ПЕСНИ ЗА СИРАЦИ И СИРАЧЕТА
Предговор

“Ангелът” е за Светлозар Игов.
“Градина на въпросите” е за Иван Теофилов.
“Да слушаш” е за Иван Цанев.
“Луната прилича” е за Иван Радоев.
“Хълмът” е за Николай Майсторов.
“Никой” е за Димитър Г. Димитров
и Анна Николова.

За тези благородни аури от едно признателно растение, на което в тъмни времена преливаха излъчвания така, както се прелива кръв.
 

Да можехме

Да можехме от пясъка пустинен
поне следа от капка да получим,
поне едно загатване за радост
от мъките човешки да изтръгнем...

Не е възможно – не! – не е възможно...
Да бъде невъзможното тогава!
С капризни нокти нищото разкъсай,
издигай ме с косите си над мрака...

Ще вярвам в теб, но не защото вярвам,
а просто за да мога да живея...
Душа съм аз, побягнала от ада.

Изпий ме със косите си и нека
викът ти влее Слово в тишината...
И нека Бог най-сетне проговори!
 

Кажи ми

Кажи ми Луна,
кажи ми Луна,
какво е това Скитник, Луна,
какво е това Дрипльо, Луна,
какво е това Маршоттука, Луна?

Няма я твоята майка, дете –
тези от думите само ги зная.
Няма я твоята майка, дете,
на върба се превърна,
на река се превърна –
тези от думите само ги зная.

Кажи ми,
когато порасне Сирачето,
голям Сирак ли става, Луна?

Ако много, много порасне Сирачето,
избират ли го
за Цар на Сираците?
Загръщат ли го с вълшебна Мантия?
Дават ли му златна Възглавница?
Кажи ми, Луна!

Няма я твоята майка, дете –
тези от думите само ги зная.
Нова съм още тука, дете,
нямам дори и една четвъртинка.
Хайде, вземи си един от лъчите ми –
за одеалце.
 

Ангелът

До тук е Ангелът! Вместо звезди –
примигване на врана в пустотата.
Селца, побити в нищото почти.
И българските майки вдън селцата.

Те ту приседнат, сграбчи ги сънят,
ту скокнат, като прилепи блуждаят.
Край тях огромни котки се въртят
и майчините сънища гадаят.

А нещо всепоглъщащо зове.
И с козина обраства всяка къща.
И българските майки се превръщат
една през друга в диви зверове.

И всяка търси своето вълче,
сърне, глиганче, жабче, костенурче,
и с вой сподавен в пазвата го гушне,
и вместо мляко, тъмна кръв тече.

Петел проплаква с бебешки гласец,
мехур изпуска ситият предхаос...
А демон някакъв, застъргал своя фалос,
се прави на щурец.
 

Измерения

Сред стаята с размери три на три,
размери на света и на душите,
Дух Божи лъкатуши сред мухите
и паяжина в ъгъла искри.

Ръжда покрива влажния таван,
над който може би започва раят,
хлебарки нейде в ниското блуждаят
по пътя, от трохите очертан.

Далеч от всяка земна суета,
едно дете на пода си играе.
Навярно притча някаква това е,
а може би е просто бедността.

И носи се Дух Божи, извисен
над вечните надежди и измами,
и не с мухи, а с ангели се храни
мъдрецът паяк, в ъгъла стаен.

А столът, този странен философ,
спокойно в тишината наблюдава
как в плесени и гъби разцъфтява
наоколо вселенската любов.
 

Хълмът

От водни капки сякаш си направен,
ти, хълм зелен,
с два облака, отпуснати нехайно
над теб и мен,
с един замислен храст, от дъждовете
полуизтрит
и с косът, който слънцето възпява,
в мъглата скрит.

Вали. Навярно вече от години
вали така.
А бавно ти към залеза изтичаш,
като река.
И странно отразени преминават
сега край мен
една коза, един старик куцукащ
и моят ден.

Поспрете вие, образи нетрайни!
Вали дъждът...
Куцука между капките старикът
по своя път...
Не бърза той. Ще стигне. Канче мляко
ще издои.
Ще хапне. Ще побъбри със козата
и ще заспи.

Тъй двамата със нея си живеят –
и Бог над тях –
Трилико Войнство в този свят обречен
на тлен и прах.
И мисля си, какво ли всъщност можем
да променим?
Най-много от зелен, след залез хълмът
да стане син.
 

