ИЗБРАНО
Дай ми

Дай ми сили, господи, да мога да убия,
та като се върна с хляб да се завърна,
о, веднъж поне безработният баща
с хляб да се завърне,
с половин хляб, господи ...

Та и моето дете, нали дете е, господи...
Обещавам, няма да го галя!
Нито пък жена си ще прегърна, обещавам!
Просто да оставя хляба, господи, на масата.
Просто да оставя хляба,
половин хляб да е.

Сбогом, любима моя, моя сестрице...
Сбогом дете мое, коренче мое...
Ей сегинка ще се върна, само да отскоча
до голямото тържище, да си взема платата...

Отвори се, земьо! Отвори се, земьо!
Приеми сирака, баща на сираци.
От кръвта до кокала! От кръвта до кокала!

 

Да слушаш

Да слушаш как в следлетните мъгли
във капки се сгъстява светлината,
не е ли хубаво – шуми навън липата
и колко е щастлива, че вали.

Потръпва ожаднялото дърво,
разлива се над улиците сиви –
превръща се в дихания горчиви
и сякаш в още нещо, но какво?

Едно листо край погледа кръжи
и с тънък звук денят се разпилява.
Петна от въздух... Вятър ли повява
в черупките на нашите души?

Така красиво всичко се руши,
че нищото върховен смисъл става.

 

Измерения

Сред стаята с размери три на три,
размери на света и на душите,
дух божи лъкатуши сред мухите
и паяжина в ъгъла искри.

Ръжда покрива влажния таван,
над който може би започва раят,
хлебарки нейде в ниското блуждаят
по пътя, от трохите очертан.

Далеч от всяка земна суета,
едно дете на пода си играе.
Навярно притча някаква това е,
а може би е просто бедността.

И носи се дух божи, извисен
над вечните надежди и измами,
и не с мухи, а с ангели се храни
мъдрецът-паяк, в ъгъла стаен.

А столът, този странен философ,
спокойно в тишината наблюдава
как в плесени и гъби разцъфтява
наоколо вселенската любов.

 

Зайче

Мама още няма три. Куклата приспива.
Като куче изведнъж
куклата завива.

Пули се към мама тя – все по-грозна става.
Мама тъй я хваща страх,
че се напикава.

Мокра в ъгъла скимти – нищо не разбира.
Казват й – мълчи дете,
майка ти умира.

Тихо, не плачи дете – ще ти купим зайче!
Мама още няма три.
Мама спря да плаче.

Зайче ще си има тя – как се радва само.
Няма мама на кого
да прошепне „мамо”.

 

Щастие

Щастие ли – каза ми чиновникът.
Щастието днеска не приема.

Щастие ли – каза ми търговецът.
То е нужно само за витрината,
за да ми примамва купувачите.

Щастие ли – каза вехтошарят.
Имам тук едно като за тебе,
малко е ръждясало наистина.

Щастие ли – каза детективът.
Щастието е вече заловено
и в момента дава показания.

 

Във

В очите на подлеца има нещо топло и мъхнато,
което при докосване потръпва.

И нещо мокро има там – посегнеш ли към него,
то набъбва като рог на охлюв.

В очите на подлеца
има хиляди очи на подлеци.

 

Лакей

Пази се от мечтите на лакея.
Мечтае той за свят без господари,
управляван от влиятелни слуги.

 

Баща

Баща ми, който вече крета,
баща ми, този мил чудак,
от ранни утрини до мрак
в градината сади дръвчета.

Препъва се в една коприва,
накланя бялата глава –
и срам ме хваща от това –
приказва й като на жива.

Съвсем не го разбирам вече,
а да го питам ме е страх –
при ябълката се поспрях,
откъснах лист и кръв потече.

И ето, в кръв са ми очите
и целият съм хрипкав вой...
На пръсти се повдига той
и плахо милва ми косите.

 

Прости сетива

Дръвче и птица в мене се вселиха
и казаха – вода и пръст ни трябват,
вода и пръст, и няколко трохи.

Попитах – откъде дойдохте вие?
А те така безгрижно се засмяха –
Години вече този смях долавям.

А днес си мисля – толкова е просто,
вода и пръст му трябват на дръвчето,
на птицата едно дръвче й трябва
и нужно ли е другото да зная?

Дръвче си имам,
имам си и птица.

 

Стаята

Нещо лети в стаята,
лети-лети и отлита...

Малко пара от чашата чай,
шепа прах от звъна на часовника...

Нещо лети в стаята,
лети-лети и отлита...

Една муха, две въздишки,
три шантави перушини
от хвърчилото на съня...

Нещо лети в стаята,
лети-лети и отлита...

Един призрак от стара латерна,
две песнички от аквариума,
двеста двайсет и две криволици
от ключалките на желанията
и дупката от ключа.

 

Демон

Тъй както сладостно четях
най-древните поети,
една хлебарка изпълзя
и трескаво засвети.

Не се римуваш с нищо ти,
парченце едноглинно.
Да беше едро като слон,
свръхгрозно, свръхпротивно,

как щях да те възседна аз,
теб демоне сподавен
и да препусна по света,
на боговете равен.

 

Възхвала на баща ми

Да не би баща ми да е черноборсаджия, че да съм богат.
Да не би пък, казвам, задника си да продава
или рокли от вдовиците да прекупува,
че да съм богат.

Да не би да е от тези, дето на бедняци се преструват,
че да съм богат.

Да не би пък, казвам, днес бакшиши да изпросва,
за да може утре подкупи да дава. Празни мисли
срещу пълни джобове да сменя. Да е дирижирал
някога концерт за гайда и цигулки,
че да съм богат.

Или е натрапвал някому по християнски
половината от голотата си?

Или в корена на хляба
е засявал клевети?

Да не би пък, казвам, от вода и гной да е кръвта му,
че да съм богат.
Български баща е! Български баща е!

Като слънцето е беден – само
светлината му принадлежи.

 

Къщата на бездетните

Израснах на тавана аз, като врабче в шубрака
и пазех тишина.

Каквото и да исках, чувах – тихо! – а край мен
на пръсти отминаваха играчките замислени,
че нямаха деца хазаите, а болестта
изпълваше стомасите им с нервност, и не можеше
живота ми да се изкупи с наема.

И гледаха те тлъсти котараци, а пък аз
на сянката израствах и оставах хилав,
с проскърцващи гърди и криви стави, а носът –
изпъкнал като корен. И душа плашлива,
очаквах всеки миг да дойде наказанието
за някой вик, за някой смях сподавен,
за всичките човешки престъпления

Защо от всеки ъгъл ни поглеждат
очи, готови да ни прокълнат?
С коя от думите – така невинно празни! –
ще причиним разруха и страдание?
О, как се молех да мълча, да бъда мъртъв!
А грешен бях... Ти, майко на бордеите!
Как ми изплака люспите и перките,
и как с хриле огромни ме издишваше.
Мълчи дете! Мълчи дете! Мълчи дете!

Бях рибка аз
в търбуха на бездетните.

Едрееше лениво тишината, а сред нея бавно
набъбваха ръждивите петна край капандурата
и се разрастваше страхът ми – тук,
сред стръмните стени,
сред хаоса в таванското чистилище, аз вниквах
все по-дълбоко във вината си, и дълги дни мълчах,
мълчах с последни сили и напрегнато се вслушвах
в предметите и в сенките,
и в цялото човечество.

И мисля си,
че вече съм изстрадал греховете си.
И мисля си, че всичко е платено предварително.
Да, сигурен съм вече – имам право
сега да блъсна чашата в стената
и с всичките си сили да извикам
пред голата стена.

 

Вирът

Бавно се огъваше вирът под светлините
на небето и земята...

Призори,
когато е загатване денят,
някъде в началото... Но мен ли ме предсказваха
знаците на рибите? – какво щастливо бъдеще...
Воден дух се носеше из юлските вселени,
облаци учудени гадаеха живота ми,
в звуци ме превръщаха
върбите отразени.

И не бях ли аз владетелят на капките и слънцето
в този вир, създаден да се гмуркам
между образите и прозренията?

Всичко бе идея
и каквото и да правех,
всичко беше редно, и щастлив под изгрева,
бродех из света на полусенките, а жабите
възвестяваха високо моите видения,
за да се изпълнят от природата.

И като небето гол, от риба по-усърден,
разпилян сред водораслите и дългите спирали,
радостно се сливах с отраженията
на душите и предметите, и мои бяха
простите богатства на водата
и изтичащото време.

Не познавах аз законите и следствията,
нито тялото, и живеех сякаш
в друг живот,
сънуван от реката...

Нищо не разбирах, просто плувах към брега,
изпълзявах върху камъка, а после
пак се хвърлях във водата.

 

Мрак

Мракът на невежеството е толкова черен,
че когато затвориш очи,
става по-светло.

 

Първична мисъл

Първична мисъл в мрака звездите,
чрез тебе съществата са родени.
Прошепнати са вече всички тайни.
Отдавна са преписани съдбите.

Но вслушам ли се в нощните вселени,
какво долавям – песнички нехайни.
Щурчета се провикват, а тревите
от миг на миг израстват по-големи.

И сякаш дъжд вали – така детето
несвързано се учи да говори...
Къде си висша мъдрост на небето?

Уж исках да проникна в светлината,
почуках – и вратата се отвори.
Видях ли нещо – шипка под луната.

 

Хълмът

От водни капки сякаш си направен,
ти, хълм зелен,
с два облака, отпуснати нехайно
над теб и мен,
с един замислен храст, от дъждовете
полуизтрит
и косът, който слънцето възпява,
в мъглата скрит.

Вали. Навярно вече от години
вали така.
А бавно ти към залеза изтичаш,
като река.
И странно отразени преминават
сега край мен
една коза, един старик куцукащ
и моят ден.

Поспрете вие, образи нетрайни...
Вали дъждът.
Куцука между капките старикът
по своя път.
Не бърза той. Ще стигне. Канче мляко
ще издои.
Ще хапне. Ще побъбри със козата
и ще заспи.

Тъй двамата със нея си живеят
– и бог над тях–
трилико войнство в този свят, обречен
на тлен и прах.
И мисля си, какво ли всъщност можем
да променим?
Най-много от зелен, след залез хълмът
да стане син.

 

Рибата

Понятията, които са край нас, изгубват смисъл,
когато рибата премине – в свят на тишината
превръща се светът – това е първата природа,
пространството е само смес от кипнали мехури...
Да сричаме, удавници, да сричаме усърдно!
Дано открием сричката,
в която има въздух.

Царице на природата, ти знаеш всички тайни...
Какво е мисълта за теб – единство на душата
с природните закони. Ти народите събличаш!
Коралови горички сред епохите засаждаш.
И радостно към нищото пришпорваш океана,
додето ние жално мерим
просешки тояги.

Чрез кръговете водни ти тълкуваш битието
и вътрешният свят за теб на външното е равен.
Отварят се хрилете ти и бавно се затварят,
тъй хаосът издишва световете и ги вдишва.
Да сричаме, удавници, това е част достойна –
за песните на рибата
да бъдем камертони.

Да можех като тебе да се слея с естеството,
да можех, о, за миг да можех аз да те последвам
в неясните ти пътища, а миг поне да можех,
тъй както ти го правиш, да нарежа светлината,
със перки и със люспи, на кристали разноцветни
и дълго да се взирам, цяла вечност да се взирам,
а после най-нехайно
да ги пръсна със опашка.

 

Естетика на трите мухи

Родих се на тавана, като плъх.
Израснах сред софийските бордеи.
И три мухи видях, три малки феи,
прашинки от божествения дъх.

И кацнала на кривия ми нос,
една от тях лениво проговори:
Почукаш ли, не ще ти се отвори.
Ще бъдеш ти неканеният тост.

И в мъки нека мине твоят ден,
защото тъй духът се извисява...
Какво е дух, се питам оттогава?
Да знаех, бих се чувствал извисен.

А втората ориса ме така:
Ще бъдеш ти грозникът, а в отплата
сред грозното ще срещнеш красотата,
но друго име дай й ти – тъга.

И нека триж светът те отврати,
преди да си прозрял онази тайна,
че грозното, доведено до крайност
е вече красота... Или почти.

Тогава смях се чу – по този смях
аз изпълзях сезони и години...
А третата орисница дари ме
с най-висшето богатство – шепа прах.

 

Кукувича прежда

Селце планинско, сред което
лениво есента пълзи
и блеят тук-таме кози
с рога заплетени в небето.

Една протяжно мътна бара,
сънуваща, че е река.
Два голи тръна за лъка
и мрак по църквицата стара.

Далечен вой. Ята бездомни.
Полумъгла – полузвезди.
Пролайват псета – кой си ти?
кой с какво ще те запомни?

А в отговор – така позната,
всебългарската тишина.
И тъмнина и тъмнина
в дълбочините на душата.

Така животът си изтича.
Озърнеш се – ни чужд, ни свой.
Луна в ръждивия покой.
А през луната – бог наднича.

Димяща влага се процежда
по хълбоците на нощта.
Две-три кратуни на плета.
Пред прага – кукувича прежда.

