко,
от мен сред тази пустош да откриеш!

Хапи земята, вий – светът да чуе
човекът как умее да умира!
Българийо, родино на тъгата!
Самотно стръкче нейде под всемира…

Звезди ще сменят в хаоса звездите.
Всемирът в друг всемир ще се превърне.
А българската майка все ще броди –
убитото си чедо да прегърне.

 

Майчица България

Тази майчица наша България,
дето толкова много прилича на нашите майчици!

Тази наша горчива земя!
Тази мъка, която наричаме своя родина!

Все това ли е нашата участ – безумно да любим
и да губим, да губим, да губим,
да губим, да губим,
да мълчим – и отново да губим!

Тъй и нашите майки погребваме,
без да пророним
даже сянка от дума –
сама се заключва душата!
Като вълци гризем
изтънелия рог на луната,
хапем устни
и бием глави във звездите огромни…

Тази наша прокоба
насън да сме истински само –
като малки дечица
да милваме мъртвите майки,
да сме вятър в косите
на своите мъртви любими –
ние! –
вечни сираци на тази земя,
вечните странници
сред тишината!

Кой умее да мре
с по-голямо достойнство
от моите братя?

О, всебългарска мъка,
ти си мярка за всички неща!

Ни любима,
ни майка,
ни дом…
Самота…
Самота!
Само тъмния дъх на пръстта,
само воя на вятъра…

Тези стръмни потоци
са капките кръв от душите ни –
вик от ада,
наречен
човешка история!

Тези дивни гори
и прозирни под изгрева хълмове,
през които се вижда отвъдния свят,
са лицето
на мойта печал!

И едно съм разбрал
от живота на моите братя –
бедни са моите братя,
тъжни са моите братя,
като ранени сърни са невинни
моите братя!

Тази майчица наша България,
дето толкова много прилича
на нашите майчици!

Тази участ сирашка – безумно да любим,
да мълчим и да губим,
а спечелим ли,
двойно да губим!

 

Възхвала на баща ми

Да не би баща ми да е черноборсаджия, че да съм богат!
Да не би пък, казвам,
да продава семки, долари, парцали по ъглите
или пък имуществото на вдовиците да прекупува,
че да съм богат!

Да не би да е от тези, дето на бедняци се преструват,
че да съм богат!

Да не би пък, казвам, днес бакшиши да изпросва,
за да може утре подкупи да дава. Празни мисли
срещу пълни джобове да сменя. Да е дирижирал
някога концерт за гайда и цигулки,
че да съм богат!

Или е натрапвал някому по християнски
половината от голотата си?

Или в името на правдата
е съчинявал клевети?

Да не би пък, казвам,
да е вярвал в нещо повече от вярата човешка,
че да съм богат!

Нищо няма той
освен ръцете си!

Той като слънцето е беден – само
светлината му принадлежи!

 

Към поетите

Поети, вас народа ви избра,
към вас сега се взира той с надежда!
Чиновникът дори не го поглежда.
Крадецът уж случайно го обра.
Ленивецът лениво го опипва.
Търговецът с очи на рентиер
и важният портиер-фокстериер
нехайно пред вратите го подритват.
И както от трохите ни безшумно
бакалинът гризе и дебелее,
тъй днешният поет гризе от думите
и с половин уста
за истината блее!

Послуша ни народът за очи
и плясне два-три пъти с отегчение…

Поети,
ние всичките сме гении,
ала защо народа ни мълчи?
Нима не вижда нашето старание
метафорично да го убедим,
че мъките са само прах и дим?
Как страшно е
народното мълчание!

И той мълчи…
Върви по своя път…
За теб е страдал той, земя свещена!
Българийо,
вълчице нажалена,
ранени са децата ти до смърт.
И гърчи се народната вселена.
И в тъмен ужас мята се духът –

коя от думите
не беше омърсена!

Мълчание…
Млъкни и ти тогаз,
печален хор на просешката слава!
Тук трябват не гласчета,
трябва глас!
глас, а не суетна врява!

Глас,
който в глъбините е мълчал,
за да прозре сред своята несрета,
че в дни на низост,
смрад,
пълзене,
кал,
мълчанието е мярка за поета!

Че нийде няма
по-всесилна власт
от тази на народната забрава!

Че нашият народ
не вярва в нас!

И славата ни днес
е тъжна слава!

 

Припомням си

Припомням си за тези хора,
които бавно, мълчаливо
отиваха към тишината…

Стотици хора от полето
и полутъмните квартали,
така спокойно мълчаливи –
като пръстта, като тревите…
По-лесно им е било сякаш
за истината да умират,
отколкото да я възпяват.

А колко струват всички думи
и всички наши мелодрами?
Аз зная, днес хитрецът лесно
звездите може да тълкува.
Доносникът балон надува
и в облаците се издига.
И с мила котешка усмивка
лакеят мислите си сресва.

Да, зная аз, крадецът рядко
облича новите си дрехи.
Лъжецът най-добре от всички
засява въздуха със вятър.
На бой ленивецът потегля
с огромна прашка от хартия.
И кой, кажете, не обича
за правдата да си побъбри?

А аз ги слушам и си спомням
за тези мълчаливи хора,
така спокойно мълчаливи –
като пръстта, като тревите.
Все по-добре сега разбирам
какво се крие в тишината.
Безкрайна тишина, която
духът жадува ужасен.

 

Щастие

Щастие ли – каза ми чиновникът.
Щастието днеска не приема.

Щастие ли – каза ми търговецът.
То е нужно само за витрината –
за да ми примамва купувачите.

Щастие ли – каза вехтошарят.
Имам тук едно като за тебе,
малко е ръждясало, наистина.

Щастие ли – каза детективът.
Щастието беше заловено
и в момента дава показания.

 

Песен за сираци и сирачета

Речице, речице,
кажи ми, речице,
как се наричат твоите дечица?

Наричат се рибки,
наричат се жабчета,
едните блестят, другите квакат,
едните квестят, другите блекат,
едните цамбур, другите гмур!

Дали ще приемеш
още една рибка?
Дали ще приемеш още едно жабче?

Кажи ми къде си е моята рибка!
Кажи ми къде си е моето жабче!
Кажи ми, дете!
Дети ми къде си е!
Риби ми къде е тази кажибка!
Къде е това къде – прожабчи ми!

Ето ме, аз съм
твоята рибка!
Аз съм, аз съм твоето жабче!

Какво говориш дете – опомни се!
Какво детевориш!
Какво каквокаш!

Къде си виждало жабче с торбичка!
Къде си виждало рибка със плитки!
Едно е да рибкаш, друго – да плиткаш!
Не можеш да жабчиш
в блестящо рибчание!

Хайде, дете, не плачи – върви си!
Чуждо дете си –
не те искам!

 

Камбана

Пеперуда се блъсна в камбаната.
Никой не чува.

 

 

 

Редакционно каре

ИВАН МЕТОДИЕВ
МАЙКА НА ВСЕЛЕНАТА

Рецензент Иван Балабанов
Редактор Георги Атанасов
Художник Пенка Януш
Художествен редактор Гичо Гичев
Технически редактор Славка Миленова
Коректор Златина Дукова

Формат 84 х 108/32. ЛГ-VI/58a. Тираж 2135 екз.
Дадена за печат на 6.IX.1989 г. Подписана за печат на 26.X.1989 г. Печатни коли 4. Издателски коли 3,36. УИК 2,216.
Издателска поръчка № 47.
Тех­ническа поръчка № 91187.
Код 24/95362/5607-26-90.
Печатница на Военното издателствоЦена
0,51 лв.