Песен за сираци и сирачета

Речице, речице,
кажи ми речице,
как се наричат твоите дечица?

Наричат се рибки, наричат се жабчета,
едните блестят, другите квакат,
едните квастят, другите блекат,
едните цамбур!,
другите гмур!

Дали ще поискаш
още една рибка?
Дали ще поискаш още едно жабче?

Кажи ми къде си е моята рибка!
Кажи ми къде си е моето жабче!
Риби ми къде е тази кажибка!
Къде е това “къде” –
прожабчи ми!

Ето ме,
аз съм твоята рибка!
Аз съм, аз съм твоето жабче!

Какво говориш, дете – опомни се!
Какво детевориш,
какво каквокаш!
Къде си виждало жабче с торбичка?
Къде си виждало рибка със плитки?

Едно е да рибкаш, друго – да плиткаш!
Не можеш за жабчиш в сияйно рибчание!
Хайде дете, не плачи, върви си!
Чуждо дете си –
не те искам!
 

Вирът

Бавно се огъваше вирът под светлините
на небето и земята...

Призори,
когато е загатване денят,
някъде в началото... Но мене ли предсказваха
знаците на рибите? – какво щастливо бъдеще!
Воден дух се носеше из юлските вселени,
облаци учудени гадаеха живота ми,
в звуци ме превръщаха
върбите отразени...

И не бях ли аз владетелят на капките
и слънцето
в този вир, създаден да се гмуркам
между образите
и прозренията?

Всичко бе идея,
и каквото и да правех,
всичко беше редно – и щастлив под изгрева,
бродех из света на полусенките, а въздухът
оцветяваше с боички моите видения,
за да станат Тяло на природата.

И като небето гол и рибите естествен,
разпилян сред водораслите
и дългите спирали,
радостно се сливах с отраженията
на душите и предметите – и мои бяха
простите богатства на водата
и изтичащото време.

Не познавах аз законите и следствията,
нито тялото си – и живеех сякаш
в друг живот,
сънуван от реката...

Малък вир – око на Огледалото!
Тези водни кръгове са висше доказателство...
Аз докоснах Центъра на Всичко,
Предпричината,
Извора на Ритъма, Първичният двигател...
И докоснах Смисъла –
така прохладно грапав! –
жабчето,
носле подало над водата,
колкото да кихне.
 

Били ли сме

Били ли сме или не сме били?
Какво от нас на този свят остава?
Мъглива утрин. Тъмен дъжд вали
над теб и мен, над тази пръст корава...

Безкрайна пустота след нас остава,
частици нищо, пълни с тишина,
край люлката на Бога – нани-нà!
И сън след сън, животът отминава.

До ужас ме обичай! Днес! И тук!
Вселената чрез тебе ме обича.
Със всеки трепет плах, със всеки звук
все повече мъглата се сгъстява...

Денят помръква! Въздухът изтича!
 

Естетика на трите мухи

Родих се на тавана. Като плъх.
Израснах сред софийските бордеи.
И три мухи видях, три малки феи,
прашинки от божествения дъх.

И кацнала на кривия ми нос
една от тях лениво проговори:
Почукаш ли, не ще ти се отвори.
Ще бъдеш ти неканеният гост.

И в мъки нека мине твоят ден,
защото тъй духът се извисява...
Какво е дух – се питам оттогава?
Да знаех, бих се чувствал извисен.

А втората ориса ме така:
Ще бъдеш ти грозникът, а в отплата
сред грозното ще срещнеш красотата,
но друго име дай й ти – тъга.

И нека триж светът те отврати,
преди да си прозрял онази тайна,
че грозното, доведено до крайност
е вече красота... Или почти.

Тогава смях се чу... По този смях
аз изпълзях сезони и години.
А третата орисница дари ме
с най-висшето богатство – шепа прах.
 

Никой

По пътя – никой – в този никой
аз от години се разхождам
с огромна чаша във ръката
и чакам аз да ѝ поникнат
хриле и перки – тази риба
с очи на камък се разлиства –
не слуша моите съвети...