 

Космогония

Ленива космогония от плява
и плетища с проскубани петли.
Мълчание, което се прозява.
Открай докрай магарешки бодли.

Насред дерето – вирче и върби.
А във водата – чергици продрани.
И вечните ни прани-недопрани,
с канап пришити български съдби.

Надникнеш към небето – полумрак.
Мъгли. В мъглите бог. И мокра глина.
Надникнеш във душата си невинна –
не, по-добре недей надниква пак.

И дълго слушаш после как вали.
А с всяка капка все по-тихо става.
И ето на – животът си минава.
И уж боли, а никак не боли.

 

Ноември

Все тази бавно-сива есен.
Вали, вали, без цел вали.
Сред лунатичните мъгли
блуждаят облаци от плесен.

Покой. Едно селце в покоя.
В селцето – паяче снове.
И нищо друго. Дъждове.
И ти сред тях, родино моя.

В мъглата, пареща и тежка,
да бях прогледнал изведнъж,
какво ще видя – кал и дъжд
и малко самота човешка.

И плъх-пустинник, който бяга.
И мокър дим, покрит с ръжда.
И собствената си душа,
в ръце със просешка тояга.

Ала надеждата къде е...
Проскърцва някъде врата,
проскърцва пак – и пустота.
А в пустотата – вятър вее.

И кученце едно блуждае...
Вдигни му куцото краче
и посади едно дръвче –
да може да се изпикае.

 

Календи

Полуследите по снега са знаците нехайни
от две-три простички съдби и две-три селски тайни.

Петел, свиня и котарак са минали оттука,
една коза, един врабец и малко бяла скука.

Опипват старците-деца с тояжки битието,
а вълк сред залеза скимти и драска по небето.

Тъмнее. Тягостно скриптят къщурките лениви,
единствено димът над тях показва, че сме живи.

Все този бавен полуздрач – за миг пролайват псета,
отлита някаква душа, от вятъра подета...

И уж душа, а пък боде на татко ти с брадата...
Цвили селяко, рий пръстта, жребецо на бълхата.

Снегът вали, вали, вали – какво ли предвещава?
Бледнеят старите следи и нищо не остава.

Мъглата само се поспря, въздъхна и отмина.
А после дяволът дойде и кихна във комина.

 

За бедния

За бедния, за нищий духом,
какво е зимата – закон.
Ще си отмине мълчешком
и сняг следите ще затрупа.

Едва ли той самият помни
къде е тръгнал – най-добре
е тихо-тихо да умре.
Горко на вас, души бездомни.

Така и вятърът блуждае,
подритне мъртвите листа,
поспре край някоя врата,
за миг простене – и това е.

А аз, душа неприютена –
след вятъра... От праг на праг.
И страшно е, че съм бедняк,
а ето – гнус ме е да взема.

Една прашинка, който има,
завинаги е опетнен...
Затуй ли съм роден – да мина
и да отмина отвратен?

О, в моя път, сияйно бял
ще скитат кучета бездомни
и техните очи огромни
ще вият с българска печал.

 

Бордеите на Европа

Бордеи на Европа, във всички вас живях,
аз ваш поет съм, няма народности душата...
Бедняците еднакво сънуват по земята.
В най-грозното проникнах – красивото съзрях.

Прозореца, от който прокапва светлина,
трохите зад стъклото и гълъба-светия,
и цялата събрана световна мръсотия
пред кофата, парцала и малката жена –

ти, свят от ужас, в който блуждая запленен,
във теб са началата на моята естетика,
с хлебарките – изящни японски статуетки
и духовете водни в ръждивия леген...

Невидим плъх въздиша под хлътналия под
и паяци си шепнат, по ъглите стаени...
Милиони майки вият в бедняшките вселени.
Божествен е грехът им – създали са живот.

А някъде високо, в мечтите ми почти,
с див блясък на богиня, една оса изгрява...
Европо горделива, праха ти тя възпява.
Прахът, като звездите, в бордеите блести.

Живот, за глътка радост сред тебе сме дошли...
О, ти човешка радост – сираче на тъгата!
Аз съм пророк от ада. Какво е красотата –
идеята за слънце в безкрайните мъгли.

 

На камък и на кост

Рекичка с парцаливи брегове.
И хълм с ухо на прилеп по средата.
Сподавен вой луната призове –
и мрак по този свят,
и мрак в душата.

Ти, мрак, наречен Истинския век,
през който съм осъден сам да мина...
Захвърлен в тези сенки от родина,
кому да кажа аз,
че съм човек?

Мълчание. Космическият ад.
Вселена, тоест две върби сиротни.
И никой друг. Защо, безкраен свят,
децата ти
са толкова самотни?

На камък и на кост ще прорастем,
за капка дъжд кръвта ни ще се моли...
И повече на този свят какво ли,
освен сираци
можем да дадем?

Ти българска душа, душа-дете,
тъй доверчива, тъй несподелена...
Изгрей луна, на светло да простена.
Отдавна аз
не питам накъде.

Със нокти от реки и ветрове,
ела луна, да рием пустотата,
където на България чедата
измират
като диви зверове.

 

Развиделяване

Вдовицата мете на двора.
Съседът тайно я следи.
А тя очите си върти,
пък уж нехае... Живи хора.

Мъгла приижда от реката.
В блуждаещото битие,
какво е грях, какво не е,
ще видим чак подир мъглата.

Но ето, сякаш просветлява...
Припламва селската трева.
Знамение ли е това?
Да бъдем мъдреци тогава.

Съзирам хълм, съзирам ниви
и глогове по рид и рът.
Козите денем там пасат,
а нощем бродят самодиви.

Съзирам муле. Дим се вие.
И църквица, до шия в кал.
Уж чудо бях ви обещал,
пък то Исус на кръста гние.

Пасе си мулето – това е.
От истината – ни следа.
Поне до утре сутринта
ще дишаме кой както знае.

 

Щом

Щом истината търсиш ти,
за тебе няма нищо мило –
ни дом, ни майка, ни родина.
И кой ли ще те приюти?

Така ще бродиш по земята,
от всичко живо прокълнат...
На камъка ще бъдеш брат.
Ще зъзнеш вечно пред вратата.

И само кучето сиротно
лениво ще помръдне нос –
какъв е този странен гост?
Не е човек. Не е животно.

В очите – кучешка тъга.
На челото – луна двурога.

Без цвят, без мирис, като бога
безформен ще си отсега.

Ще се превърнеш в бавна течност –
дъждец по хладните листа.
И със разчекнати уста,
от червея ще просиш нежност.

 

Били ли сме

Били ли сме или не сме били?
Какво от нас на този свят остава?
Мъглива утрин. Тъмен дъжд вали
над теб и мен, над тази пръст корава...

Безкрайна пустота след нас остава,
частици нищо, пълни с тишина
край люлката на бога – нани-на...
И сън след сън, животът отминава.

До ужас ме обичай. Днес. И тук.
Вселената чрез тебе ме обича.
Със всеки трепет плах, със всеки звук,
все повече мъглата се сгъстява.

Денят помръква! Въздухът изтича!
Прахът ни този свят осъществява.

 

Кой би

Кой би могъл така да съчетае
лукавството с детинската наивност?
Тя себе си желае да излъже,
но иска първо аз да й повярвам.

Усмивката й, устните бъбриви,
ме карат да изпитвам странна жажда.
Бедрата й, притиснати капризно,
са промисъл за юлската природа.

Тя цялата е радост, но защо ли
внезапно радостта я натъжава?
Къде ме води този стръмен поглед?

Аз смътно подозирам, че отдавна
тя знае пътя, сякаш смърт е пила.
Тя иска не да помни – да забравя.

 

Да можехме

Да можехме от пясъка пустинен
поне следа от капка да получим,
поне едно загатване за радост
от мъките човешки да изтръгнем...

Не е възможно – не! – не е възможно.
Да бъде невъзможното тогава!
С капризни нокти нищото разкъсай,
издигай ме с косите си над мрака.

Накарай ме да вярвам! Излъжи ме,
че все пак има смисъл да се диша...
Душа съм аз, побягнала от ада.

Изпий ме със косите си и нека
викът ти влее слово в тишината –
и нека бог най-сетне проговори.

 

Сред

Среднощното море е нещо
безформено, като душата.
Там миди със лица човешки
в екстаз си ближат стъпалата.

По хълбоците на вълните
луната в жълта слуз изтича.
Корал ти смуче слабините
и шепне колко те обича.

Развратна смърт, с език и с устни
ме разсъбличай от костта ми.
Хор на медузите, пригласяй
с набъбналите си камбани.

Ти, разум с рани от тъга,
на хаоса стани слуга.

 

Макар

Макар че не умея да извайвам фигури от мрака,
аз се опитвам да ги виждам...
По своему съм вечен аз.

Не се явявай –
няма корени нощта, да я изтръгнеш като цвете,
а бялата луна е ничия.

Бъди си там, където си – присъствай,
но нищо не докосвай.

Да, зная, ти умееш да превърнеш всяка сянка
във майка на нещата,
но аз от мъдрост не разбирам.

Дошъл съм тук за малко мрак и нищо повече,
да, нищо повече.

 

Каква е

Каква е тази жажда да отрича
една след друга всичките си думи?
Очите й са слънчеви, но лунни.
Не ме обича тя, но ме обича.

Просветва с колене, с коси сияе,
безгрижна като стръкче сред полето.
Светът какво е – нищото, в което
тя със смъртта на кукли си играе.

Но в този поглед, уж така нехаен,
защо внезапно почва да прозира
самотността на хаоса безкраен?

И в този мургав смях какво се крие?
Не чух ли как сред мрака на всемира,
едно зверче ранено жално вие?

 

За дъжд

За дъжд се моли юлската природа,
единствен аз на жаждата се моля.
Любов, разкрий ми своите надежди –
дори смъртта за твоя сън е кратка...

О, нека ме докосват тези устни,
ръцете й, косите побеснели –
да бъда прах, понесен сред звездите,
стенание от ада на човека.

Бедрата й са хаосът, сред който
един безумен лотос се разлиства.
С последни сили тя сега се бори,
скимти и впива нокти във тревите...

Не! първо нека прилепът разпери
крило – да стане химен на луната.

 

Старицата

Старицата се взира може би
не точно в тази пролет... Тя усеща
как соковете, трескави и тъмни,
я всмукват през горчивите върби,
повличат я през кръговете стръмни
към корена и бликва слуз гореща...
Простенва тя, и корена възсяда...
В утробите на майките е ада.

И всичко става някак зверски диво...
А юношата спира запленен –
през крехките листа луна наднича.

Но изведнъж потръпва ужасен –
старицата го гледа жалостиво
и лига край устата й се стича.

 

Юношата

Сакатата е ангел отвратен,
как неумело само се съблича...

А аз стоях и гледах вцепенен
как тялото й с люспи се покрива
и как подобно струйка кръв се стича
езикът й, по змийски раздвоен...

Тя бе смъртта, дълбоко скрита в мен,
заключена с една луна ръждива.

И аз видях как плахо се склони
лицето й над мен и как бледнее,
и станах мъж при седмия й стон.

И с ужас гледах нейде отстрани
как тялото ми в мрака се люлее,
като маймуна, вкопчена за клон.

 

Толкова

Толкова усилия, за да превърнем
нищото в корона...

Пак е нищо, само че е ручей.
С биберон от охлюв спи върбата.
Косът предпазливо ни оглежда,
кацнал на върха на свойта човка.

Ние с теб сме само тишината,
чрез която всичко е безкрайно –
облаци, които бавно сричат
в глината с писец от водно конче.

Аз не искам нищо. Ти не искаш
повече от мен. И бог не иска –
нищо повече,
освен да си му майка.

 

Лесно

Лесно хлапакът тълкува звездите – за него
прост е светът
колкото паче яйце.

Старецът бавно се взира нагоре и дълго
после мълчи,
тежко обронил глава.

Тъй чрез природата всеки от нас се познава.
Всяка река
има различна луна.

 

Кой

Кой си? – попитах дъждовния облак над хълма.
Дъжд заваля.
Кой си? – попитах дъжда.

С бледозелени треви се покри тишината...
Ако сега
някой попита и мен

кой съм и кой ми е пътят, така ще отвърна:
Син е дъждът,
сладко тревата горчи.

 

Корона

Някакъв скитник сега из боклука се рови –
ей че късмет –
четири свински ребра!

Ето и старият уличен пес се тътрузи –
зверски ръмжи,
нежно провесва език.

Дръж! вика скитникът, сякаш е с царска корона.
Виж ги, небе,
как си похрупват сега.

 

Майка е

Майка е тази вселена, но кой е бащата?
В теб е това,
дето се крие отвъд.

Всеки от нас е бащата и всеки детето.
Пътник си ти,
в теб е безкрайният път.

 

Толкова

Толкова плах е ветрецът – едва попримигва.
Само един
лист от върбата трепти.

Първият есенен лист... Но не бързай да кажеш –
сбогом живот! –
можеш да мигнеш и ти.

 

Нова природа

Нова природа ли става прашинката крехка,
ако за миг
в сноп светлина затрепти?

