КОСМОГОНИИ
Вятърът ли

Вятърът ли шумоли в листата на дърветата,
или листата проронват вятъра?

Дъждовният ручей шепне в съня си:
Луната е сянка
на луните във мен!

Промени ли се лицето ти,
променя се и образа.

Промени ли се образът,
променя се и лицето ти.

Вселената с ехо – къде е гласът?
Изтече ручеят –
замълчаха дърветата.
 

Какво са надеждите

Какво са надеждите на любовта,
ако не вашето отчаяние?


И какво е самата любов,
ако не вашата самота?

Нима ручеят, който сънувате,
не извира от вашата жажда?

И нима звездите,
към които се взирате,
не са вашата тъмнина?

Любовта е вселената,
която сънува с очите ви...
Любовта е първото ваше пробуждане.
 

Да можехме

Да можехме от пясъка пустинен
поне следа от капка да получим,
поне едно загатване за радост
от мъките човешки да изтръгнем,

как бих целувал тези жадни устни,
извивките, косите разпилени...
Но срещнат ли се двата речни бряга,
какво ще се получи – мъртво блато.

О, аз обичам не защото вярвам,
а просто за да мога да живея...
Душа съм аз, побягнала от ада!

Любов, не си ли само смътна сянка,
блуждаеща в безкрайната вселена?
Не истини – надеждите ми дайте!
 

С каква непостижима

С каква непостижима простота
тълкуваш ти природните закони,
дръвче дъждовно... Капка се отрони:
сияйна смърт – нехайна красота.

По детски просто, сякаш на шега,
прониквам в сетивата ти зелени
и бавно се пробужда в моите вени
една любов, подобна на тъга...

О, аз съм сам, така безумно сам,
че мога с всяко нещо да се слея,
да претворя плътта си във идея,
да бъда бог, света да пресъздам:

и да превърна свойта самота
в една безкрайна пролетна вселена,
а своята душа осакатена –
в едно дръвче с потрепващи листа.
 

За дъжд се моли

За дъжд се моли вечната природа,
единствен аз на жаждата се моля.
Любов, разкрий ми своите надежди!
Познание, аз всъщност те сънувам!

О, нека ме докосват тези устни,
ръцете й, косите побеснели –
да бъда прах, понесен сред звездите,
стенание от ада на човека!

Бедрата й са хаосът, сред който
един безумен лотос се разлиства...
Стихии на душата ми, бъдете
единствената същност на живота!

Самият аз съм отговор на всичко...
Аз нямам право даже на надежди.
 

Били ли сме

Били ли сме, или не сме били?
Какво от нас на този свят остава?
Мъглива утрин – тъмен дъжд вали
над теб и мен, над тази пръст корава...

О, само самота след нас остава –
първичната човешка самота,
която дава образ на света
и хаоса с надежди населява!

Обичай ме, любима! Днес! И тук!
Вселената чрез тебе ме обича!
Със всеки трепет плах, със всеки звук
все повече мъглата се сгъстява...
Денят помръква! Въздухът изтича!
Прахът ни този свят овеществява!

 

Поле, поле

Поле, поле, безгрижен кръговрат
от прости вещества... В дълбочините –
на мъртвите пулсиращият свят...
А горе – пеперуди сред тревите!

О, всичко от това, което съм,
след време в тази пръст ще се прелее...
Не питам вече смисълът къде е.
Познание, разкрий ми своя сън!

Щастлив съм аз, свободен, споделен,
пълзя, летя, на шипка се преструвам...
Аз облак съм – вселената е в мен,
дъждът е тя, чрез който съществувам!

Не, аз съм безначална самота,
която в съществата се преражда...
Идеята за бродещата жажда.
Несретникът с напукани уста.

 

Дъждът си шепне нещо

Дъждът си шепне нещо. Странен дъжд!
Бях весел, станах тъжен изведнъж.
За миг се вслуша лятната трева,
замисли се и кимна след това...

Трева, трева, с какво се съгласи?
Звънтящи шипки – тръпнещи брези.
Какво ми шепнеш ти, безкраен свят?
Аз само с тишината съм богат.

Така и ти, любов, дойде при мен –
нехаен облак в слънчевия ден...
А след това... Дъждът е след това.
А след това... Горчивата трева.

