ПЕЙЗАЖИ НА ДУШАТА
Първична мисъл

Първична мисъл, тлееща в звездите,
чрез тебе съществата са родени...
Изречени са вече всички тайни.
Отдавна са предсказани съдбите.

Но вслушам ли се в нощните вселени,
какво долавям – песнички нехайни...
Щурчета си свирукат, а тревите
от миг на миг израстват по-големи.

И сякаш дъжд вали – така детето
несвързано се учи да говори...
Къде си, висша мъдрост на небето?

Уж исках да проникна в светлината,
почуках и вратата се отвори...
Видях ли нещо – шипка под луната.

 

Върба

Една разцъфнала върба
край ручея видях

и без да зная за какво,
при пея се поспрях,

подухна вятър и за миг
потръпна тя едва...

На някой пътник ожаднял
душата е това.

 

Поле

Дали не търсих брод през тишината?
Сред някакво поле се озовах...
Безброй орачи нейде под житата
в пръстта мълчаха, станали на прах.

А тъй спокойно въздухът трептеше...
На свойто живо място всеки клас
по свой закон невидимо растеше...
Случаен пътник там бях само аз.

 

Склон

Трънак и шипки никнат върху склона,
над тях – плашило, тиква и къпина.
А по-нагоре – камъни и глина.
А най-отгоре – бог. Като икона.

Примигва той и гледа – сред тревата
зад тиквата едно врабче се свило...
Въздъхва бог, а старото плашило
лениво се почесва по главата.

 

Угар

Светът е мисъл. Всяко същество
единната идея отразява.

Тук всичко значи нещо, но какво?
Тече животът – смисъла остава.

Към смисъла ли всъщност се стремим?
Чуй как безгрижно косът се разпява...

Край него угарта излъчва дим.
Димът навярно всичко обяснява.

 

Сипей

Шипка върху сипея расте,
кос лети над шипката и ето –
радва му се тя като дете...
Косът е душата на детето.

Тя подслон му дава през нощта,
брани го с бодлите си зелени.
Нежно той разказва на света
нейните мечти несподелени.

 

Сянка

Тънката връвчица на ветреца
свързва, както тялото с душата,
юлската рекичка и врабеца,
който лакатуши над водата.

Спрях за малко тук да си почина,
пийнах от върбата отразена...
Сянката ми мина и отмина,
с ореол от риби обкръжена.

 

Път

Уж ручеят върви към мен,
а най-спокойно отминава.

Уж птицата говори с мен,
а някак все по-тихо става.

И хлябът зрее уж за мен,
а всъщност себе си разказва.

На мравката ще сторя път,
а тя не ме и забелязва.

 

Порядък

Треви безгрижни, все едно
къде ви сеят ветровете...

Прекрасно е това, което
си е поникнало само...

Така и нашите съдби
са пръснати съвсем нехайно.

Ще ни запомнят може би
с това, което е случайно.

 

Яснота

Изящество на мисълта,
къде си скрито – в яснотата.

Послушай земните пчели
и разказите на тревата.

А там глухарче отлетя,
следа не ни остави даже.

То каза всичко на света,
каквото имаше да каже.

 

Селце

Селце на хълма. Под селцето –
Рекичка, шипка и щурче.

Каквото шипката прошушне,
Щурчето в миг го отрече.

Един старик върви по пътя
И с кончето си разговаря.

Пролае пес, петел пропее
И времето си изтече.

 

Клон

Един ръждясал клон насред реката,
С години вече в тинята лежи,
Дошъл покоя тук да продължи,
Той пълни със мехури тишината.

Тече реката – тъй тече всемира.
Просветне риба, птица прелети –
Уж всичко си е пак като преди...
А кой към теб от дъното се взира?

 

Елементи

Дървото, храста, камъка, пръстта,
Въздишката, която ти се дава,
Са само елементи от света...

О, смърт, нима чрез теб се изразява
Природното единство... Идва час
И всичко се покрива със забрава...

И нищо не остава уж от нас,
А именно чрез нас светът остава.

 

Вселена

Самотният самотен е роден.
Самотният е всъщност най-самотен
В мига, когато бъде споделен.

О, ти човешка дива самота,
Наречена от някого вселена...

Звезди, частици, бог, треви, листа,
Какво сте вие – само плач сиротен
На моята душа неприютена.

 

Стобор

Стобор. И куче зад стобора.
И тъмен сняг, а сред снега –
Старик с тояжка във ръка –
Единствената му опора.