Колко е прелестна само – и колко ненужна.
Бродеща прах.
Прах от съня на прахта.

Ти, красота, за какво ли ни караш да търсим
смисъл дълбок
в толкова празни неща?

Ти, красота – тъжен извор на моята радост!

 

Чуя ли

Чуя ли някой греха на бащите да съди,
сякаш мъртвец
виждам да пъчи език.

Призори може завивките той да издуе
само с пръдня.
Шип му пониква отзад.

Хей, куцомъдко, недей да ми учиш децата
как да плодят
грешния български род!

Бог от морал не разбира – твори и споделя.
Де си видял
хуй да му никнат уши.

 

Бог се заражда

Моите стихове търсят кристалната същност.
Ясният ум
движи звездите над нас.

Зрънцето ражда скалите. В нищожната капка
зрее дъждът.
Дъжд е безкрайният свят.

Ала какво е дъжда без човешката жажда?
Стръкче си ти...
Бог се заражда в мига,

в който докосваш със устни дъждовния ручей.

 

Истинско чудо

Истинско чудо си, старост – смалявам се вече,
а онова
долу расте и расте.

 

Който

Който е жаден, от себе си нека отпие.
Който е мръсен, с дъждеца кръвта да измие.
Който е котка сега,
сам да реши –

мяу или мър!

 

Как

Как е възможно тревата да никне от камък?
Лесно узнах,
щом я изтръгнах оттам.

Толкова струват и твоите тайни, изкуство –
само едно
стръкче от мъртва трева.

 

Ручеят

Бавно реката проскърцва, превръща се в пясък.
Жълти треви.
Жълто-ръждива тъга.

Всичките риби с гласчета на бебе проплакват.
Хленчи дъбът,
палец засмукал сега.

Жаждата всички превърна на малки дечица.
С вълк и с глиган и с дъждовник протягам ръчица –
хайде, небе,
хайде на облак стани! –

с капка вода
в гордия звяр ме върни!

 

Брод

Твоите сетива са откровение,
твоите чувства са природните закони...
О, разкажи ми...

Косите ти се спускат като сенките при залез
по хълма каменист.
Разлива се нощта, тече реката,
към корена тече.
По-нежна си дори от драскотините в мъглата,
оставени за миг
от стръкчето трева.
В друг свят ми се прииска да живея.

Бедрата ти са хлъзгави като речните камъни.
Кожата ти е прохладна като върбите.
От Млечния път е по-протяжно
твоето стенание, любима...

Тялото ти се извива
като ручей, прекосяван от змия,
като див планински път, като съзвездие над хълма,
като юлските треви
под буен дъжд.

Ти, жажда на човека, извор на звездите,
единствено във теб се отразяват
истинските ни лица...
Аз нямам вече тяло, всичко имам аз...
Аз целият съм мирис, слух и осезание...
Баща съм аз...

Стихии на природата,
стихии на душата ми сте вие...
Препускай, нощ! Летете, светове!
От мрак и от звезди
е тялото на моята любима!

О, нека се разлива пенестият мрак,
на тъмния прибой любима си сега...
Косите ти са сладки,
миглите солени...

Кого зовеш сред тази непосилна пустота?
Мъжът! Сеячът! Скитникът! Безумецът!
Пророкът!
Тъй както е дошъл,
така ще си отиде...

О, нека се разлива пенестият мрак,
препускайте, препускайте ездачи на звездите...
Кой може да догони
ездача на нощта?

Разкрий ми ти надеждите, разкрий ми началата на света
и тайните на девата – разкрий ми светлината,
мигът на сливането е това.

Отидеш ли си,
този свят ще се превърне
в мъртво знание.

Нима не съм прозрял скръбта на мъдреците?
Или сиротността на разума не съм прозрял?
Бъди със мен,
аз нищо повече не искам...

Бъди със мен,
аз нищо повече не искам...
Животът е живот сега! – след миг
трева ще бъда аз и плахо ще се питам:
Къде е онова, с което се гордеех?

Човек забравя всеки миг и си измисля нова памет,
и облаци сме ние, а животът е дъжда...
И кой е проповядвал нашите съдби?
И кой ги е измерил с истинското време?
И кой от всички сънища ще бъде
нашето пробуждане?

При старците се спрях,
за да потърся отговор на вечните въпроси...
Но колко струват думите, родени в самота?
Прочетох много книги – много ли разбрах?
И колко от това, което съм живял,
наистина съм го живял?

О, всичките велики формули са само прах,
и думите на мъдреците – само плач сиротен...
А истината е ветрец – отлита тя
и само ехото я произнася...
И истината е в надеждите,
а не в събитията...

Движение на морските вълни и на прашинките,
едва сега разбирам смисъла ви аз...
Бъди със мен,
аз нищо повече не искам!

Светът е съвършен –
защо да го рушим със своите въпроси?

Разпръснати са нашите съдби, като тревите
и срещат се съдбите ни, и пак се разминават,
като частиците на дим...

Разпръснати са нашите съдби, като тревите
и срещат се душа с душа и тяло с тяло, о, игра
на сенките-души и сенките-тела
в единството, наречено забрава...

Нещата застиват за миг,
с надеждата, че са вечни...
Уви, човек съзира само спрелите неща.
Да, както прилепът се лута в мрака,
така човек се лута в светлината...
И както броди есенният вятър
сред мъртвите листа,
така човек се скита по земята,
така се скита и скимти в душата си,
с надеждата да бъде споделен...

Бъди със мен,
аз нищо повече не искам...
Обичай ме – това е всичко за света!
Каквото изгревът посее, залезът го жъне.
Каквото търсим на земята, ще го търсим и отвъд.
Обичай ме, защото всичко е страдание
сред тази самота, наречена човечество,
сред тази тишина,
наречена вселена...

До изгрева те чаках аз, до залеза те чаках,
до новата луна...
Тишината на вселената отеква
в тишината на вика ми...
Устните ми бродят,
ноздрите ми търсят всички миризми...
Мисълта ми е самотна, като ранено животно...

За миг поне,
да бях те срещнал пак сред пропиляните години,
походката ти плавна, като облачна луна,
смехът ти, като речните звезди между тръстиките.
Да бях разсякъл възела, да бях разплел кълбото,
да бях разплел невидимите нишки на съзвездията,
да бях се полюлял на тях едва-едва,
за миг да можех в истинския свят да се завърна!

О, бяхме ние рибата първична и морето,
в мига, когато нямаше ни риба, ни море...
И бог видяхме как се раждаше преди това
от мисълта стихийна на звездите...
Ала в началото не беше нито словото, ни бог,
нито звездите.

 

Нови приливи

Ето я душата-тяло в скута на морето,
о, море, море,
ти ми даде перки, пипала с очи ми даде,
паст ми даде и търбух, и разноцветни смукала –
да тършувам с тях на север и на юг
и да гъделичкам естеството.

Кой ми е варил пихтията, море?
Кой ми е ковал хрилете и хрущялите?
Ах, с мехур от пяна аз съм надарен!
По-капризна от кометите е моята опашка...
С песъчинки ме напълни, ти, море,
с водорасли ме оплете и косите ми развя –
да примамвам аз девиците с бедрата си горещи
да създавам синове като балони и камбани,
о, море,
чудовище съм аз, море,
с грозота, която буди възхищение!
Тъй несъразмерен съм, че вече съм изящен.
Отвратителен съм като съкровените желания.
И понеже никой не посмя да ме роди,
сам си станах аз Светата Майка
и невинното дете.

Любима,
моите желания са като пяната...
Не знам какво е нито форма, ни морал.
Но ако тялото е всичко, кой съм аз тогава?
Душите ни не се ли хранят
с греховете на плътта?

О, нищо от това, което съм живял,
отдавна вече няма никакво значение...
И все едно е миг ли е отминал или целият живот.
И все едно,
дали въобще е имало живот.
Макар че всичко е живот.

Любима,
ако съм те срещнал,
било е толкова отдавна...
Не те познавам вече!
Все ми е едно коя си ти.
О, бяхме ние рибата първична и морето,
в мига, когато нямаше ни риба, ни море...
И бог видяхме как се раждаше преди това
от мисълта стихийна на звездите...
Ала в началото не беше нито словото, ни бог,
нито звездите...

Как страдам аз сред свойта свобода...
Как търся аз душа, подобна на душата ми...
Но кой ще ми разкрие своята душа,
щом аз самият нищо за душата си не зная?
И кой ще ми разкрие
моята душа?

Бъди със мен,
разкрий ми силата на греховете!
Това съм аз сред тези острови от тишина...
Тези континенти тук са само сън на слабините ми.
Смъртта е само спазъма на слабините ми...
И кой съм аз, щом всичкото, което е било,
което е и всичкото, което ще се сбъдне,
завинаги със мене е сродено чрез смъртта?
И за какво потърсих тези брегове?
И за какво се вкопчих в тези устни?
И за какво съм пожелал
да пожелая?

Смърт! Смърт! Навсякъде смъртта, каква утроба!
Така да е – чрез нея ще изпитам любовта...
Добър ездач съм аз и сам съм си жребеца,
понеже съм от потеклото на делфините...
Къде е тази присмехулница, смъртта?
Къде е тази девственица, да я обуздая?
Да чуя писъка й, преминаващ в стон,
в стенание, в конвулсия на търсещите устни,
в молба, в отчаяно боготворене...
Та има ли смъртта друг бог, освен мъжът?

О, царство на удавници, където да си жив
е престъпление на престъпленията!
Какво сияние от височайша смет!
Какво щастливо шествие на разложението!
Епохи от пълзене! Ери от поклони!
Империи на охлюви във рицарски доспехи!
Разкошна космогония от скотства
в мъглявини от смърт, в галактики от смърт,
където самовлюбени евнуси проповядват
почтителност, смиреност, скромност на духа
и чинопочитание към свободата...
Глупци, не знаят ли, че свободата
е само в онова, което не е притежание?
Не знаят ли, че само жаждата е свобода?
Не знаят ли,
че устните на боговете са напукани?

Това, което е, което съществува,
доказва себе си единствено чрез своето отсъствие.
Не можеш едновременно да кажеш "Аз съм!"
и "Свободен съм!"
Не съществува утолима жажда!
И ако може нещо да се притежава,
това е само мъртвото – и само мъртвото у теб
е притежателят щастлив
на притежанието.

Къде сте тръгнали, о, армии от трупове?
С какво ще ме дарите, щедри победители?
Оракули на мършата, отговорете,
коя от всички думи
не е омърсена?

Те казаха – вървете, вие сте призваните!
Но кой ще обясни какво е нашето призвание?
Вървете, казаха, и побеждавайте!
Ала кого да победим?
И за какво да победим?

Така ни е осъдено – да дишаме смъртта,
да пием от смъртта и да се храниме със смърт!
И накъдето и да тръгнем, да съзираме смъртта!
И да прегръщаме смъртта, като любима...
И нашите деца
да са децата на смъртта... 

Любима,
земята, която ни роди,
не ни иска...
Боговете на бащите ни са мъртви богове!
Отнети са лицата ни.
Отнет е истинският образ на нещата.

Не ни принадлежи познанието на бащите.
Дърветата, които са посели, раждат мъртви
плодове.
Реките, от които те са пили носят смърт.
И през смъртта ще трябва да вървим...
Макар че няма брод, и няма брегове.
Макар че няма отговор за нашите въпроси.
Макар че всъщност няма никакви въпроси.
И още никакво море не се е раждало.
И никоя от думите все още
не е произнесена...

Това е само нищото, в което те зова.
Това е само жаждата първична, предначалото...
Не питай кой съм и не питай за какво!
Щом всичко е безсмислено,
в това да бъде смисъла!

Бъди със мен, бъди със мен, бъди със мен!
О, разкажи ми...

Въпросите, които ми задаваш шепнешком,
са отговор на всичко.

 

О, колко

Жената, казва Емпедокъл,
се влюбва често в статуи, в портрети
и ражда синове, и тъмно чудо! –
на образа възлюбен те приличат...

Непостижимо тайнство на жената,
да дава плът на своите видения...

Напред, сияйна армия от призраци!
Напред, напред към битката върховна
за леш и кръв, за леш и кръв!

О, колко просто е да победиш смъртта...
О, колко просто.

 

Майка на вселената

Самотно стръкче нейде сред скалите,
пред прага на небето се е свило,
ах, сякаш то на майчиците наши
сирашкия живот е продължило.

Една пчела, навярно заблудена,
за миг замря над него и отмина.
С каква надежда майчиците наши
ни чакаха година след година...

Не се надявай майко, не очаквай.
Не ще се върне твоят син безумен.
Погребаха го гарваните вчера,
със кръст от саби и венец куршумен.

И вълците сега му правят помен.
По техните следи тръгни да виеш...
Дано поне една прашинка, майко,
от мен сред тази пустош да откриеш.

Хапи земята, вий, светът да чуе
човекът как умее да умира...
Българийо, родино на тъгата!
Самотно стръкче в мрака на всемира...

Звезди ще сменят в хаоса звездите.
Всемирът в друг всемир ще се превърне.
А българската майка все ще броди,
убитото си чедо да прегърне.