Любима, нищо повече не знам –
бях сам без теб,
а с теб съм двойно сам!

 

Каква е тази жажда

Каква с тази жажда да отрича
една след друга всичките си думи?
Очите й са слънчеви, но лунни.
Не ме обича тя, но ме обича.

Ах, тялото й може да извае
най-нежните движения от мрака...
Жадува вечно тя, но сякаш чака
това, което никак не желае.

И в този поглед, уж така нехаен,
защо внезапно почва да прозира
самотността на хаоса безкраен?

А в този весел смях какво се крие?
Не чух ли как сред мрака на всемира
човешката душа протяжно вие.

 

Старицата

Старицата се взира може би
не точно в тази пролет – тя усеща
как соковете, трескави и тъмни,
преливат през горчивите върби,
повличат я в пространствата бездънни
към хаоса – родината човешка...
Старицата една метла възсяда
и с кикот се извива над площада.

Потръпват минувачите страхливо,
а юношата спира запленен –
не кикот чува той, а песен птича!

Но изведнъж извиква ужасен –
старицата го гледа жалостиво
и лига край устата й се стича.

 

Поисках глътка

Поисках глътка да отпия
от ручея – пресъхна той.
Подуши ме вълкът и с вой
от мен побягна да се скрие.

О, самота несподелима,
познах те – ти си любовта!
Какво е твоят смях, любима –
плачът на мойта самота.

Ти, дух, обречен да блуждаеш
сред вечен студ и тъмнина,
ти, който себе си позна,
надеждата не ще познаеш!

Докоснеш ли се до плътта,
завинаги се разрушаваш...
Ти можеш да твориш света,
но не и да го притежаваш!

И твоята безумна жажда
кой би могъл да ти прости?
Погубваш всичко свое ти –
тогава любовта се ражда!

 

Среднощното море

Среднощното море е нещо
безформено като душата,
там рибите – зловещи мисли –
с фенери бродят в тишината.

И само мрак, а в мрака само
мъглата – бавна и огромна...
Пълзи. Поглъща ме. И кой съм,
едва ли вече ще си спомня.

О, моят разум се разлива
като вода, а сред плътта ми
медузите протяжно бият
невидимите си камбани.

 

Дим

Дими полето, тънък лъч кръжи
над тайнствените струни на житата.
Огъва се под изгрева земята...
А моят път къде ще продължи?

За бъдещите дни какво разбрах?
Отлитат сред блуждаещи потоци
душите на орачите пророци...
Те хляб посяха – аз пожънах грях.

Първичен дим на моите бащи,
какво ми шепнеш – толкова години
сред твоите видения старинни
се лутам аз, – къде ме водиш ти?

Не са ли само прах и суета
безумните надежди на поета?
Мечтаем цял живот за плодовете,
а цял живот живеем с оранта...

Димът като сподавен вик звучи.
Отлитат на орачите душите...
Поглъща ги реката на звездите,
която като земен сок горчи.

 

Измерения

Сред стаята с размери три на три,
размери на света и на душите,
дух божи лъкатуши сред мухите
и паяжина в ъгъла искри.

Ръжда покрива влажния таван,
над който може би започва раят,
хлебарки нейде в ниското блуждаят
по пътя, от трохите очертан.

Далеч от всяка земна суета,
едно дете на пода си играе.
Навярно притча някаква това е,
а може би е просто бедността.

И носи се дух божи, извисен
над вечните надежди и измами,
и не с мухи, а с ангели се храни
мъдрецът паяк, в ъгъла стаен.

А столът, този странен философ,
спокойно в тишината наблюдава
как в плесени и гъби разцъфтява
наоколо вселенската любов.

 

Къщата на бездетните

Израснах на тавана аз, като врабче в шубрака,
и пазех тишина...

Каквото и да исках, чувах – тихо! – а край мен
на пръсти отминаваха играчките замислени,
че нямаха деца хазаите,
а болестта
изпълваше стомасите им с нервност – и не можеше
живота ми да се изкупи с наема.

И хранеха те тлъсти котараци, а пък аз
на сянката израствах и оставах хилав,
със хлътнали гърди и криви стави, а носът –
изпъкнал като корен –
и душа плашлива.

