БРОД
Брод

Твоите сетива са откровение!
Твоите чувства
са природните закони!
О, разкажи ми...

Косите ти се спускат
като сенките при залез
по хълма каменист...

Разлива се нощта,
тече реката,
към корена
тече...

По-нежна си дори
от драскотините в мъглата,
оставени за миг
от стръкчето
трева...

По-мека си от глината,
когато те докосвам...

Коремът ти е гъвкав
като кръговете водни
в притихналия
вир...

Виж,
птица прелетя –
вирът потръпна
по-леко
от ветрец!

Огъна се за миг,
въздъхна сякаш
триъгълният хълм...

В друг свят
ми се прииска да живея!

Бедрата ти
са хлъзгави
като речните камъни...

Кожата ти
е прохладна
като върбите...

Като рой листа
се разсипва дъха ти,
като звездно небе –
от Млечния път е по-протяжно
твоето стенание, любима!

Тялото ти се извива
като ручей, прекосяван от змия,
като див планински път,
като съзвездие над хълма,
като юлските треви
под буен
дъжд!

Ти, жажда на човека –
извор на звездите,
единствено във теб се отразяват
истинските ни лица!

Аз нямам вече тяло,
всичко имам аз!

Аз целият съм
мирис,
слух
и осезание...

Баща съм аз
на вечната
природа!

Стихии на природата,
стихии на душата ми сте вие!

Препускай, нощ!
Летете, светове!

От мрак и от звезди
е тялото на моята
любима!

О, нека се разлива
пенестият мрак,
на тъмния прибой
любима си сега –
косите ти са сладки,
миглите –
солени!

Кого зовеш
сред тази безначална
пустота?

Мъжът, сеячът, скитникът,
безумецът,
пророкът!

Тъй както е дошъл,
така ще си отиде...

О, нека се разлива
пенестият мрак,
препускайте,
препускайте,
ездачи на звездите –
кой може да догони
ездача на нощта?

Разкрий ми ти надеждите,
разкрий ми началата на света
и тайните на девата!

Разкрий ми светлината –
мигът на сливането
е това!

Отидеш ли си,
този свят ще се превърне
в мъртво знание...

Нима не съм прозрял
скръбта на мъдреците
или сиротността на разума
не съм прозрял?

Бъди със мен,
аз нищо повече не искам!

Бъди със мен,
аз нищо повече
не искам!

Животът е живот сега! – След миг
трева ще бъда аз
и плахо
ще се питам:

Къде е онова,
с което
се гордеех?

Човек забравя всеки миг
и си измисля
нова памет...

И облаци сме ние,
а животът е дъжда...

И кой е вникнал всъщност
в нашите съдби?
И кой ги е измерил
с истинското време?

И кой от всички сънища ще бъде
нашето пробуждане?

При старците се спрях,
за да потърся отговор
на вечните въпроси...

Но колко струват думите,
родени
в самота?

Прочетох много книги –
много ли разбрах?

И колко от това,
което съм видял,
наистина съм го видял?

О, всичките велики формули
са само прах,

и думите на мъдреците –
само плач
сиротен!

А истината е ветрец –
отлита тя
и само ехото
я произнася...

И истината е в догадките,
а не във фактите.

Движения
на морските вълни
и на прашинките,
едва сега разбирам
смисъла ви аз...

Бъди със мен,
аз нищо повече
не искам!

Светът е съвършен –
защо човекът вечно го разваля
със своите въпроси?

Разпръснати са нашите съдби
като тревите из полето,
и срещат се съдбите ни
и пак
се разминават
като частиците
на дим...

Разпръснати са нашите съдби
като тревите из полето,
и срещат се душа с душа
и тяло с тяло, о, игра
на сенките-души
и сенките-тела
в единството,
наречено
забрава!

Нещата
застиват за миг,
с надеждата,
че са вечни...

Уви, човек съзира
само спрелите неща!

О, както прилепът
се лута
нощем в мрака,
така човек
се лута
денем
в светлината!

И както броди
есенният вятър
сред мъртвите
листа,
така човек
се скита по земята,
така се скита
и скимти в душата си,
с надеждата
да бъде
споделен...

Бъди със мен,
аз нищо повече не искам!

Обичай ме –
това е всичко за света!

Каквото изгревът посее,
залезът го жъне!

Каквото търсим на земята,
ще го търсим и отвъд!