 

Припомням си

Припомням си за тези хора,
които бавно мълчаливо
отиваха към тишината...

Далечни хора от полето
и полутъмните квартали,
така спокойно мълчаливи –
като пръстта, като тревите...
По-лесно е и по-достойно
за истината да умираш,
отколкото да я възпяваш.

А колко струват всички думи –
една тревица, две тревици?
Аз зная, днес хитрецът лесно
звездите може да тълкува.
Доносникът балон надува
и в облаците се издига,
и с мила котешка усмивка
лакеят мислите си сресва.

Да, зная майка как се рови
в сметта и кокълче намира.
И зная, българско детенце
и този ден ще изнасилят.

Напред призвани, да превърнем
смъртта в изписана хартия!
По Азбукито кръв се стича,
но жабите ни са латински...

А аз ги слушам и си спомням
за тези мълчаливи хора
и зная, мъртъв е баща ми,
и зная, мъртво съм отроче...
И кръв ми капе от очите,
та костите си да изплача,
Българията да изплача,
та някак да си имам гроб.

 

С каква

С каква непостижима простота
тълкуваш ти природните закони,
дръвче дъждовно... Капка се отрони:
Сияйна смърт – нехайна красота.

По детски просто, сякаш на шега,
прониквам в сетивата ти зелени
и бавно се пробужда в мойте вени
една любов, подобна на тъга.

И вече зная, толкова съм сам,
че вече нищо друго не умея,
освен със този залез да се слея,
та тишина на нищото да дам.

Такава нечовешка тишина,
че най-подир да мога да простена
в една безкрайна пролетна вселена,
в едно дръвче под голата луна.

 

Плач на бедняка

В този свят
на изкуствени ценности,
на изкуствени личности
и продажни съдби,

какво по-важно от това,
да опазиш бедността си?

В този свят,
в който дори бедността се продава,
какво по-важно от това,
да изгубиш всичко?

Нищото ви завещавам,
от него започнете.

 

Аз буки

Аз съм българин. Аз съм човек.
Много е просто дечица,
много е просто.

Аз съм българин. Аз съм човек.
Съвсем просто е.

Хайде, момиченца с розови панделки!
Хайде, момченца с розови бузки!
Аз съм българин. Аз съм българин.
Аз съм човек. Аз съм човек.

Аз! Буки! Веди! Глаголи!
Човек съм, господи!

 

МАЙЧИН ЕЗИК

Плаче мама, че ето, дете ще си има.
Пък баща ми... Баща ми...
Паяк в комина.

По езика на мама сега си личи
каква рана ще ражда,
а мама мълчи –

че от мъничка мама остана сираче.
И прехапе ли мама език,
значи плаче.

Аз пък сладичко, сладичко под езика й плувам –
ей сегинка се ражда,
само татко да досънувам...

Изкрещи бе, сестрице! – акушерката стене.
Изкрещи бе, сестрице! Изкрещи бе, сестрице!
У, сестрице, сестрице... У, кучешко време...

А мама, а мама, пак прехапва езика,
че и бог дори няма
право да знае

какво е сираче от скръб да извика
и бебенце българско
смърт как бозае...

По мълчанието мамино аз изпълзях,
сам си прегризах
пъпната връв.

И надуших я мама през локвите кръв,
и веднага си я познах,
и сватба й обещах...

И склонихме главици сирак до сирака,
и мама така се засмя,
че проплака.

 

АНГЕЛЪТ

До тук е ангелът! Вместо звезди –
примигване на врана в пустотата.
Селца, побити в нищото почти.
И българските майки вдън селцата.

Те ту приседнат, сграбчи ги сънят,
ту скокнат, като прилепи блуждаят...
Край тях огромни котки се въртят
и майчините сънища гадаят.

А мракът всепоглъщащо зове.
И с козина обрасва всяка къща.
И българските майки се превръщат,
една през друга, в диви зверове.

И всяка търси своето вълче,
сърне, глиганче, жабче, костенурче,
и с вой сподавен в пазвата го гушне,
и вместо мляко, тъмна кръв тече.

Петел проплаква с бебешки гласец,
мехур изпуска ситият предхаос...
А демон някакъв, застъргал своя фалос,
се прави на щурец.

 

КАЖИ МИ

Кажи ми, Луна,
кажи ми, Луна,
какво е това Скитник, Луна,
какво е това Дрипльо, Луна,
какво е това Маршоттука, Луна?

Няма я твоята майка, дете –
от думите само ги зная.
Няма я твоята майка, дете –
на върба се превърна,
на река се превърна –
тези от думите само ги зная.

Кажи ми,
когато порасне Сирачето,
Сирак ли става, Луна?
Ако много, много порасне Сирачето,
избират ли го
за Цар на Сираците?
Загръщат ли го с вълшебна Мантия?
Дават ли му златна Възглавница?
Кажи ми, Луна!

Няма я твоята майка, дете –
тези от думите само ги зная.
Нова съм още тука, дете,
нямам дори и една четвъртинка.
Хайде, вземи си един от лъчите ми –
за одеалце.

 

СНЕЖИНКИ

Това просекинче май че е бебе.
Една снежинка за мен,
една снежинка за тебе.

Виж, как се рови в сметта и трепери.
Хлебец си търсеше,
пък кукла намери.

И бебе е казвам ти, виж как проплака.
Лапна си палчето
и тръгна да спинка...

И виж я сега тази кукла безкрака
как пълзи подир него –
снежинка по снежинка.

 

НИКОЙ

По пътя – никой. В този никой
аз от години се разхождам
с огромна чаша във ръката
и чакам аз да й поникнат
хриле и перки – тази риба
с очи на камък се разлиства –
не слуша моите съвети.

Луна с полурогца на охлюв,
изгрей в косите на жената,
която през ухо на прилеп
сега се вслушва в моя поглед...
На дъното на обичта ти,
аз казвам – нищо не обичам! –
аз казвам – вече съм свободен! –
на дъното на обичта ти.
Изгубих те –
изгубих всичко.

Върни ми тайната да губя!
О, засияй сред свободата
с червена панделка от глина,
с ресници от върби дъждовни,
и дай на свободата въздух,
да каже, че без теб не мога,
и дай на облаците устни,
да кажат, че без теб не мога,
аз, който вече
бях свободен.

 

ПОИСКАХ

Поисках глътка да отпия
от ручея – пресъхна той.
Подуши ме вълкът и с вой
от мен побягна да се скрие.

И никой. Пеперуда мина
през нищото и отлетя.
Какво е твоят смях любима –
плачът на мойта самота.

Ти дух, обречен да блуждаеш
сред тъмнина и тъмнина,
ти, който себе си позна,
надеждата не ще познаеш.

Докоснеш ли се до плътта,
как сладостно се разрушаваш...
Ти можеш да твориш света,
но не и да го притежаваш.

И твоята безумна жажда
кой би могъл да разбере?
Когато всичко в теб умре,
тогава любовта се ражда.

 

ПЕСЕН ЗА СИРАЦИ И СИРАЧЕТА

Речице, речице,
кажи ми речице,
как се наричат твоите дечица?

Наричат се рибки, наричат се жабчета,
едните блестят, другите квакат,
едните квастят, другите блекат,
едните цамбур!,
другите гмур!

Дали ще поискаш
още една рибка?
ще поискаш още едно жабче?

Кажи ми къде си е моята рибка!
Кажи ми къде си е моето жабче!
Риби ми къде е тази кажибка!
Къде е това „къде” –
прожабчи ми!

Ето ме,
аз съм твоята рибка!
Аз съм, аз съм твоето жабче!

Какво говориш, дете – опомни се!
Какво детевориш, какво каквокаш?
Къде си виждало жабче с торбичка?
Къде си виждало рибка със плитки?

Едно е да рибкаш, друго – да плиткаш!
Не можеш да жабчиш в сияйно рибчание!
Хайде, дете, не плачи, върви си...
Чуждо дете си,
не те искам.

 

КОЛАНЧЕ

Мама имаше рокля. С червено коланче.
Захапа коланчето
и клекна да плаче.

Защо плачеш мамо? Дума не каза.
Продаде си роклята,
масълце ми намаза.

Глупава мама! Всичко продала,
всичко продала,
пък коланчето не продала.

Не искам в приюта! Тук ще остана!
Муха иска да кацне
в окото на мама.

 

ЖАБЧО

Дъждец вали, дъждец вали,
ох и на Жабчо му се вали.

Върба шумоли, върба шумоли,
ох и на Жабчо му се шумоли.

Вали, вали, а не е дъждец...
Шумоли, шумоли, а не е върба.

Чадъра на мама е, а под него
Жабчо чура в гърнето.

 

БАШО

Ето го Башо при планината,
ако това е планина, ако това е равнина,
това е езерото, толкова квадратно, че е кръгло,
ако Башо е този, който се привежда към пръстта:
„О, ирис,
ще завърша с тебе
сламените си сандали.”

Да същият Башо.
И ирисът е същият.
Само сандалите са малко по-протрити.

– Коя е думата, която бог не знае?
– Бог.

 

ГРАДИНА НА ВЪПРОСИТЕ

Три старчета под хилавия дъжд,
на фона на разцъфналата тиква.
Плашило. Птица някаква дълбае
в едното му око. На хълма – охлюв.
А на гърба къщурка, а в къщурката –
два облака, отлитащи на север,
три мокри плъха бягащи на юг
и раната, наречена България.

Това, което Е
се вижда ясно:
Ръжда от дим. Дъхът на костенурка.
И църквица с бедрата на джамия
и стъпала на Афродита... Ах, оселът! –
оси облизват жезъла Мойсеев –
евнух Исусов и жребец Кентавров,
една брезичка той сега съблича.

Да, пустота, но с копчета от врана.
И нищо, но с щурец в едното крайче.
Поле с полуизвивка на дъждовник –
опашката му е в съня на бога.

Макар неясно казано, на бог
все тъй се случва, че светът се случва...
Накратко, бог е чисто сътворение.

А под небето дворче, а в дворчето борче,
а край борчето Петко плет плете,
през три пръта преплита.

Понеже бог е вечен, бог не се е случвал.
За безначалното, макар неясно казано,
тъй се е случило,
че нищо никога не се е случило,
освен самото случване.

 

ПОНЯКОГА

Понякога бог прилича на коте,
което скимти към луната.
Понякога бог се превръща в дъжд,
понякога в дъждосвирец.

Понякога бог се превръща в нищо,
а понякога нищото става бог.
И целта на мъдреца е да избере
от две празни неща
по-пълното.

Но днеска е лесно – измяукай мъдрецо
и което измърка, бог е.
И понякога бог е цялото коте,
а понякога само опашката.

 

СТЪКЪЛЦА

Едно кученце ближе
синьо стъкълце.

И едно котенце ближе
синьо стъкълце.

И едно таралежче ближе
синьо стъкълце.

Едно стъкълце, две стъкълца,
три по две равно на врана в четвъртък,
а една бабка плаче ох, млекцето ми!
ох, млекцето ми! ох, млекцето ми!
ох, синьото ми шишенце!

Защо плачеш, бабке? – Ох, синьото ми шишенце!
Защо плачеш, бабке? – Ох, синьото ми млекце!
И какво ще ям, как ще живея –
виж,
стъкълцата са осемдесет и три!

Не плачи, бабке – ще ти подарим кукла!
Ще ти направим прическа с оранжева панделка!
В рибка ще те превърнем – да си поплуваш!
Ще повикаме духове с духова музика –
с всички принцове да танцуваш!

Хайде, не плачи, че стъкълцата ще станат
осемдесет и четири!

Ама аз вече не плача,
не виждаш ли, че се смея!

Бях майката на нещата, майката на нещата,
а сега вече съм
дъщеричката на нещата!

Ей сега ще скокна да си открадна
едно синьо балонче!

 

КЪМ ДУШАТА

Към душата щом прибавиш лапи и мустаци,
тя самичка се превръща в опашато мъркане.
Ах, но съвършенството е с половин ухо,
бързо намерете липсващото крайче!
Невъзможно е! Защо? Защото е заето –
още вчера се превърна в кучето, което
трябва днес да го отхапе... Завържете го веднага!
Вържеш ли го, мигом се превръща на ветрец...
Завържете го тогава със верига от врабци!
За какво да го завържем? Хей за оня облак.
Но с какво да го заключим? С катинар от врана.
Сторено е, но сега пък враната избяга...

 

ИЗВОР

Почакай, врано,
аз ще пия пръв от този извор...

Да чака и смъртта –
по-жаден съм от нея.

А ти, змия, не чакай – изплези език
ела да се огледаш
в новата си риза.

 

ПОЛЕ

Дали не търсех брод през тишината?
Сред някакво поле се озовах.
Безброй орачи нейде под житата
в пръстта мълчаха, станали на прах.

А тъй спокойно въздухът трептеше.
Заслушан в своя корен, всеки клас
по свой закон невидимо растеше.
Случаен пътник там бях само аз.

 

СКЛОН

Трънак и шипки никнат върху склона,
над тях – плашило, тиква и къпина.
А по-нагоре – камъни и глина.
И Бог, със седем врани за корона.