Очаквах всеки миг да дойде наказанието
за някой вик,
за някой смях неволен,
за всичките световни престъпления.

Защо от всеки ъгъл ни поглеждат
очи, готови да ни прокълнат?

С коя невинна дума,
с кой случаен жест
ще причиниме чуждите страдания?

О, как се молех да мълча старателно!
А грешен бях... Затуй ли мама плачеше?
Заплашваше ни покривът с небето!
Доносничеше подът пред бездетните!
И нямаше
надежда за спасение...

Едрееше лениво тишината,
а сред нея бавно
набъбваха ръждивите петна край капандурата
и се разрастваше страхът ми... Тук, сред стръмните стени,
ред хаоса в таванското чистилище, аз вниквах
все по-дълбоко във вината си –
и дълги дни мълчах,
мълчах с последни сили и напрегнато се вслушвах
в предметите
и в себе си,
и в цялото човечество.

И мисля си,
че вече съм изстрадал греховете си.

И мисля си,
че всичко е платено предварително.

Аз извоювах свойто място на Земята.

 

Бордеите на Европа

Бордеи на Европа, във всички вас живях,
аз ваш поет съм, няма народности душата!
Бедняците еднакво сънуват по земята.
Аз в грозното проникнах – красивото видях.

Прозореца, от който прокапва светлина,
трохите зад стъклото и гълъба светия,
и цялата събрана световна мръсотия
пред кофата, парцала и малката жена,

о, грозен свят, сред който аз бродя запленен,
във теб са началата на моята естетика
с хлебарките – изящни японски статуетки,
и духовете водни в пробития леген...

Невидим плъх въздиша под хлътналия под
и паяци си шепнат по ъглите студени...
Милиони майки вият в бедняшките вселени...
Божествен е грехът им – те дали са живот!

А някъде високо, в мечтите ми почти,
една оса безгрижни сонети съчинява...
Европо горделива, праха ти тя възпява!
Прахът, като звездите, в бордеите блести!

Живот, за глътка радост сред тебе сме дошли...
О, ти, човешка радост – сираче на тъгата...
з съм пророк от ада! Какво е красотата –
идеята за слънце в безкрайните мъгли.

 

Припомням си

Припомням си за тези хора,
които бавно, мълчаливо
отиваха към тишината...

Стотици хора от полето
и полутъмните квартали,
така спокойно мълчаливи –
като пръстта, като тревите...
По-лесно им е било сякаш
за истината да умират,
отколкото да я възпяват.
А колко струват всички думи
и всички наши мелодрами?
Аз зная, днес хитрецът лесно
звездите може да тълкува.
Доносникът балон надува
и в облаците се издига.
И с мила котешка усмивка
лакеят мислите си сресва.
Да, зная аз, крадецът рядко
облича новите си дрехи.

Лъжецът най-добре от всички
засява въздуха със вятър.
На бой ленивецът потегля
с огромна прашка от хартия.
И кой, кажете, не обича
за правдата да си побъбри?
А аз ги слушам и си спомням
за тези мълчаливи хора,
така спокойно мълчаливи –
като пръстта, като тревите
О, тъмна тишина, сред тебе
духът ми ужасèн блуждае!
Безкрайна тишина, която
бе техния предсмъртен вик.

 

Майка на вселената

Самотно стръкче нейде сред скалите
пред прага на небето се е свило,
ах, сякаш то на майчиците наши
сирашкия живот е продължило!

Една пчела, навярно заблудена,
замря за миг над него и отмина...
С каква надежда майчиците наши
ни чакаха година след година!

Не се надявай, майко! Не очаквай!
Не ще се върне твоят син безумен!
Погребаха го гарваните вчера
със кръст от саби и с венец куршумен!

И вълците сега му правят помен!
По техните следи тръгни да виеш –
дано поне една прашинка, майко,
от мен сред тази пустош да откриеш!

Хапи земята, вий – светът да чуе
човекът как умее да умира!
Българийо, родино на тъгата!
Самотно стръкче нейде под всемира...

Звезди ще сменят в хаоса звездите.
Всемирът в друг всемир ще се превърне.
А българската майка все ще броди –
убитото си чедо да прегърне.