Луна с полурогца на охлюв,
изгрей в косите на жената,
която през ухо на прилеп
сега се вслушва в моя поглед...
На дъното на обичта ти,
аз казвам – нищо не обичам! –
аз казвам – вече съм свободен! –
на дъното на обичта ти...

Изгубих те – изгубих всичко...
Но засияй сред свободата
с червена панделка от глина,
с ресници от върби дъждовни,
и дай на свободата въздух,
да каже, че без теб не мога,
да каже, че без теб не мога,
да каже, че без теб не мога...
Аз, който вече бях свободен.
 

Юношата

Сакатата е ангел отвратен...
Сакатата за първи път обича...
А аз стоях и гледах вцепенен
как тялото й с люспи се покрива
и как подобно струйка кръв
изтича езикът й, по змийски раздвоен...

Тя бе смъртта, дълбоко скрита в мен,
заключена с една луна ръждива.

Но аз видях как плахо се склони
лицето й над мен и как бледнее,
а после как потръпва мълчешком...

И с ужас гледах нейде отстрани
как тялото ми в мрака се люлее,
като маймуна, вкопчена за клон.
 

Като

Среднощното море е нещо
безформено като душата,
там миди със лица човешки
в екстаз си ближат стъпалата.

И само мрак, а в мрака само –
мъглата – бавна и огромна...
Пълзи. Поглъща ме. И кой съм
едва ли вече ще си спомня.

Развратна смърт, с език и устни
ме разсъбличай от плътта ми!
Хор на медузите, пригласяй
с набъбналите си камбани!

Ти разум с рани от тъга,
на хаоса стани слуга!
 

Поисках

Поисках глътка да отпия
от ручея – пресъхна той.
Подуши ме вълкът и с вой
от мен побягна да се скрие.

И нищо. Пеперуда мина
през нищото и отлетя.
Какво е твоят смях, любима –
плачът на мойта самота.

Ти, дух, обречен да блуждаеш
сред тъмнина и тъмнина,
ти, който себе си позна,
надеждата не ще познаеш.

Докоснеш ли се до плътта,
как сладостно се разрушаваш...
Ти можеш да твориш света,
но не и да го притежаваш.

И твоята безумна жажда
кой би могъл да разбере?
Когато всичко в теб умре,
тогава любовта се ражда.
 

Тази врана

Тази врана не е като другите,
блясъкът на стъкълца не я привлича.

Тази врана ясно разпознава
вътрешната светлина на диаманта,
но когато види диамант, не се прехласва,
просто казва – ето диаманта! – и отлита,
и викът на тази врана означава –
ето диаманта!, ето диаманта!,
както между впрочем и викът
на всички врани:
и в това е ужасът на тази врана.

Тази врана нищо не отнася във гнездото си,
блясъкът на нейните пера ѝ е достатъчен.
 

Старицата

Старицата се взира може би
не точно в тази пролет – тя усеща
как соковете, трескави и тъмни,
я всмукват през горчивите върби,
повличат я през кръговете стръмни
към корена – и бликва слуз гореща,
и с лаком вик тя корена възсяда –
в утробите на майките е Ада –

Потръпват минувачите страхливо,
а юношата спира запленен –
през крехките листа луна наднича...

Но изведнъж простенва ужасен –
старицата го гледа жалостиво
и лига край устата й се стича.
 

Луната прилича

Луната прилича на лунно балонче.
Кой там се прозява? –
едно облачно слонче.

Олеле, слончето
глътна балончето!

И настъпи една
тъмнина-тишина,
отвън - слонска,
а отвътре - балонска.
 

Рибата

Понятията, които са край нас, изгубват смисъл,
когато рибата премине. В свят на тишината
превръща се светът –
това е вътрешната същност,
в която рибата сега учудено се взира,
а после най-нехайно
я разпръсва със опашка.

И висшето и низшето една природа става,
щом перките на рибата
го смесят със водата...

Царице на природата, ти знаеш всички тайни!
Какво е мисълта за теб – единство на душата
с природните закони... Ти народите събличаш!
Коралови горички сред епохите засаждаш!
И радостно се носиш из плътта на океана
към оня свят, към който ние
кретаме унило.

Чрез кръговете водни ти тълкуваш битието
и вътрешният свят за теб
на външното е равен...
Отварят се хрилете ти и бавно се затварят,
тъй хаосът издишва световете и ги вдишва.
И нямат брой звездите и вселените, но де ли
човек от нищетата си
сред тях да се укрие?