Едно врабче куцука през тревата –
огромна смърт това телце е скрило.
Въздъхва Бог, а старото плашило
лениво се почесва по главата.

 

СЕЛЦЕ

Селце на хълма. Под селцето –
рекичка, шипка и щурче.

Каквото шипката прошушне,
щурчето в миг го отрече.

Един старик върви по пътя
и с кончето си разговаря.

Пролае пес, петел пропее
и времето си изтече.

 

ЯСНОТА

Изящество на мисълта,
къде си скрито – в яснотата.

Послушай земните пчели
и разказите на тревата.

А там глухарче отлетя,
следа не ни остави даже.

То каза всичко на света,
каквото имаше да каже.

 

ПЪТ

Кученце мокро край пътя скимти,
а един кучи син вика – гледай го ти...

Човек да беше – да го убия.
Подушѝ ме де, хайде...
Ела да те скрия.

И с ръката, с която краде и пребива,
виж сега как го гушва – и мъгла ги обвива.

Тъй ще бродят и бродят все двамата те...
И накрая ще стигнат.
Не питай къде.

 

ДЛАН

В дланта на сирачето и бог се побира.
В палчето – мама.
В показалчето – всемира.

Не си лапай палчето! Не си лапай палчето!
Не пипай, не пипай
огъня с показалчето!

И не питай за мама. Не питай за мама.
А от огъня само
локва остана.

 

СИПЕЙ

Шипка върху сипея расте.
Кос кръжи над шипката и ето –
радва му се тя като дете...
Косът е душата на детето.

Камъка преплувала е тя,
тук за тази птица да изгрее –
да я сгуши в своите листа,
да я полюлее.

 

СЯНКА

Тънката връвчица на ветреца
свързва, както тялото с душата,
юлската рекичка и врабеца,
който лъкатуши над водата.

Залезът е само драскотина,
грапав дим от шипка отразена.
Сянката ми мина и отмина,
с ореол от риби обкръжена.

 

ВЯТЪР

Ветре спри, ще ми отвееш
пътя под краката!

Шипката с последни сили впива
нокти във луната.

Птицата лети, лети, а ето –
неподвижна си остава.

Бог твори,
а сатаната обяснява.

 

ПОРЯДЪК

Треви безгрижни, все едно
къде ви сеят ветровете...

Прекрасно е това, което
си е поникнало само!

Така и нашите съдби
са пръснати съвсем нехайно.

Ще ни запомнят може би
с това, което е случайно.

 

ВЪРБА

Една отсечена върба
край ручея видях
и без да зная за какво,
при нея се поспрях.

Подухна вятър и за миг
потръпна тя едва...
Прескочих някакво гнездо,
отминах след това.

 

МРАК

Звезди и звезди. Сред звездите –
мракът изгрява.

Бог твори и твори, а после
тук-там зачертава.

А в кръчмата, някакъв старец
вдига чашата неотпита –

нежно прихваща за вратлето мушицата,
дъхва в крилцата й
и тя отлита.

 

ВРЕМЕ И НИЩО

Всичкото време е в Ще и в Било.
Време и нищо.

Всичкото нищо – в мътно стъкло.
Нищо плюс никой.

Капка по капка изтича денят –
ручей от нули.

Бог безспорно ни шепне с дъжда, но какво?
Неродените само са чули.

 

ЛОКВА

Самотният самотен е роден.
Самотният е всъщност най-самотен
в мига, във който бъде споделен.

Ти, дива, нечовешка тишина,
наречена от някого вселена...

Звезди, частици, Бог, треви, луна,
какво сте вие – сянката ми само
в една крайпътна локва отразена.

 

РУЧЕЙ

Дай сега на локвата, небе,
само капка дъжд, та да прескочи
корените и да стане ручей.

На помощ облаци, на помощ облаци –
сега е време да примигнем!

Елате жаби – нужно е да сричаме.
Елате риби – трябва ново ехо.

И време е – елате зверове
да топнете муцуни.

 

ОЧИ

Със цвят на врана е полето,
от камъните дим струи.
Един щурец – сърце в сърцето,
на нищо нищото дели.

През изтънялата луна
с почуда мъртвите се взират
към този свят от мъртъвци,
които могат да умират.

 

ОБЛАК

С пет ненадейни капки,
за цялата жълта степ,
юлският облак доказа:
Бог = 5.

Само щурецът може
и жаден да е щастлив.
Бог, срича той, е кръгъл.
На вкус – леко тръпчив.

 

ВРЪХ

Моят връх е капката вода
върху детелиновия цвят.

Стъпиш ли го, няма и следа.
С нищото съм истински богат.

Нищото поисках да ти дам –
да повярваш колко си голям.

Виж, пчелица капката изпи –
знае, че въобще не я боли.

 

КЛОН

Един ръждясал клон насред реката
с години вече в тинята лежи.
Дошъл покоя тук да продължи,
той пълни със мехури тишината.

Тече реката – тъй тече всемира.
И няма утре. Няма по-преди.
Следи от риби в птичите следи.
А кой към теб от дъното се взира?

 

ХРАМ

Тук някога било е храм,
а после хан крайпътен.
А после пътят запустял
на смок се е превърнал.

Кръчмарю, дай ми чаша дъжд
и късче от луната...
Богат съм днес – ще ти платя
със есенния вятър.

 

БАЛОН

Имах си майка. Беше детска учителка.
По ръба на балона животът й мина.
Слончета, мечовци, гърненца, кокиченца –
всичко на уж...
На уж мама почина.

С огромни мигли на спящи кукли
мълчите вие вселени...
Само смехът на мама се чува –
хорце потропва
с дечицата неродени.

 

ВРЕМЕ

Часовникът брои нещо –
това не е времето.

Аз броя нищото –
това е времето.

Един ручей,
две врани,
три четвърти от ветрец...

Седемнадесет мушици край върбата
си играят на дъждец.

 

УСТНИ

Не пожелавай! Не пожелавай!
Никой няма да те спаси.

Отпий от моята чаша –
с устни ме възкреси.

Не от обич – от дива ярост!
От безнадеждност със мен бъди...

Да преплуват мъртвите през вика ти
от Не може да бъде
до Може би!

 

ВРАНА

Мокър път с копита от мъгла.
Врана между капките подскача.
Или може би това е здрача –
хрипкав здрач с проскубани крила.

Или пък от лишей е петно...
Или някой камък се прозява...
Ясно виждам – мрак след мен остава.
Или врана... Или все едно.

 

ЕХО

Ръждива папрат. Мокро ехо.
Почти двурога тишина.

Почти мъгла в почти небето,
почти парчета от луна.

Уж път, а просто кост от сипей.
Уж бог, а просто трън ронлив.

Уж някой, а до ужас никой.
Уж никой, а до ужас жив.

 

ВРАТА

Въртят щурците колелата
на есенния кръговрат.

Протяжно стене здрачината,
като врата към оня свят.

Това, с което си богат,
не можеш да го притежаваш.

Чуй, камъкът мълчи ритмично –
нали е на щурците брат.

 

УГАР

Светът е мисъл – всяко същество
първичната идея отразява.

Тук всичко значи нещо, но какво?
Тече животът – смисъла остава.

Към смисъла ли всъщност се стремим?
Жребче процвилва. Кос в дъжда пропява.

Октомври. Угарта излъчва дим.
Димът навярно всичко обяснява.

 

ИМЕ

Когато се родих, един човек умря.
Но бях така зает – не му запомних името.

Когато проговорих, въздухът изчезна.
Да бях прогледнал, щеше да изчезне и светът.

Ти, мой единствен свят, със Оня срещу мен,
над виното надвесен, както бог над глината.

На седмата от чашите попитах – как се казваш?
А той заспа.

 

ЗВЕРОВЕ

По-тихо, зверове, да чуем как вали...
По-тихо – ще помислят, че сме хора.

По-тихо, дъжд. По-тихо, дъжд.
Това е епохата на потайното виене.

Който има дечица, да си близне дечицата.
Който нищо си няма, да захапе дъжда.

По-тихо, дъжд. Още по-тихо.
Съвсем тихичко.

 

СЛЕДИ

Две голи тополки на сивия хълм,
а дяволът шепне: - и бог е рогат!

О, твоето тяло бе целият свят,
чрез твоите устни повярвах, че Съм.

Не питай, не питай за мъртвите дни,
виж, есен е, нека ръми и ръми...

Виж, охлюв облизва следа след следа,
опипва с рогцата
всяка капка вода.

 

СНЯГ

Не затваряй вратите.
Дай на снега да прекрачи през прага.

Нека затрупа косите ми, котката,
всичко, което нарече любов.

Нека вали и вали и вали...
Каквото се случи, това да вали...

Вятър отвява
птичите стъпки
заскрежените клони.

 

РЕКИЧКА

Скитник е минал тук през снега
с някаква врана, от глад окуцяла...
Сякаш са тръгнали просто така,
ръка за ръка край рекичката бяла.

А там катинар от луна са направили,
преди да прекрачат отвъд белотата.
Едно рижо перце вместо ключ са оставили –
или просто по-силно
е примигнала враната.

 

СТОБОР

Стобор. И куче зад стобора.
Луна с ръждясали рога.

Старик с тояжка във ръка –
единствената му опора.

Старикът знае – само миг
човек да бъде му остава.

Развързва кучето – с ритник
урок по свобода му дава.

А то по детски проскимтява
и нежно близва го с език.

 

ШИПКА

Господи, да бях на твое място,
друга щях да сторя тази шипка.
Щях да я даря с бодли от вятър,
с устни на река...

Шипке, я пийни си от кръвта ми,
да ме пренесеш през тишината.
Ти луна, зад облака си стой –
нямам вече нужда от луна.

 

КАША

Бог някак без да иска сътворява.
Така детето блъсва без да иска
паничката и кашата разплисква.
Заплаква то – и Бог веществен става.

Ти, който питаш смисъла къде е
и как така се ражда битието,
близни сега сълзата на детето
и виж го само как ще се засмее.

 

КОПЧЕ

За луната е огледалце.
За гущера – нова опашка.

За облака е глухарче.
За сирачето – копче в джобчето.

Но сирачето не е тъжно –
намери си костенурка.

Виж какво копче си имам!
Синичко. С четири дупчици.

 

ТАЙНА

Толкова никой, толкова никой,
пък с ръкавици.

Вижда някаква котка, по-точно опашката –
пис-пис!

Всичко й каза за себе си, всичко –
цялата тайна.

Най-сетне го чуха, най-сетне повярваха –
рекоха мяу!

 

СЛЪНЦЕ

В търбух на червей слънцето изгрява.
Треви и птици, облаци, листа,
въздишката, която ти се дава,
какво са – сладко мляскане в пръстта.

Щом всички наши дни са сетни дни
и всяка първа стъпка значи край,
то време е, слепецо – прогледни.

Плешивата тояга възседни –
на конче със смъртта си поиграй.

 

СТАРЕЦ

Разкъсай, господи, мъглите,
да видя твоите очи –

но с химните на зверовете
кръвта ми искам да звучи –

че старческата ми тояжка
към греховете ме влече –

и направи калта момиче –
да ми роди едно дръвче!

 

КОЛИБА

Щастлив е старецът сега –
как жадно в пролетта се взира.

Как тътне мътната река.
Как сок към корена напира.

Чуй, крава за бика мучи
и вълк простенва за вълчица.

Копнеещо свиня квичи.
Кокетно пръдва магарица.

 

ЩУРЕЦ

Щурецът има само
една едничка песен.

Нима с еднаква радост
се ражда и умира?

Щурецът има само
една едничка песен.

Щастлив е този, който
езика му разбира.

 

ТИШИНА

Това, което мислиш, че ти шепна,
го шепнеш ти.

Аз само тишината в теб докосвам –
да проехти.

В деня, когато тръгна да заплащам
за всички дни,

с това, че си запомнил свойто име,
ме запомни.

 

ОГРАДИ

Кал. Огради сред калта.
Две-три сажди над комина.
В кучешката пустота
куче някакво премина.

Спри се, скитнико, постой,
да се сгушат вой до вой.
По лицето ме близни,
с мене към смъртта тръгни.

 

ВЪЛЧЕ

Страшен глад настана. Проскимтя вълчето.
В скутите на мама
блъска си нослето.

Мама няма мляко. Капка кръв му даде.
После го облиза.
После го изяде.

Без да искаш, мамо,
стори го, нали?

Спри да виеш, мамо,
хич не ме боли!

 

ПРАХ

Прерових много древни книги,
какво намерих вътре – прах.

Желаех уж мъдрец да бъда.
Видях смъртта – не я познах.

Поема мислех да напиша,
но духна вятърът нехайно...

Дойдох по-гол от летен облак,
а колко много пропилях.

 

СМЕТ

Глад настъпи по тези земи,
звяр и човек
в сметта се зарови.
Просяк до виещо бебче вони,
бабчета хленчат с очища на сови.

По лице се обръща мъртвецът, дано
да не види жена си как по портите плаче,
как сирачето просва в калта сираче
и изтича кръвта ни
за мравче лайно.