Той бавно кучето погали
И хляб му даде и вода...
Ще си отиде от света
И само то ще го пожали.

 

Прах

Прерових много древни книги,
Какво намерих вътре – прах.
Желаех уж мъдрец да бъда,
Така и нищо не разбрах.

Поема мислех да напиша,
Но духна вятърът нехайно
И пръсна казаните думи...
Каквото имах – пропилях.

 

Пейзажи на душата

Всички неща са врати към различни вселени.
Вечно светът
своя порядък мени.

Влезнеш ли в къщата, виждаш,че тя е безкрайна.
Няма отвън
помен от къща дори.

Ето човекът и ето природата – всичко
в нас и край нас
облачна същност таи...

 

Вирът

Бавно се огъваше вирът под светлините
на небето и земята...

Призори,
когато е загатване светът,
някъде в началото... Но мене ли предсказваха
знаците на рибите? – какво щастливо бъдеще...
Воден дух се носеше из юлските вселени...
Облаци учудени гадаеха живота ми,
в звуци ме превръщаха
върбите отразени ...

И не бях ли аз владетелят на капките и слънцето
в този вир, създаден да се гмуркам
между образите
и прозренията?

Всичко бе идея
и каквото и да правех,
всичко беше редно – и щастлив под изгрева
бродех из света на полусенките, а жабите
възвестяваха високо моите измислици,
за да се изпълнят от природата...

И като небето гол и рибите естествен,
разпилян сред водораслите и дългите спирали,
радостно се сливах с отраженията
на душите и предметите – и мои бяха
простите богатства на водата
и изтичащото време...

Не познавах аз законите и следствията,
нито тялото си – и живеех сякаш
в друг живот,
сънуван от реката...

Малък вир,
измислен да ме заблуждава...

 

Рибата

Понятията, които са край нас, изгубват смисъл,
когато рибата премине. В свят на тишината
превръща се светът – това е вътрешната същност,
в която рибата сега учудено се взира,
а после най-нехайно
я разпръсква със опашка...

И висшето и низшето една природа става,
щом перките на рибата
го смесят със водата...

Царице на природата, ти знаеш всички тайни...
Какво е мисълта за теб – единство на душата
с природните закони... Ти народите събличаш...
Коралови горички сред епохите засаждаш...
И радостно се носиш из плътта на океана
към оня свят, към който ние
кретаме унило...

Чрез кръговете водни ти тълкуваш битието...
И вътрешния свят за теб на външното е равен...
Отварят се хрилете ти и бавно се затварят,
тъй хаосът издишва световете и ги вдишва...
И нямат брой звездите и вселените, но де ли
човек от самотата си
сред тях да се укрие?

Да можех като тебе да се слея с естеството...
Да можех, о за миг да можех аз да те последвам
в неясните ти пътища – ти, скитнице, прозряла,
че думите са само прах, закриващ същината,
че всъщност тишина е било
словото първично...

 

Хълмът

От водни капки сякаш си направен,
ти, хълм зелен,
с два облака, отпуснати нехайно
над теб и мен,
с един замислен храст, от дъждовете
полуизтрит
и косът, който слънцето възпява,
в мъглата скрит...

Вали. Навярно вече от години
вали така...
А бавно ти към залеза изтичаш,
като река...
И странно отразени преминават
сега край мен
една коза, един старик куцукащ
и моят ден...

Поспрете вие, образи нетрайни...
Вали дъждът...
Куцука между капките старикът
по своя път...

Не бърза той. Ще стигне. Канче мляко
ще издои...
Ще хапне, ще побъбри със козата
и ще заспи...

Тъй двамата със нея си живеят
– и бог над тях–
света троица в този свят, обречен
на тлен и прах...

И мисли си какво ли всъщност можем
да променим?
Най-много от зелен след залез хълма
да стане син...

 

Да слушаш

да слушаш как в следлетните мъгли
Във капки се сгъстява светлината,
Не е ли хубаво – шуми навън липата
И колко е щастлива, че вали...

Изтича ожаднялото дърво,
Разлива се над улиците сиви –
Превръща се в дихания горчиви
И сякаш в още нещо, но какво?

Едно листо край погледа кръжи
И с тънък звук денят се разпилява...
Петна от въздух... Вятър ли повява
В черупките на нашите души?