Да можех като тебе да се слея с естеството!
Да можех, о, за миг да можех
аз да те последвам
в неясните ти пътища – ти, скитнице, прозряла,
че думите са само прах, покриващ същината
че тайната на всичко е
в нелепата случайност.
 

Башо

Ето го Башо при Планината,
ако това е Планина, ако това е Равнина,
ако това е Езерото,
толкова квадратно, че е кръгло,
ако Башо е този, който
се привежда към пръстта:

“О ирис,
ще завържа с тебе
сламените си сандали.”

Да същият Башо.
И ирисът е същият.
Само сандалите са малко по протрити.

– Коя е думата, която Бог не знае?
– Бог.
 

Градина на въпросите

Три старчета под хилавия дъжд
на фона на разцъфналата тиква.
Плашило. Птица някаква дълбае
в едното му око. На хълма – охлюв.
А на гърба – къщурка. А в къщурката –
два облака, отлитащи на север,
три мокри плъха, бягащи на юг
и дупката от ключа за Историята.

Това, което Е,
се вижда ясно:
Ръжда от дим. Дъхът на костенурка.
И църквица с бедрата на джамия
и стъпала на Афродита – с римски глезен –
с отсъствие на Буда... Ах, оселът! –
оси облизват жезъла Мойсеев –
евнух Исусов и жребец Кентавров,
една брезичка той сега съблича.

Да, пустота,
но с панделка от врана!
И нищо с мокър прилеп по средата.
Полỳ с полуизвивка на дъждовник –
опашката му е в съня на Бога.

Макар неясно казано, на Бог
все тъй се случва, че светът се случва...
И случва се, нали? – луна изгрява,
звънти в калта, проскърцва по небето.
А под небето дворче, а в дворчето борче,
а край борчето Петко плет плете,
през три пръта преплита.

Понеже Бог е вечен, Бог не се е случвал...
За безначалното, макар неясно казано,
тъй се е случило,
че нищо никога не се е случило
и то точно така, а не иначе.
 

Къщата на бездетните

Израснах на тавана аз, като врабче в шубрака
и пазех тишина...

Каквото и да исках, чувах – тихо! – а край мен
на пръсти отминаваха играчките замислени,
че нямаха деца хазаите, а болестта
изпълваше стомасите им с нервност –
и не можеше
живота ми да се изкупи с наема.

И хранеха те тлъсти котараци, а пък аз
на сянката израствах и оставах хилав,
със хлътнали гърди и криви стави, а носът –
изпъкнал като корен – и душа плашлива,
очаквах всеки миг да дойде наказанието
за някой вик,
за някой смях неволен,
за всичките световни престъпления.

Защо от всеки ъгъл ни поглеждат
очи, готови да ни прокълнат?

С коя невинна дума,
с кой случаен жест
ще причиниме чуждите страдания?

О, как се молех да мълча старателно!
А грешен бях... Затуй ли мама плачеше?
Заплашваше ни покривът с небето!
Доносничеше подът пред бездетните!
И нямаше
надежда за спасение...

Едрееше лениво тишината, а сред нея бавно
набъбваха ръждивите петна край капандурата
и се разрастваше страхът ми –
тук, сред стръмните стени,
сред хаоса в таванското чистилище, аз вниквах
все по-дълбоко във вината си –
и дълги дни мълчах,
мълчах с последни сили
и напрегнато се вслушвах
в предметите
и в себе си
и в цялото човечество.

И мисля си,
че вече съм изстрадал греховете си.

И мисля си,
че всичко е платено предварително.
Аз извоювах
свойто място на Земята.
 

Да слушаш

Да слушаш как в следлетните мъгли
във капки се сгъстява светлината,
не е ли хубаво – шуми навън липата
и колко е щастлива, че вали.

Изтича ожаднялото дърво,
разлива се над улиците сиви,
превръща се в дихания горчиви
и сякаш в още нещо, но в какво?

Едно листо край погледа кръжи
и с тънък звук денят се разпилява.
Петна от въздух... Вятър ли повява
в черупките на нашите души?

Така красиво всичко се руши,
че нищото върховен смисъл става.
 

Кукувича прежда

Селце планинско, сред което
лениво есента пълзи
и блеят тук-таме кози,
в шубраците на битието.