А над всичкото – бавно ръждясващ дъждец.
Изпод капките, котка с огромна зеница
дебне как край челцето на една мъртва птица
бог потропва с тояжката
на хей оня слепец.

 

ЕЛА СИ

Ела си сестро и не питай нищо за съдбата,
разкъсаха те, сестро, кръв се стича по краката.
При ъгъла те дебнеха, зад храста те пребиха
и златна чаша беше ти, и цяла те изпиха.
Отпий сега и ти. И забрави. Не си родена.
Ти рано моя, моя самодива нажалена...
Соколе, вино дай, та да повярвам, че сме ние...
И ти вълчице вий,
че за България се вие.

Боклуци, дрипи, гниди, гадни скотове, гноища,
до дъното на дъното – до истинското нищо!
Че ето, изнасилиха кръвта ни, господа.
Че ний не сме човеци, ний сме кучешки чеда.
А тя, не е удобно да го кажа, беше птица...
И майчица България
остана пак вдовица.

Пък ти ела си, сестро, как очите ти са сини...
Старице моя руса на петнадесет години...
Склони главицата и пий, и пак отпий, че ето –
ще се роди Исусът наш с бял прилеп на челцето.
До дъното на дъното сега ни отведи,
с разчекнати нозе и с изпохапани гърди...
Разкрий ни ада – висшето познание за бога.
Виж, люлчица съм ти изплел
с главата си двурога.

 

ОТВРАТЕНАТА ОТ ВСИЧКО

Дай ми нежността на отвращението,
ти, която ми прошепна –
отвратена съм от всичко...

Толкова на дъното, и толкова на дъното,
толкова на дъното, че ако вдигнем поглед,
бог ще е корем на риба.

О, как се пречупва небето в косите ти,
това отражение с шепот на гарван
в косите, в косите ти...

И колко е просто това, че сега
върбата накланя едно от листата си...

И всичко е просто, и колко е истинско
това, че лъжата
е нашата същност...

За теб
и за всичко, което вали,
което вали...

Което го няма, което вали,
защото го няма.

 

ПОВЕЧЕ ТИШИНА

Не умееше мама до три да брои,
вечно на две
трохите делеше...

Преглътне над хляба и дели, и дели...
И все не ядеше.
Все не ядеше.

Двама й бяхме - момче и сестрица.
Вълчето на мама!
Русата птица!

Препъна се мама в трошица една
и на всичките вълци
стана жена.

Чуй я мама, сестрице, как вие сега...
Помогни на вълчето
с малко птича тъга.

Как да сричам България – това ми кажи.
Кой камък да сдъвча,
та мама да се утеши?

Чий врат да пречупя? Чия кръв да изпия?
Под кое стръкче мама
от ада да скрия?

Та мама... Та мама е цялата ад.
О, родино моя
от леш и от глад...

Пеленачета български, личица ужасени,
пожалете утробите,
от дъха ви ранени...

Не сучете! Не гукайте! Примигайте само! –
та и мама да смогне
да каже „мамо”...

Че какво знае мама, освен да се свие
в някой ъгъл и тайно
от всички да вие?

Мама никога няма да стане жена.
Страшен грях има мама –
човек е родила.

Пеленачета, тихо! Мама пак е завила...
Повече тишина!
Повече тишина!

 

ПЪПНА ВРЪВ

Старицата, с гнойни клепачи от рани,
все рови в сметта,
с мърша се храни.

Седем псета провесват езици сега
и свенливо край нея
опикават снега.

С една гола муцуна посред зима не бива...
А ръката човешка
някак пò е щастлива.

Свидетел съм! – мама веднъж ме погали.
Наднича от гроба,
проклина и жали.

Седемте мъдреци са тези улични псета,
та не искат да хапят
една майка клета.

Ей така ще й близнат вратленцето само,
ще притулят със лапа
палтото продрано...

Та българска майка ли няма да знае
какво е детенце
от глад да пролае?

Какво чакаш, смет – защо ги измъчваш!
О, народа ми мой,
как е жив изпод мършата...

За луната – хлебарка. За бог трон от врана.
Пъпна връв за сирака,
да стигне до мама.

Прииждай, прииждай, прииждай, луна!
Полюлейте ме камъни
с хоботи от тишина.

 

БЪЛГАРСКАТА ДЕВА

Гадно е, господи. Гадно е, господи.
Не сме сътворени.

Какво ти беше сторило, господи,
това просекинче
с коленца разранени?

Та то е детенце. Детенце, господи.
Нищо не знае.

Една паричка му дадоха, господи,
уж на конче
да поиграе.

Как го погали кръглият чичко...
Рече му – цветенце.

Виж го сега, жълти ръчици,
синьо вратленце.

Светата ни Дева беше, господи.
Мъртво човече.

Всичката кръв на България, господи,
с кръвта му изтече.

Под моста спеше,
под моста, господи.
В картонена къщичка.

Веднъж си намери шишарка от борче.
Хей толкова мъничка.

 

ТРЕВИЦА

Една тревица расла, расла
и взела, че проговорила...

Усещам, че нещо пълзи по мене
и така го усещам, че вече мисля,
и толкова мисля, че вече се смея...

Дали е щурче, дали е охлювче,
дали пък не е капка вода?

Така ме е гъдел, така ме е гъдел,
умирам от смях.

Прости ми тревице, аз те настъпих,
прости ми, прости ми,
съвсем те смазах...

Кажи ми твоето име, дете,
кажи ми да стане и мое име...

Така ме е гъдел, така ме е гъдел,
умирам от смях.

 

КАКВО СИ

Аз съм човек, а ти какво си?
Кученце.

Ей, че е тъмно – не те ли е страх...
Ела да се сгушим.

Само по-тихо, по-тихо скимти,
едва сме се скрили...

Надуши ли някой, че сме без дом,
ще ни пребие,
ще ни изнасили!

Ох, добре, през нослето ще дишам, но ти
недей ме прегръща толкова.

Не съм кукла. Не съм ти майка.
Кученце съм, дете,
става ми топло.

 

ПСАЛОМ НА ИЗЧАДИЕТО

на струнни свирила
 

Сляпа беше, Господи, та приюти я,
и беше единадесетгодишна, беше сляпа,
и сляпа беше, Господи, та приюти я...

Но беше тъй порочна, да, сама ме предизвика! –
че сляпа беше, Господи, че беше сляпа...
Как смее с тази панделка да бъде сляпа!
Как смее с тези коленца!

Когато я причаках, рекох, има правосъдие!
Когато й разкъсах рокличката, рекох –
да има правосъдие! – и в сълзи се облях
от милостта да съм избран за нейния спасител...
Да, има правосъдие! – написах със кръвта,
божествен мирис долових,
разкъсван от блаженство...
Бог е поразяваща десница, щит сияен!
Аз съм негов воин!

Но сляпа беше, Господи, та приюти я...
И беше единадесетгодишна, беше сляпа,
нарочно го направи, да! сама ме предизвика!

Бог е милостив, ще й отнеме от греха...
Бог й позволи
чрез мене да прогледне.

 

МЪРШИ, ИЗРОДИ

Мърши, изроди, боклуци, дрипльовци, кретени,
пийте, да повярвам, че от майка сме родени...
Кръв да се пролее! Нека брат пребие брата.
Страшен глад е, майко...
Страшен глад е, майко...
Вълци да ни бе родила, да гризем луната.

Аз от камъче крайпътно съм се зародил,
от крилце на пеперуда мама съм отпил...
Как се радва мама...
Как се радва мама...
Как се радва мама в гроба, че съм й простил.

Жаден съм Исусе, дай ми ада да изпия...
Скотски сълзи, скотски сълзи дай ми за вселени.
Вийте да завием, мърши, изроди, кретени
в облаци от леш, в мъгли от кървава пихтия...
Вълк да запримига и чакал да ми простене,
като чуят как измира
българското племе.

 

КЪМ ДЪНОТО

Към дъното! Към дъното със свободата
на Нямащите Изход!
Така неистово на дъното... Разкъсай тази рокля
и притегли ме там, към дъното и още по-навътре –
дъното на дъното!

Мръснице! Кучко! Кой кентавър ти е преподавал
геометрия на нищото?
Косите, миглите, тя може да накара и мъртвец
да онанира.
Готова е на всичко, да! прилежна като първокласничка
над думичката „мама”.
Мечтата й е с връхчето на стъпалата си
да се отблъсне от луната.

Към дъното! Към дъното на всичко – там е
просветлението!
И целите да бъдем омърсяване, да бъдем разложение...
Да стигнем края на телата, да взривим законите
– единствено със теб! –
и да прекрачим,
и да не узнаем.

Към дъното, към дъното, о, дай ми любовта
като безкрайно тление!
Скимтяща и раздирана, и сриваща света
сред дивите стремежи...
Ти, толкова върховна, толкова единствена,
така потресена
и възхитена.

 

ЩЕДЪР УЖАС

Щом с чашата без дъно съм роден, от нея пия.
Щом гние българската кръв, от все сърце ще гния.
Че дрипите ти, татко мой, ме правят епохален.
Разливай се река от гной, прииждай вой печален...
Че даже вълк ще проскимти, щом майка българска завие
и от дечицата си гладни
тръгне в гроба да се скрие.

Животни, чуми, скитници, парцали, просекини,
бъдете ми свидетели, мълчах сред вас с години,
та сричка подир сричка в тази леш да се разтворя
и трижди оскотял,
като човек да проговоря.

Ти курво, ти родино, как сияйно ме наказа
да стигна до костта си с бяло цвете от проказа.
Хриле да съм на тинята и чирепче за Йов.
По червея да изпълзя
към висшата любов.

О, как се взират моите сестрици безнадежни,
как вярват, че са живи,
как до ужас те са нежни.

Далеч от мен, поети – т ърся рима за помия.
Аз гния по призвание. В утробата си гния.
Да, зная как край пътя става синьо и зелено
подхвърленото бебче – беше в нужника родено...
Но кръв е! Ще проплаче! Виж, старица го намери..
Как само я почура! Как ръчиците разпери!
И господи, в млекце стори гнойта на тази рана,
та утре тя да каже Ма,
а то каже Ма-Ма.

Да, аз съм изпод моста, изпод моста, виж реката!
Там всяко куче е човек, и всеки плъх съдбата...
И който вдигне камък срещу кучета бездомни,
тъй както ги претрепва,
тъй за мен да си припомни...

Че ето, бог ме надари и с майка, и с пустиня.
Езикът на дъжда ми даде в царството от тиня.
Очи от мрак ми даде, та да мигна, да прогледна.
И камъка за брат ми даде
нежно да му шепна.

 

ТАТКО В КОВЧЕГА

Благослови ме татко мой, тъй както аз те благославям,
тъй както с майка ме дари, та да си имам устни...
О, миличкият той, до колене в пръстта,
до шията в пръстта, а после до косите,
после само пръст.

Не те прошепнах татко мой, ти извор на нещата,
ти азбука на слепите – а бог какво прешепна?
На кой език да шепне, та да чуе, че е бог?
О, миличкият мой, до колене в пръстта,
най-щедрият от всички,
най-високият от всички...
До шията в пръстта.

Но който иска да е бог и просто да е бог,
за всичко нека съди, но баща ми да не съди.
Ти, Съднико, не му задавай никакви въпроси,
че ето, беше ми баща, а вече е детенце...
Не му е нужен много ад на никое детенце,
та то нали само си идва
с пъпчето на ада?

Та дай му нежност, Съднико, и дай му чисто мляко.
Виж, как си го люлея, колко ми е мъничък...
Че ето, беше ми баща, а вече е детенце...
О, миличкият мой...
О, миличкият мой...

 

ОСИНОВЕНОТО ДЕТЕНЦЕ

Осиновеното детенце
за първи път до майка спи.
И без да ще с нослето рови
в набъбващите й гърди.

Простенва срамежливо тя,
че някак знае – идва време
това детенце да зачене
от тайнствения му баща.

Да, ето, той се приближава...
Как страшно ще я изнасили..
Как роклята й разкопчава...
Как го дере с последни сили...

Не! шепне тя и ужасена
прокарва нокти по корема...
В дъга огромна се извива,
език прехапала от жажда...

И диво изведнъж се впива,
разтърсва се
и с хлен притихва...

Осиновеното детенце
как само сладко се усмихва –
че пак сънува, пак сънува
как мама в храстите го ражда.

 

ЧОВЕК И ЗВЯР

Случаен ручей, проста земна смес
от капки и треви, дете дъждовно
в полите на един родопски хълм.

Човек и звяр поспират денем там,
отпиват мълком,
мълком отминават.

 

ДА, СВОБОДА

Господин министърът, изискан царедворец,
с осанка предостойна на заклет републиканец,
господин министърът е как да го река...
Човек е някак си.

На всеки кръгъл час заключва кабинета
и гол пред огледалото прикляка седем пъти,
и как да го река... Каквото ще да става,
но изпърдява се е думата.

И как да го река сега...Освободен е някак си...
Да, свобода е думата.