 

Естетика на трите мухи

Родих се на тавана. Като плъх.
Израснах сред софийските бордеи.
И три мухи видях, три малки феи,
Прашинки от божествения дъх.

И кацнала на кривия ми нос,
Една от тях лениво проговори:
Почукаш ли, не ще ти се отвори.
Ще бъдеш ти неканеният гост.

И в мъки нека мине твоя ден,
Защото тъй духът се извисява...
Какво е дух – се питам оттогава?
Да знаех, бих се чувствал извисен.

А втората ориса ме така:
Ще бъдеш ти грозникът, а в отплата
Сред грозното ще срещнеш красотата,
Но друго име дай й ти – тъга...

И нека триж светът те отврати,
Преди да си прозрял онази тайна,
Че грозното, доведено до крайност,
Е вече красота... Или почти.

И ето, смях се чу – по този смях
Аз изпълзях сезони и години...
А третата орисница дари ме
С най-висшето богатство – шепа прах.

 

Измерения

Сред стаята с размери три на три,
Размери на света и на душите,
Дух божи лъкатуши сред мухите
И паяжина в ъгъла искри.

Ръжда покрива влажния таван,
Над който може би започва раят,
Хлебарки нейде в ниското блуждаят
По пътя, от трохите очертан.

Далеч от всяка земна суета,
Едно дете на пода си играе.
Навярно притча някаква това е,
А може би е просто бедността.

И носи се дух божи, извисен
Над вечните надежди и измами,
И не с мухи, а с ангели се храни
Мъдрецът-паяк, в ъгъла стаен.

А столът, този странен философ,
Спокойно в тишината наблюдава
Как в плесени и гъби разцъфтява
Наоколо вселенската любов.

 

Космогония

Ленива космогония от плява
И плетища с проскубани петли.
Мълчание, което се прозява.
От край до край магарешки бодли.

Насред дерето – вирче и върби.
А във водата – чергици продрани.
И вечните им прани-педопрани,
С канап пришити български съдби.

Надникнеш към небето – полумрак.
Мъгли. В мъглите – бог. И мокра глина...
Надникнеш във душата си невинна
И плахо се отдръпнеш – прахоляк...

И дълго слушаш после как вали,
А с всяка капка все по-тихо става...
И ето на – животът си минава...
И уж боли, а никак не боли.

 

Кукувича прежда

Селце планинско, сред което
Лениво есента пълзи
И блеят тук-таме кози
В шубраците на битието.

С една протяжно-мътна бара,
Сънуваща, че е река,
С два голи тръна за лъка
И мрак по църквицата стара.

Далечен вой, ята бездомни.
Полумъгла – полузвезди.
Пролайват псета – кой си ти
И кой с какво ще те запомни?

А в отговор – така позната,
Всебългарската тишина.
И тъмнина, и тъмнина
В дълбочините на душата.

Така животът си изтича...
Озърнеш се – ни чужд, ни свой.
Луна в ръждивия покой.
А през луната – бог наднича.

Сънлива влага се процежда
По хълбоците на нощта.
Две-три кратуни на плета.
Пред прага – кукувича прежда.

 

Ноември

Все тази бледо-сива есен.
Вали. Вали. Без цел вали.
Сред лунатичните мъгли
Блуждаят облаци от плесен.

Покой. Едно селце в покоя.
В селцето – паяче снове.
И нищо друго. Дъждове.
И ти сред тях, родино моя.

В мъглата, пареща и тежка,
Да бях прогледнал изведнъж,
Какво ще видя – кал и дъжд
И малко самота човешка.

И плъх-самотник, който бяга,
И мокър дим, покрит с ръжда,
И собствената си душа,
В ръце със просешка тояга.

Ала надеждата къде е...
Проскърцва някъде врата,
Проскърцва пак – и пустота.
А в пустотата – вятър вее.

И мрак край погледа блуждае...
О, мрак на атомния век,
Дали съм звяр или човек,
Сред тебе кой ще разгадае...

 

Комин

следите тъмни по снега са знаците случайни
От две-три простички съдби и две-три селски тайни.

Петел, свиня и котарак са минали оттука,
Една бълха, един врабец и малко бяла скука.

Опипват старците-деца с тояжки битието,
А вълк сред залеза скимти и драска по небето.

Тъмнее: тягостно скриптят къщурките лениви,
Над тях единствено димът показва, че сме живи.