 

За бедния

За бедния, за нищи духом,
какво е зимата – закон.
Ще си отмине мълчешком
и сняг следите ще затрупа.

Едва ли той самият помни
къде е тръгнал – най-добре
е тихичко да си умре...
Горко на вас, души бездомни!

Така и вятърът блуждае
по пътищата на света,
поспре край някоя врата,
за миг простене – и това е.

А аз – душа неприютена –
след вятъра! От праг на праг...
И страшно е, че съм бедняк,
а ето – гнус ме е да взема.

Една прашинка който има,
завинаги е опетнен!
Затуй ли съм роден – да мина
и да отмина отвратен?

О, в моя път сияйно-бял
ще скитат кучета бездомни
и техните очи огромни
ще вият с българска печал!

 

Майчица България

Тази майчица наша България,
дето толкова много прилича на нашите майчици!

Тази наша горчива земя!
Тази мъка, която наричаме своя родина!

Все това ли е нашата участ – безумно да любим
и да губим, да губим, да губим,
да губим, да губим,
да мълчим – и отново да губим!

Тъй и нашите майки погребваме,
без да пророним
даже сянка от дума – сама се заключва душата!

Като вълци гризем
изтънелия рог на луната,
хапем устни
и бием глави във звездите огромни...

Тази наша прокоба
насън да сме истински само –
като малки дечица
да милваме мъртвите майки,
да сме вятър в косите
на своите мъртви любими...
Ние!
Вечни сираци на тази земя!
Вечните странници
сред самотата!

Кой умее да мре
с по-голямо достойнство
от моите братя?

О, всебългарска мъка,
ти си мярка за всички неща!

Ни любима,
ни майка,
ни дом...
Самота!
Самота!
Само тъмният дъх на пръстта,
само воят на вятъра!

Тези стръмни потоци
са капките кръв от душите ни –
вик от ада, наречен
човешка история!

Тези дивни гори
и прозирни под изгрева хълмове,
през които се вижда отвъдния свят,
са лицето на мойта печал!

И едно съм разбрал
от живота на моите братя –
няма сред тази вселена
по-грешни от тях, –
като ранени сърни са невинни
моите братя!

Тази майчица наша България,
дето толкова много прилича на нашите майчици!

Тази участ сирашка –безумно да любим
и да губим,
да губим така,
както ние дори не умеем да губим!

 

Извор

Извор в полето!
Първата глътка е бог,
втората е тъгата...

 

Лесно хлапакът...

Лесно хлапакът тълкува небето. За него
прост е света
като кокоше яйце!

Старецът бавно се взира нагоре и дълго
после мълчи,
тежко обронил глава.

Тъй чрез природата всеки от нас се познава.
Всяка река
има различна луна.

 

„Кой си?”

„Кой си ?” – попитах случайния облак над хълма.
Дъжд заваля.
„Кой си ?” – попитах дъжда.

С бледозелени треви се покри тишината...
О, тишина,
с облаци, с капки, с треви

ти отговаряш на моите безумни въпроси!
Ако сега
някой попита и мен

кой съм и кой е човекът – така ще отвърна:
Чист е дъжда,
сладко тревата горчи!

 

Майка е...

Майка е тази вселена, но кой е бащата?
В теб е това,
дето се крие отвъд.

Всеки от нас е бащата и всеки детето!
Пътник си ти,
но и безкрайният път!

 

Бавно мъглата...

Бавно мъглата трепти и света полюлява.
Разум и дух,
всичко се слива в едно.

Облаци, птици, дървета – една е душата!
В мен е пръстта!
В мен ветровете текат!

Аз съм частица от бога – световният разум!
Ала къде
плахо се взирам сега?

Няма ли форми, идеята в дим се превръща!
Без сетива
няма ни бог, ни душа!

 

Губи ли...

Губи ли своята същност прашинката тленна,
ако за миг
в сноп светлина затрепти?

Колко е прелестна само – и колко ненужна!
Прах е била,
пак е останала прах!

О, красота, за какво ли ни караш да търсим
смисъл дълбок
в хиляди празни неща?

Ти, красота – тъжен извор на моята радост!