Обичай ме,
защото всичко е страдание
сред тази самота,
наречена човечество,
сред тази тишина,
наречена
вселена!

До изгрева те чаках аз,
до залеза те чаках,
до новата луна...

Тишината на вселената отеква
в тишината
на вика ми...

Устните ми бродят,
ноздрите ми търсят
всички миризми...

Мисълта ми е самотна
като ранено животно...

За миг поне
да бях те срещнал пак
сред пропилените години,
походката ти плавна
като облачна луна,
смеха ти
като речните звезди
между тръстиката...

Да бях разплел кълбото
на дъха ти пресеклив,
да бях разплел невидимите нишки
на съзвездията,
да бях се полюлял на тях
едва-едва,
за миг да можех
в истинския свят
да се завърна!

О, бяхме ние рибата първична
и морето
в мига, когато нямаше
ни риба,
ни море...

И бог видяхме
как се раждаше преди това
от мисълта стихийна
на звездите...

Ала в началото не беше
нито словото,
ни бог,
нито звездите...

А беше жаждата,
която се позна в човека
и се нарече самота.

 

 

Нова еротика

Ето я душата - тяло в скута на морето: 
            о, море, море,
ти ми даде перки и муцуна глуповата,
и в мустаците ми разум вложи, о, море,
да тършувам с тях на север
и на юг,
и да гъделичкам естеството...

Кой ми е варил пихтията, море?
Кой ми е ковал хрущялите и люспите?
Ах, с мехур от пяна
аз съм надарен!
По-капризна от кометите
е моята опашка!

С песъчинки ме напълни,
ти, море,
с водорасли ме оплете и косите ми развя –
да примамвам аз девиците с бедрата си горещи
да създавам синове като балони и камбани,
о, море,
чудовище съм аз, море,
с грозота, която буди възхищение!
Тъй несъразмерен съм,
че вече съм изящен –
ужасяващ
като съкровените желания...

И понеже никой не посмя да ме роди,
сам си станах аз светата майка
и невинното дете.

Ами вие, риби, риби, стадо непокорно,
накъде са ме понесли
вашите търбуси?

Страшен е гладът ви, който ме зове!
Вашето познание
е пратеник от хаоса...

Предскажете участта ми, селди и калкани,
вие,
дето спите
със отворени очи!

Риби,
научете ме на вашата любов,
многобройни като страстите
са вашите пълчища!

Кой пророк бълнуваше
за зло и за добро?

Надарете го с опашка на делфин – да се познае!
Тук е залата за оргии, наричана Вселена!
Тука всеки става на вселената баща!
Жаждата първична е това,
лишена от пристрастия!

. . . . .

Любима,
моите желания са като пяната...

Не знам какво е нито форма,
ни морал.

Но ако тялото е всичко,
кой съм аз тогава?

Душите ни
не се ли хранят
с греховете на плътта?

О, нищо от това, което съм живял,
отдавна вече няма
никакво значение...

И все едно е миг ли е отминал
или целият живот! –
и все едно
дали въобще е имало живот! –
макар че
всичко е живот!

Любима,
ако съм те срещнал,
било е толкова отдавна...

Не те познавам вече.
Все ми е едно
коя си ти.

О, бяхме ние рибата първична и морето,
в мига, когато нямаше
ни риба,
ни море...

И бог видяхме
как се раждаше преди това
от мисълта стихийна
на звездите...

Ала в началото не беше
нито словото,
ни бог,
нито звездите...

А беше жаждата,
която се позна в човека
и се нарече
самота...

Как страдам аз
сред свойта свобода!

Как търся аз душа,
подобна на душата ми!

Но кой ще ми разкрие своята душа,
щом аз самият нищо
за душата си не зная?

И кой ще ми разкрие
моята душа?

Бъди със мен!
Разкрий ми силата
да съществувам!

Това съм аз сред тези острови
от тишина!

Тези континенти тук
са само сън на слабините ми.
Смъртта е само спазъма на слабините ми...

И кой съм аз,
щом всичкото, което е било,
което е
и всичкото, което ще се сбъдне,
завинаги със мене е сродено
чрез смъртта?

И за какво потърсих
тези брегове?

И за какво се вкопчих
в тези устни?

И за какво съм пожелал
да пожелая?

Смърт! Смърт! Навсякъде смъртта –
каква утроба!