 

СЪДБАТА МОЖЕ

Съдбата може да е толкова жестока, че да няма смисъл.
Аз смисъла не търся, не зова съдбата.
Това е само дъжд, през който преминавам...
Аз смисъла не търся, не зова съдбата.
Но има тишина така протяжна, като песента на риба...
Не помня тези думи.

Не помня тези думи, нека облаците помнят.
Аз смисъла не търся, не зова съдбата.
Как устните ти бродеха... Не помня тези думи!
Върни ми вечността, в която ме прошепна,
в която ме прошепваше... Не помня тези думи!
Това е само дъжд, през който преминавам...
Аз смисъла не търся, не зова съдбата.
След всяка капка дъжд,
различна тишина.

 

ПРЕДПРОЛЕТ

Разкъсват се мъглите зимни.
Реката тътнещо бучи.
Запяват зверовете химни,
с опулени от глад очи.
Полудъждец полулюлее
на хълма църквица без кръст.
Снегът е вече с дъх на пръст.
Влюбчиво врана се тъмнее.
Една топола. Две къщурки.
България. Над нея бог.
Подрънкват пръчове с мъдурки
от трън на трън, от глог на глог.
Просветне охлюв, плъх пролази,
пес зад стобора проръмжи –
той българите ще опази
от глад, от мъки, от омрази
и от световните лъжи.

 

КАК ОЧАКВАМ, НЕ

Как очаквам... Не. Това е без значение.
Как очаквам само... Не. Това е без значение.
Как очаквам бог да проговори през косите ти...
Не. Това е без значение.

Само този поглед, този полупоглед,
само ехото на миглите, да, само драскотина,
само мигла от луната, и така очаквам!
Не. Това е без значение.

Толкова се питаха – защо така очаква?
И защо така очаква? – толкова се питаха...
Кой е този човек с очи на ранено животно?
Толкова се питаха...

Не съм този човек. Не съм това животно.
Не съм тези очи. Не съм тези очи.
Не съм ви очите!

 

Метафизически пейзажи и социални ламентации: поетиката на Иван Методиев

Светлозар Игов

Иван Методиев бе най-значимото име сред утвърди­лите се през последното десетилетие преди 1989 година български поети.
Той не навлезе в българската литература по обичай­ния и утъпкан път на тогавашните кандидати за литера­турна слава – гимназиалните и университетски кръжоци, средношколски и студентски издания, филологическо об­разование или московски литературен институт, редактор­ска или чиновническа синекура в културата, присламчване към някой синодален лидер и търпеливи комбинации из властовите лабиринти на литературните йерархии.

Той не отиде от литературата „към живота”, а дойде в литературата „от живота”, ако използвам тогавашните литературни клишета.

Дете на скромни учители, завещали му единствено наследството на почтения труд, Иван Методиев бе рожба на столичния град, израснал в бетонните му дебри и заслушан в тайнствените гласове на самотното си призва­ние. Завършил химия в Софийския университет, той бли­зо десетилетие работи по специалността си в Института по почвознание. Дебютира със стихосбирката „Прости сетива” (1980) късно след връстниците си, а вече следващата му книга „Пейзажи на душата” (1983) бе знак за ценителите, че в българската литература се е появил нов голям поет, създател на напълно самобитна поетика. Със следващите си книги „Космогонии” (1987), „Брод” (1989) и „Структури” (1989) Иван Методиев затвърди тази пред­става, разширявайки лирическият си свят с нови творби.

През 80-те години криминализираната върхушка на живковия режим вече бе захвърлила дълго развяваното демагогски знаме на идеологията на социалния „ресантиман”, за да го замени с унищожения от самата нея при възшествието й на власт байрак на националния „ресантиман”, мислейки, че поправя пролетарско интернационалистическата си заблуда с националсоциалистическа идеология. Но това не означаваше поправка на грешка­та, а добавяне на ново престъпление към старото. Поези­ята на Иван Методиев през 80-те години е абсолютно чужда и на старата и на „новата” идеологическа рамка, в която лакеите на режима се опитваха да напъхат българската литература.

Това определи съдбата на поета и в следващото десетилетие, когато след „договорената” (както я нарече полският публицист Ришард Капушчински) революция старата мафия и тайните й служби се заеха да строят потемкиновото село на българската „демокрация”, в което за истинските поети нямаше място. В началото на 90-те години Иван Методиев се опита да създаде поетическо движение на кратките форми със свое списание „Нава”, но опитът му бе предварително обречен, защото литера­турната периодика бе планомерно унищожавана под претекста на „пазарната икономика”, за да останат само изданията на старите галеници.

Иван Методиев съвсем не бе непрактичен интелектуалец, напротив, той имаше и солидна практическа професия и делови нюх, но остана верен на творческото си призвание, опитвайки се да поддържа художествена галерия. Която пропадна не защото мутрите престанаха да се интересуват от изкуство, а защото – след като окрадоха националното богатство – лидерите на живковската мафия се заеха да разчистват пътя на своите галеници и техните приятелски кръгове.

През този период под перото на Иван Методиев се появиха още пет книги – от „Майка на вселената” (1990) до „Време и нищо” (2001), в които гласът на страданието и болката на българското общество се превърна в ли­рически поплак, художествено репрезентативен като нов момент в развоя на българското слово, което винаги е било „етически смисъл на историята” (Т.С.Елиът).

И неизбежното дойде – през юли 2003 поетът напуска дома си, казвайки, че тръгва към Пирин. След седмица тленните му останки са намерени край Банско. Смърт при „неизяснени обстоятелства”? Напротив, обстоятелствата са прекалено ясни, замъгляват ги онези, които не желаят да се види очевидното, което поетът пределно ясно е казал в заветната си творба: „Дай ми” – бягството му от „голямото тържище”. Защото истинската поезия представя „ценни книжа”, които не се котират на тържището на живота, ако припомня думите на един стар поет.

Иван Методиев не избяга от живота, за да умре сам като куче. Той бе планомерно тласкан към смъртта от онези, които разчистваха пътя на новия литературен истеблишмънт, чиято задача е – също като българската „държава” – да скрие истината за съвременна България и виновниците за нея, които съвсем не са набедените като „престъпен свят” мутри, а онези, които бяха виновници за трагедията на България и до 1989 година, за които и идеология, и партия, и държава бяха само удобен параван за скриване на престъпленията им.

Мизерията и унижението – съдбата на огромната част от българското общество – бяха съдба и на поета Иван Методиев. Затова викът-плач на неговата поезия не е литературна тема, а съдба. И именно защото страданието не бе само негово и именно защото бе и негова съдба, неговата поезия придобива класически смисъл, нарежда се до поезията на големите в мартиролата на българската литература, чието слово е било глас и съвест на своята епоха.

И именно защото този глас бе глас на онези, които остават неми в подземията на историята, този глас бе опасен.

Смъртта на Иван Методиев бе поредното политическо убийство в българската история, осъществено с нови, емблематични за времето средства. Същите, с които се осъществява и планомерния геноцид на една популация, която едва чрез гласа на поети като Иван Методиев става народ. Без тях – остава „мърша&rdquo

Още първата книга на Иван Методиев представя скъсване с всички риторични стратегии на съвременната му и предхождаща го българска поезия. Тя е опит за връщане към нещата, „такива каквито са”, в тяхната непосредствена даденост на сетивата (книгата неслучайно се нарича „Прости сетива”). Ако използвам езика на модерната философия, бих казал, че поетът осъществява една феноменологична редукция в своя лирически свят. Така образите на нещата в лирическия свят на Иван Методиев се появяват в своята вещна материална конкретност и ясно структурирана предметност – дървета, хълмове, небе, земя, река, къщи – представени на погледа: и светът на „природата”, и светът на „стаите”, екстериора и интериора на човека, в картинно рамкирани „светове”, пейзажи, които са по-скоро абстрактни пейзажни формули. Мъртвата и живата природа са ясно фигурално и пространствено структурирани. Натюрмортни образи, флорални образи, образи от фауната, дори инсектологични (особено чести) образи се подреждат в един свят, по-скоро като идеи за нещата, отколкото като самите „неща”.

Тази „натюрмортност” и „идейност” на видимия свят я има вече у Далчев в българската традиция, но Иван Ме­тодиев е създал напълно свой лирически свят. Свой – не само защото предпочитанието към някои образи (например флорални или инсектологични) прави този свят индивидуално самобитен, а защото има и своя оптика, и своя космологична концепция.

Дори там, където поезията на Иван Методиев като че съхранява изповедния интензитет на „преживяното”, образите в лирическия му свят са по-скоро формули на нещата, даже формули на човешки съдби. Стаите на детството, образите на майката и бащата, на любимата, „българските” пейзажи са се превърнали в абстрактни образи на самите себе си. Дори локалният колорит и приватният нюанс стават обобщени образи. Въпреки силното внушение за „български” и дори „селски” пейзажи, те се превръщат в метафизически пейзажи, в лирически модели на „нещата”. Дори „българската” мизерия (да си припомним почти забравеното „Бедност” (Miserere) на Людмил Стоянов) е универсализирана не толкова чрез отпращането й към по-обобщен модел („Бордеите на Европа”), а чрез вписването й в метафизическата космологична картина.

Дори там където изобразява „движението” на света, това е по-скоро формула на движението, разглобяване на механизмите на подвижността на нещата. Но не само поради това картините на Иван Методиев са някак натюрмортни, застинало вцепенени. А в тази „спрялост” на образите в някаква „картинна” застиналост се крият и красотата, и ужаса на света, които – взаимнооглеждайки се – се усилват, съществувайки като „отвъд” своята поносимост и изразимост

Поезията на Иван Методиев неудържимо изкушава да бъде наречена „философска” и това определение е точно, но и опасно, защото може да създаде и погрешна представа за поета. Поезията на Методиев е философска не защото е „ерудитска”, „александрийска”, „коментаторска”, рефлексивна, а защото е „незабележимо сентенционална”. Нейните образи не са конструкти на някаква предпоставена философия, а по-скоро самите й образи като че искат да бъдат завършени с философски въпрос:

„Бог безспорно ни шепне с дъжда, но какво?” – пита и едноименното стихотворение от книгата „Време и нищо”, за да ни покаже, че „философското” у Иван Методиев е не обговарянето на нещата, а говорът на самите неща в тяхното мълчание, което напира да бъде изразено. Но Иван Методиев и добре знае, че нещата не говорят сами, а биват заговаряни от поетите, че смисълът не е в самите „неща”, а се появява в диалога ни с тях, диалог, в който нашите думи не трябва да затъмняват смисъла на нещата, а да се вглеждат и да се вслушват в тях:

Потръпва ожаднялото дърво,
разлива се над улиците сиви,
превръща се в дихания горчиви
и сякаш в още нещо, но какво?

Ако в началото си поезията на Иван Методиев бе повече „пространствена”, в края тя все повече ставаше „времева”, отначало поетът като че повече се вглеждаше в нещата, после все повече се и вслушваше в тях. И „нещата” – и предметите на мъртвата природа, и живите й, но безсловесни твари – заговориха, по-скоро поетът дари езика си на тяхното мълчание.

И понякога се извисява до гениални прозрения

Часовникът брои нещо
това не е времето.
Аз броя нищото
това е времето.

Тази философска формула не е парафраза, а съредна по мисловната си проницателност на прочутото определение на свети Августин за времето. И би могла да бъде включена във всяка антология на философската мисъл. Но Иван Методиев не е просто философ, а поет-философ, който мисли с образи. Затова след горните четири стиха идват следните лирически редове:

Един ручей,
две жадни врани,
три четвърти от ветрец.
Седемнадесет мушици край върбата
си играят на дъждец.

Тази лирическа картина не е образна илюстрация на философската сентенция в първите четири стиха, нито само пейзажен декор, който трябва да даде на философския афоризъм статут на художествена творба, философската мисъл тук и извира от, и се влива в образната ситуация, която има различни художествени функции

Самото изброяване: „един (ручей), „две”(жадни врани), „три”(четвърти от ветрец) до „седемнадесет”(мушици) – като че метрономизира преживяването, внася в него автоматичното цъкане на измервателния уред, представя квантитативната същност на „празното” (физическото, астрономическото) време. А образните придавки към „броенето” – ручея (едно), враните (две) та до седемнадесет (което има смисъла на математическото n-число) мушици не просто окартиняват броенето (като картинките в детските „сметанки”), но и създават своя смислов свят – и с картинно-изобразителни, и с емотивни, и с допълнителни философско-смислови функции, отпращащи към космогоничните измерения. Самият пейзаж има и „натурални”, и „метафизически” смислови функции. Но не „картината” прави философския афоризъм стихотворение, също както не афоризмът прави стихотворението „философско”, а тяхното многозначно смислово единство, което е и единството на пространственост и времевост. Тук визуалната пространственост – като пръснатост или подреденост на предметите (ручея, врани, мушици, върба) – чрез метрономното броене се подрежда и в едно акустично пространство, структурира се темпорално и едва така в празнотата на „нищото” се появява смисъла на „времето”.