 

Мисъл стихийна...

Мисъл стихийна вселената бе отначало,
мътни вълни,
носени нейде без цел.

Слово, което не бе произнасяно още...
Космосе, ти
беше божествен хлапак,

без да съзнаваш, твореше безсмъртни идеи!
Всяка звезда
крие душа на поет!

Космосе, кой си! О, хаос от мисъл и страсти,
в теб е властта,
гордият избор е в нас.

 

Ясната мисъл...

Ясната мисъл е чувство! Тъмнее скалата,
гола скала,
образ на първия свят...

Ясната мисъл е вятърът, който внезапно
тук е посял
стръкче ръждива трева.

Всичко е сякаш случайно... Пчела прелетява,
трепва за миг,
радостно после кръжи!

Странно, до вчера я нямаше още тревата...
От векове
сякаш е раснала тук!

 

Вместо да пееш с глупци

Вместо да пееш с глупци, с мъдреци да тъгуваш,
ако се взреш
в чистото звездно небе,

ако се вслушаш в гласа на дъждовния ручей,
чистият глас,
който извира от теб

и с тишината на жадните степи се слива –
слят със света,
висшата цел ще прозреш!

Нито тъга, нито радост ще бъде смъртта ти...
С радостен смях
свойта тъга изрази!

 

Всички неща...

Всички неща са врати към различни вселени.
Вечно светът
своя порядък мени!

Влезнеш ли в къщата, виждаш, че тя е безкрайна.
Няма отвън
помен от къща дори.

Ето човекът и ето природата – всичко
в нас и край нас
облачна същност таи!

 

Моите стихове търсят...

Моите стихове търсят кристалната същност.
Ясният ум
движи звездите над нас.

Зрънцето ражда скалите! В. нищожната капка
зрее дъждът!
Дъжд е безкрайният свят!

Ала какво е дъжда без човешката жажда?

Стръкче си ти!
Бог се заражда в мига,
в който докосваш със устни дъждовния ручей.

 

Как е възможно...

Как е възможно тревата да никне от камък?
Лесно узнах,
щом я изтръгнах оттам.

Толкова струват и твоите тайни, изкуство –
само едно
снопче от мъртва трева.

 

Брод

Твоите сетива са откровение!
Твоите чувства са природните закони!
О, разкажи ми...

Косите ти се спускат като сенките при залез
по хълма каменист.

Разлива се нощта, тече реката –
към корена тече!

По-нежна си дори от драскотините в мъглата,
оставени за миг
от стръкчето трева.

По-хладна си от глината,
преди да те докосна...

Коремът ти е гъвкав
като кръговете водни
в притихналия вир.

Виж,
птица прелетя –
вирът потръпна
по-леко от ветрец!

Огъна се за миг,
въздъхна сякаш
триъгълният хълм...

В друг свят
ми се прииска да живея!

Бедрата ти
са хлъзгави като речните камъни!

Кожата ти
е прохладна като върбите!

Като рой листа
се разсипва дъхът ти,
като звездно небе –
от Млечния път е по-протяжно
твоето стенание, любима!

Тялото ти се извива
като ручей, прекосяван от змия,
като див планински път,
по който с коня си препускам,
като юлските треви
под буен дъжд!

Ти,
жажда на човека –
извор на звездите, –
единствено във теб се отразяват
истинските ни лица!

Аз нямам вече тяло,
всичко
имам аз,
аз целият съм мирис,
слух
и осезание...

Баща
съм аз
на вечната природа!

Стихии на природата,
стихии на душата ми сте вие!
Препускай, нощ!
Летете, светове!
От мрак и от звезди
е тялото на моята любима!

О, нека се разлива
пенестият мрак,
на тъмния прибой
любима си сега –
косите ти са сладки,
миглите – солени!

Кого зовеш
сред тази
безначална пустота?

Мъжът!
Сеячът!
Скитникът!
Безумецът!
Пророкът!

Тъй както е дошъл,
така ще си отиде...

О, нека се разлива
пенестият мрак!
Препускайте,
препускайте,
ездачи на звездите!
Кой може да догони
ездачът на нощта?