Все този бавен полуздрач – за миг пролайват псета,
Отлита някаква душа, от вятъра подета –

И тишина, и тишина, в която равнодушно
Чешмата капките брои – ала кому е нужно?

Снегът вали, вали, вали – какво ли предвещава?
Бледнеят старите следи и нищо не остава.

Мъглата само се поспря – въздъхна и отмина...
А после дяволът дойде и кихна във комина.

 

Тъгата на майките

Когато мама разбере,
Че сетният й час дошъл е,
Тя ще се скрие в някой ъгъл,
Ще поскимти и ще умре.

Ах, всички майки ги е страх
Да срещат погледи сирашки...
Умрат ли, в ада ги запращат,
Та вместо нас да мъчат тях.

Умират майките сами...
Умират винаги виновни...
И мойта майчица сиротна
Така ще мре на старини.

И трижди ще се отрека
От тялото й вледенено...
И страшното ми отвращение
Ще бъде моята тъга.

О, красота на този свят,
С какво тъй властно ни привличаш?
Пръстта е нашето величие...
Там родните ни майки спят.

Те мрат потайно, шепнешком,
Завинаги несподелени...
За тях – несретници рождени,
Пръстта е родният им дом.

 

Развиделяване

Вдовицата мете на двора.
Съседът тайно я следи.
А тя очите си върти,
Пък уж нехае... Живи хора.

Мъгла приижда от реката.
В блуждаещото битие
Какво е грях, какво не е,
Ще видим чак подир мъглата.

Но ето, сякаш просветлява...
Припламва селската трева...
Знамение ли е това?
Да се замисляме тогава.

Съзирам хълм, съзирам ниви
И глогове по рид и рът...
Козите денем там пасат,
А нощем бродят самодиви.

И плевниците, и пастира,
И параклиса запустял...
Уж чудо бях ви обещал,
А друго май не се съзира.

И храсти някакви... Това е.
От истината – ни следа.
Поне до утре сутринта
Ще дишаме кой както знае.

 

Бордеите на европа

Бордеи на европа, във всички вас живях,
Аз ваш поет съм, няма народности душата...
Бедняците еднакво сънуват по земята.
Аз в грозното проникнах – красивото видях.

Прозореца, от който прокапва светлина,
Трохите зад стъклото и гълъба-светия,
И цялата събрана световна мръсотия
Пред кофата, парцала и малката жена,

О, грозен свят, сред който аз бродя запленен,
Във теб са началата на моята естетика,
С хлебарките – изящни японски статуетки
И духовете водни в пробития леген...

Невидим плъх въздиша под хлътналия под
И паяци си шепнат по ъглите студени...
Милиони майки вият в бедняшките вселени...
Божествен е грехът им – те дали са живот.

А някъде високо, в мечтите ми почти,
Една оса безгрижни сонети съчинява...
Европо горделива, праха ти тя възпява...
Прахът, като звездите, в бордеите блести.

Живот, за глътка радост сред тебе сме дошли...
О, ти човешка радост – сираче на тъгата...
Аз в ада срещнах рая... Какво е красотата –
Идеята за слънце в безкрайните мъгли.

 

Кой би могъл

Кой би могъл така да съчетае
лукавството с детинската наивност?
Тя себе си желае да излъже,
но иска първо аз да й повярвам...

Усмивката й, устните бъбриви
ме карат да изпитвам странна жажда.
Бедрата й, притиснати капризно,
са промисъл за вечната природа.

Тя цялата е радост, но защо ли
тъй често радостта я натъжава?
Къде ме води тъмният й поглед?

Аз смътно подозирам, че отдавна
тя знае всички тайни на живота...
Тя иска не да помни – да забравя!

 

Редакционно каре

ИВАН МЕТОДИЕВ
ПЕЙЗАЖИ НА ДУШАТА

Българска, I издание


Рецензент Петър Караангов
Редактор Красимир Машев

Художник Мария Зафиркова
Худ. редактор Иван Кенаров
Техн. редактор Белчо Белчев
Коректор Денка Мутафчиева 

Дадена за набор на 29.IX.1982 г.
Подписана за печат на I.XII.1982 г.
Излязла от печат м. януари 1983 г.
Изд. № 1617 Формат 84/108/32 Тираж 1306
Изд. коли 2,52 Печ. коли 3,00 УИК 1,14 Цена 0,20 лв.
ЕКП 9536222111; 5607-7-83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов” – Варна
ДП „Стоян Добрев-Странджата” – Варна
Пор. № 723