Като не устоявам на опасното изкушение да нарека поезията на Иван Методиев „философска”, е необходимо да направя едно важно уточнение. Поетът Иван Методиев бе не просто философски мислещ поет, но и философски подготвен и изкушен интелектуалец. Но философските му интереси бяха култивирани в лоното на научната му подготовка на химик, човек на точните, на природните науки, а не на философията като хуманитаристика, с което не искам да кажа, че нямаше интереси и към нея. Но Иван Методиев бе по-скоро натурфилософ, а не култур-философ, беше философ на „нещата”, а не философ на „думите”. С това не искам да противопоставям (особено ценностно) някакви „две философии”. (Друг значим български писател от двете последни десетилетия на XX век, Златомир Златанов, постигна значимост на внушенията си върху основата на една философия на езика, на „ду­мите”, на културата, на историята.) Отбелязвам само особеността на философската визия на света на един поет, който иска да премахне воала от думи между човека и нещата, да се вгледа в самите неща, да се вслуша в мълчанията им, да чуе как тишината им и тишината говорят. Да се видят и чуят „самите неща” може и като анализираме думите, които се възправят между нас и нещата, за да разберем начина и степента на деформацията, произтичаща от този посредник между човека и „нещата” или като се взрем в самите, оголени от думи „неща”. Затова не е случайно, че поетическото движение и философията „НАВА”, които Иван Методиев се опита да създаде (издавайки и няколко броя от едноименно списание) е устремено към лапидарност на изказа именно от желанието за елиминиране на думите като излишен посредник: „Колкото по-голяма енергия се поражда между думите, толкова по-малко думи са нужни. Колкото по-малко думи са нужни, толкова по-свободна е формата на изказа... Многото думи носят малко свобода.” Поезията на Иван Методиев се ражда на онзи ръб между философията и поезията, за които Витгенщайн казваше: “3а това, за което не може да се говори, трябва да се мълчи.”

Отвъд реалността, каквато е за Иван Методиев поезията, е „брод през тишината”.

А „нещата” – това са преди всичко несътворените от човека неща, природния свят, натурата. Натурфилософската нагласа е основа на художествената философия на поета Иван Методиев.

Самата „природа” поетът вижда с ясно очертана предметна структура. Бог се явява в лирическата му визия като демиурга на един подреден свят, на един „космос”, като „логоса” на космическата подредба. И едва по-късно (не в хронологическия, а в логическия смисъл), когато космогоничната визия се допълни и от антропологична, Бог става и обект на въпроси, каквито отправя към него и библейския Йов

Натурфилософската визия на поета е не само космогонична, но и оглеждане на макрокосмос и микрокосмос. Човекът е проблематичната граница между тях, която проблематизира и Бога. В този смисъл поезията на Иван Методиев остава само с космологична, не и с теологична основа.

А космологичната лирическа визия е не само виждане на натурата като космос, като йерархично подреден свят, но и „научно” виждане на натурата – не само като физикална геометрична структура, но и като химическа (дори бактериологична) „култура”. И именно тук – в тази „химически” динамична, а не физикално статична визия на натурата – светът на гниенето и светът на раждането създават представата за преливане между космогонично и апокалиптично, между света на раждането и света на смъртта, между „началото” и „края”.

Поетиката на Иван Методиев има една твърде характерна особеност – тя не само обича „малките неща”, но и деминутивното им назоваване, умалителните имена: мушици и вирчета, селца и кученца, ветрец и зрънце, гласчета и стръкчета, майчици, сестрички, дечица.

В самото начало на тази поезия деминутивните имена не са така чести, „малките неща” са сред обичайните образи, а постепенно зачестяват и умалителните им имена.

По тази деминутивна поетика Иван Методиев има един важен предшественик в българската литература – Валери Петров. От ранния „Палечко” до лирическите картинки на „остарялото момченце” обаче, умалителните образи и имена у Валери Петров имат или „приказни” или „остранностяващи” фукции на инфантилния поглед към света, който миниатюризира, за да направи света по-лек, по-уютен, да смекчи неговата суровост, като го евфемизира.

У Иван Методиев деминутивността също има и фамиализиращ смисъл, но главните й смислови функции са други, дори противоположни на евфемизирането на света: лирическият свят у Иван Методиев не става по-приказно красив, а по-страшен. Миниатюризираният свят се съпоставя с огромните пространства на макрокосмоса, разстоянията между макрокосмоса и микрокосмоса едновременно се сгъстяват и сближават, но и раздалечават и разбягват, видяни отблизо малките неща стават огромни, а вселенските се свиват. Деминутивната образност и вокативност на Иван Методиев разказва страшните приказки на бедняшко-сирашки детства и старчески несрети, на битова мизерия и общности страдания. Но „дъното на живота” е видяно у Иван Методиев не толкова в социално-сантиментален план, а по-скоро в неговата битийна архетипност, социалното смислово равнище е подчинено на екзистенциалното и онтологичното.

Деминутивната поетика на Иван Методиев е свързана и с една инсектологична образност с кафкианска интонираност и фасетъчна оптика. Ако Кафка обаче представя трансформацията на човека в насекомо, а Вапцаров сравнява човешката съдба с ефимерността на насекомите, Иван Методиев не вписва насекомите в своите метафизически пейзажи, за да ги сравнява с човека и човешката съдба, а за да ги вмести в общата си космологична лирическа визия. В която се оглеждат не само макрокосмоса и микрокосмоса, но и се сменят микроскопски и телескопски оптики.

По-горе на няколко пъти – привидно в разрез с подчертаването на самотата на Иван Методиев и неговата поетика – соча сходствата на поезията му с тенденции, изразявани от други поети – от Атанас Далчев и Валери Петров до Иван Цанев и Борис Христов. Българската поетика в миналото най-често е сочела такива сходства ако не за да посее подозрението в плагиатство, то поне за да омаловажи оригиналността на един поет. Ако тук соча такива сходства то не е само защото само чрез сходството можем да открием различието, а и защото напълно споделям концепцията на Т.С.Елиът за това, че един индивидуален талант придобива значимост само ако бъде вписан в някаква „традиция”.

Но поезията на Иван Методиев се вписва във висо­ката традиция на българската поезия не само чрез някои от посочените паралели (които могат да бъдат и умно жени, ако разгледаме повече аспекти на поетиката му), но и чрез вписването в една по-дълбока историческа традиция, която започва от поплаците в старобългарската поезия, минава през елегизма на Ботев (от „Кажи ми, кажи, бедний народе”) за да стигне до модерните лирически ламентации.

Започнала с улавяне и сътворяване на картини, визии, гледки, превръщащи се в метафизически пейзажи, „пейзажи на душата”, поезията на Иван Методиев завърши с глас, преминаващ в молба и вик, с песен, превръщаща се в плач:

Дай ми сили, господи...
Отвори се земьо! Отвори се земьо!

Тази глас-молитва, тази песен-плач не са индивидуално оплакване, а всеобщ глас, плачът на една общностна съдба, с интонациите на библейския Йов и Йовковия Вълкадин. От молитвата на Димитър Кантакузин към Богородица до сриването на женските надгробни плачове с Хьолдерлиновския въпрос „Кому са нужни поетите” в S.O.S. на Елисавета Багряна, тези български и балкански лирически плачове, тези поплаци на „бордеите на Европа имат своя дълга традиция, която у Иван Методиев слива болката на „унизените и оскърбените” с модерни лирически интонации (на Рилкевите „Дуински елегии” например), синтезира оптиката на модерни научни визии с рокантеновската „погнуса” и кафкианска абсурдност.

Поетиката на Иван Методиев твори метафизическите пейзажи на една опустошена земя, чиито поплаци искат да върнат на хората разпадналия се смисъл, извисявайки опустошените и изпразнени животи до трагична съдба.

Тъй като всяко творчество добива своя завършеност в интерпретацията, след като поетът вече не е сред нас, започва битката за контрол над смисъла на поезията му. Най-простият и ефективен начин е творчеството на поета просто да се укрие в забравата, да се отсече достъпа му до читателите, които и без това оредяват. Но тъй като всяко творчество се съхранява най-вече чрез неголеми публики, другата стратегия на обезвреждането на поетите е не само да се държат в полузабрава, а и да се маргинализират, за което могат да се използват различни интерпретаторски стратегии, сред които и ефективни техники на изключването. Например – да се вмени на една поезия маргинална, периферна или низова публика, за да бъде изключена от високия критически дебат.

Сред интерпретаторските стратегии на възможното обезвреждане на поезията на Иван Методиев може да има няколко. Например – да се ампутира социалния смисъл на поезията му (като плач-вик на социалното страдание) като се интерпретира като чисто философска лирика. Или да се интерпретира като творчество на ексцентричен самотник, изповедник на личните си депресии. А ако все пак социалния смисъл на ламентациите на Иван Методиев не може да бъде укрит, тогава да се вмести в някакво кътче на политическите барикади, тоест да й се придаде политически, но едностранно ситуиран смисъл, като обслужване на конюнктурни интереси, което маргинализира едно творчество, политически инструментализирайки го. Доста ефектен начин на смислов контрол, при това задържащ една поетика в полето на високата литературност, е съсредоточаването върху ня­коя особеност на неговата поетика (например лапидарността) изпразвайки структурата от смисъла.

Иван Методиев сякаш е предвидил възможността за такива херменевтични спекулации:

Бог твори,
а сатаната обяснява.

Този херменевтичен скептицизъм изразява и една вечна битка между креативното и рефлексивното начало, между първичността на образното изграждане и вторичността на коментара, между мълчанието на нещата и шумоленето на думите, между голотата на натурата и воала на словото между нея и човека.

Затова поезията на Иван Методиев е така устремена да гради една своя „чиста” природа, един затворен в себе си и мълчащ свят като подреден в себе си космос. Но в същото време, за да елиминира сякаш „чуждия” коментар, критиката като „крадец на смисъл”, тази поезия като че и сама иска да изчерпи коментара си, да фиксира смислите си, да бъде авторефлексивна – но не в разгръщането на автокоментар, а създавайки в самата себе си неразчленима прегръдка на образ и мисъл. А – ставайки и директен глас, молитва, плач, вик – тя като че изчерпва необходимостта да бъде коментирана и интерпретирана. Викът и плачът са граници на думите, отвъд която те отново се връщат в мълчанието на нещата.

През последните петнадесет години се виждах с Иван – отначало в галерията му на улица „Елин Пелин” в Лозенец, после – в галерията на „Любен Каравелов” и в кафенето на Палми Ранчев, понякога на „Денкоглу”, бродехме с часове по улиците и спирахме в случайни заведения, говорехме дълго и усещах как Иван все повече се отдалечава в последния си, несподелим като всеки последен, път.

Още в края на 90-те години (било е след „Песни за сираци и сирачета”, защото предлагах „събраното” да се казва „Книга десета”) го карах да събере на едно място цялата си поезия. Иван смяташе, че е по-добре да направи „избрано”, вместо „събрано” и на няколко пъти, още на „Любен Каравелов”, ми показа пред компютъра какво е направил, а аз го укорявах, че бърза бавно. Файловете с избора му са означени с моето име (igov) и са номерирани от едно („Прости сетива”) до девет („Време и нищо”). На един отделен файл е „Дай ми”, което е включено и в първия файл, преди „Прости сетива”, очевидно избрано от самия автор за уводно стихотворение, макар всъщност да е и последна, в смисъл на заветна творба. Мисля, че „Дай ми” добре обяснява „причините”, за онези, които обичат да ровят из „причините”. Защото „краят” на поетите е обяснение на „началото” им.

Настоящият избор стриктно следва направеният от самия поет „избор” и „подредба”, но аз съм уверен, че неговата поезия ще има и свое „събрано”. Защото Иван Методиев, като всеки голям поет, пишеше „всичко” като „избрано”.

С излязлата си посмъртно книга „Повече тишина” Иван Методиев бе поискал повече Тишина, за да чуем думите му. И навлезе в Тишината, където отекват само „думите”, които казват „неща”.

Иван Методиев бе един от малцината съвременни поети, за които с пълна сила важи казаното преди векове: „Той казва неща, вие другите – думи.

 

 

Библиография

Прости сетива
„Народна младеж”, С., 1980

Пейзажи на душата
„Георги Бакалов”, Варна, 1983

Космогонии
„Народна младеж”, С., 1987

Структури
„Български писател”, С., 1989

Брод
„Христо Г. Данов”, Пловдив, 1989

Майка на вселената
„Военно издателство”, С., 1990

Гъзове и облаци
„Нава”, С., 1994,

Книга на прашинките
„Свободно поетическо общество”, С., 1995

Песни за сираци и сирачета
„Христо Ботев” С., 1996

Време и нищо
„Факел”, С., 2001

Повече тишина
„Факел”, С., 2003

 

Редакционно каре

Иван Методиев
Избрано

българска, първо издание

Иван Методиев, автор и съставител

Предговор  Светлозар Игов
Редактор  Румен Леонидов

Компютърна обработка  Гергана Икономова
Корицата  Емил Трайков

тираж  1000
цена  10 лв.

печат  Изток-Запад

Издателство  „Факел”, 2004

1301 София, ул. „Бр. Миладинови” 28
тел. 989 04 09, факс 980 94 04,
a.leonidov@mail.bg