Разкрий ми ти надеждите,
разкрий ми
началата на света
и тайните на девата,
разкрий ми светлината –
мигът на сливането
е това!

Отидеш ли си,
този свят ще се превърне
в мъртво знание!

Нима не съм прозрял
скръбта на мъдреците,
или сиротността на разума
не съм
прозрял?
Бъди със мен,
аз нищо повече не искам!

Бъди със мен,
аз нищо повече не искам!
Животът е живот сега! След миг
трева ще бъда аз
и плахо
ще се питам –
къде с онова,
с което се гордеех?

Човек забравя всеки миг
и си измисля нова памет...
И облаци сме ние,
а животът е дъжда...

И кой е вникнал всъщност
в нашите съдби,
и кой ги е измерил
с истинското време?
И кой от всички сънища ще бъде
нашето пробуждане?

При старците се спрях,
за да потърся отговор
на вечните въпроси. ..
Но колко струват думите,
родени
в самота?

Прочетох много книги –
много ли
разбрах?

И колко от това,
което съм видял,
наистина съм го видял?

О, всичките велики формули
са само прах
и думите на мъдреците –
само плач сиротен!

А истината е ветрец –
отлита тя
и само ехото я произнася...

И истината е в догадките,
а не във фактите.

Движения
на морските вълни
и на прашинките,
едва сега разбирам
смисъла ви аз!
Бъди със мен,
аз нищо повече не искам!

Единство на света,
защо човекът вечно те погубва
със своите въпроси?

Разпръснати са нашите съдби
като тревите!
И срещат се съдбите ни
и пак се разминават
като частиците на дим!

Разпръснати са нашите съдби
като тревите!
И срещат се душа с душа
и тяло с тяло – о, игра
на сенките-души
и сенките-тела
в единството,
наречено
забрава!

Нещата застиват за миг
с надеждата,
че са вечни...

Уви,
човек съзира
само спрелите неща!

О, както прилепът се лута
нощем в мрака,
така човек се лута
денем
в светлината!

И както броди есенният вятър
сред мъртвите листа,
така човек се скита по земята,
така се скита
и скимти в душата си
с надеждата
да бъде споделен!

Бъди със мен,
аз нищо повече не искам!

Обичай ме –
това е всичко за света!

Каквото изгревът посее,
залезът го жъне!

Каквото търсим на Земята,
ще го търсим и отвъд!

Обичай ме,
защото всичко е страдание
сред тази самота,
наречена човечество,
сред тази тишина,
наречена
вселена!

До изгрева те чаках аз,
до залеза те чаках,
до новата луна...

Тишината на вселената отеква
в тишината
на вика ми!

Устните ми бродят,
ноздрите ми търсят
всички миризми....

Мисълта ми е самотна
като ранено животно...

За миг поне
да бях те срещнал аз
сред пропилените години,
походката ти,
плавна като облачна луна,
смехът ти
като речните звезди
между тръстиките!

Да бях разплел кълбото
на дъха ти пресеклив,
да бях разплел
невидимите нишки
на съзвездията,
да бях се полюлял на тях
едва-едва,
за миг да можех
в истинския свят да се завърна!

О, бяхме ние
рибата първична и морето,
в мига, когато нямаше
ни риба,
ни море...

И бог видяхме
как се раждаше преди това
от мисълта стихийна
на звездите...

Ала в началото не беше
нито словото,
ни бог,
нито звездите...

А беше жаждата,
която се позна в човека
и се нарече самота...

 

Редакционно каре

ИВАН МЕТОДИЕВ
КОСМОГОНИИ

Стихове

Редактор Йордан Милев
Художник Венелин Съйнов
Художествен редактор Стефан Кумпилов
Технически редактор Елена Млечевска
Коректор Катя Георгиева

Първо издание. Тематичен № 23/9536245131/5607–14–87

Дадена за набор м. ноември 1986 година
Подписана за печат м. януари 1987 година
Излязла от печат м. февруари 1987 го­дина
Поръчка № 154
Формат 84x108/32
Тираж 1100 бр.
Печатни коли 4,75. Издателски коли 3,99. УИК 1.96
Цена 0,49 лева

 „Народна младеж” – издателство на ЦК на ДКМС
ДП „Васил Александров” – Враца