Така да е –
чрез нея ще изпитам любовта!

Добър ездач съм аз
и сам съм си жребеца,
защото съм от потеклото на делфини!

Къде е тази присмехулница –
смъртта!

Къде е тази девственица –
да я обуздая!

Да чуя писъка й, преминаващ в стон,
в стенание,
в конвулсия на търсещите устни,
в молба,
в отчаяно боготворене...

Та има ли смъртта друг бог
освен мъжът!

. . . . .

О,  царство  на удавници, където да си жив
е престъпление
на престъпленията!

Какво сияние от височайша смет!
Какво щастливо шествие
на разложението!

Епохи от пълзене! Ери от поклони!
Империи на охлюви във рицарски доспехи!
Разкошна космогония от скотства
в мъглявини от смърт,
в галактики от смърт,
където самовлюбени евнуси проповядват
почтителност,
смиреност,
скромност на духа
и чинопочитание
към свободата!

Глупци!
Не знаят ли, че свободата
е  всичко онова, което ти не притежаваш?

Не знаят ли,
че само жаждата е свобода?

Не знаят ли,
че боговете вият от страдание?

Това, което е,
което съществува,
доказва себе си единствено
чрез своето отсъствие.

Не можеш едновременно да кажеш – Аз съм!
и – Свободен съм!

Не съществува
утолима жажда!

И ако може нещо да се притежава,
това е само мъртвото
и само мъртвото у теб
е притежателят щастлив
на притежанието!

Къде сте тръгнали, о, армии от трупове?
С какво ще ме дарите,
щедри победители?

Оракули на тленното, отговорете –
коя от всички думи
не е омърсена?

Те казаха – вървете, вие сте призваните!
Но кой ще обясни
какво е нашето призвание!

Вървете – казаха – и побеждавайте!
Ала кого да победим?
И за какво да победим?

Така ни е отсъдено – да дишаме смъртта,
да пием от смъртта
и да се храниме със смърт!

И накъдето и да тръгваме,
да срещаме смъртта!

И да прегръщаме смъртта
като любима!

И нашите деца
да са децата на смъртта!

. . . . .

Любима,
земята, която ни роди,

не ни иска!

Боговете на бащите ни
са мъртви богове!

Отнети са лицата ни!
Отнет е истинският образ на нещата!

Не ни принадлежи
познанието на бащите!
Дърветата, които са посели,
раждат мъртви плодове!
Реките, от които те са пили, носят смърт!
И през смъртта ще трябва да вървим!

Макар че няма път
и няма брегове...
Макар че няма отговор за нашите въпроси...
Макар че всъщност няма
никакви въпроси...
И още никакво море не се е раждало...
Дори и думата „море" не съществува...
И никоя от думите все още
не е произнесена...

Това е само нищото, в което те зова...
Това е само жаждата първична,
предначалото...

И първото ми име означава – самота,
а второто – човек,
а третото – вселена.

Не питай кой съм!
И не питай за какво!

Тепърва трябва смисъла
да бъде сътворяван...

О, мога само аз да предположа,
че моите предчувствия
не са случайни!

Виж,
нещо момичешко има в луната,
нещо лунно
има в очите ти!

. . . . .

Когато вселената беше
още малко момиче,
човекът беше вече старец...

И дойде вселената при човека,
и го попита:
Кой си ти?

А човекът отвърна:
Аз съм твоят баща.

И пак го попита вселената:
Коя съм аз?

А човекът отвърна:
Ти си моята майка.

Бъди със мен! Бъди със мен! Бъди със мен!
О, разкажи ми!

Въпросите,
които ми задаваш шепнешком,
са отговор на всичко...


 

Редакционно каре

Иван Методиев
БРОД

Редактор Добромир Тонев
Художник Димитър Келбечев
Художник-редактор Веселин Христов
Технически редактор Ирина Йовчева
Коректор Надя Костуркова

Българска, I издание
ЕКП 07/9536223111/5607-106-89
Издателски № 2766
Формат 60Х90/24
Печатни коли 3,25
Издателски коли 2,17
Условно издателски коли 1,73
Тираж 1637
Дадена за набор на 3. IV. 1989 г.
Излязла от печат на 30. VI. 1989 г.
Издателство „Христо Г. Данов" — Пловдив
Печатница „Димитър Благоев" — Пловдив
Цена 0,27 лв.