С една протяжно-мътна бара,
сънуваща, че е река,
с два голи тръна за лъка
и мрак по църквицата стара.

Далечен вой. Ята бездомни.
Полумъгла – полузвезди.
Пролайват псета – кой си ти?
И кой с какво ще те запомни?

А в отговор – така позната –
всебългарската тишина...
И тъмнина и тъмнина
в дълбочините на душата.

Така животът си изтича.
Озърнеш се – ни чужд, ни свой.
Луна в ръждивия покой.
А през луната – Бог наднича.

Сънлива влага се процежда
по хълбоците на нощта.
Две-три кратуни на плета.
Пред прага – кукувича прежда.
 

Ноември

Все тази бледо сива есен,
вали, вали, без цел вали.
Сред лунатичните мъгли
блуждаят облаци от плесен.

Покой. Едно селце в покоя.
В селцето – паяче снове.
И нищо друго. Дъждове.
И ти сред тях, родино моя.

В мъглата, пареща и тежка,
да бях прогледнал изведнъж,
какво ще видя – кал и дъжд
и малко самота човешка.

И плъх-отшелник, който бяга.
И мокър дим, покрит с ръжда.
И собствената си душа,
в ръце със просешка тояга.

Ала надеждата къде е?
Проскърцва някъде врата,
проскърцва пак – и пустота.
А в пустотата – вятър вее.

И мрак край погледа блуждае.
О, мрак на Атомния век,
дали съм звяр или човек,
сред тебе кой ще разгадае...
 

Календи

Полуследите по снега са знаците нехайни
от две-три простички съдби
и две-три селски тайни.

Петел, свиня и котарак са минали оттука,
една бълха, един слепец и малко бяла скука.

Опипват старците-деца с тояжки битието,
а вълк сред залеза скимти и драска по небето.

Тъмнее, тягостно скриптят къщурките лениви,
единствено димът над тях
показва, че сме живи.

Все този бавен полуздрач –
за миг пролайват псета,
отлита някаква душа от вятъра подета...

И тишина, и тишина, в която равнодушно
чешмата нищото брои – ала кому е нужно?

Снегът вали, вали, вали – какво ли предвещава?
Бледнеят старите следи и нищо не остава.

Мъглата само се поспря – въздъхна и отмина...
А после дяволът дойде и кихна във комина.
 

Понякога

Понякога Бог прилича на коте,
което скимти към луната.
Понякога Бог се превръща в дъжд,
понякога – в дъждосвирец.

Понякога Бог се преструва на нищо,
а понякога нищото става Бог.
И целта на мъдреца е да избере
от две празни неща
по-пълното.

Но Бог е и Алфа! Но Бог е и Омега!
Следователно Бог е кръгъл.
А това, че Страшния съд наближава,
отдалечава Прозрението.

Защото всички страни на кълбото
са само Леви
и само Десни.
Та от коя страна на Бог ще застанем
в дните на Правосъдието!

Не Бог ще ви съди! Не Бог ще ви съди!
И всъщност това е Присъдата...
Страшния съд настъпва тогава,
когато Съдията е всеки.

А Бог тази вечер реши да е коте –
иска да близне луната.
И понякога Бог е цялото коте,
а понякога –
само опашката.
 

Бордеите на Европа

Бордеи на Европа, във всички вас живях,
аз ваш поет съм, няма народности душата!
Бедняците еднакво сънуват по земята.
Аз в грозното проникнах – красивото видях.

Прозореца, от който прокапва светлина,
трохите зад стъклото и гълъба-светия,
и цялата събрана световна мръсотия
пред кофата, парцала и малката жена –

ти, грозен свят, сред който блуждая запленен,
във теб са началата на моята естетика
с хлебарките – изящни японски статуетки
и с духовете водни в пробития леген.

Невидим плъх въздиша под хлътналия под
и паяци си шепнат по ъглите стаени...
Милиони майки вият в бедняшките вселени.
Божествен е грехът им – създали са живот!

А някъде високо, в мечтите ми почти,
с див блясък на богиня, една оса изгрява...
Европо горделива, праха ти тя възпява!
Прахът, като звездите, в бордеите блести!

Живот, за глътка радост сред тебе сме дошли...
О, ти човешка радост – сираче на тъгата.
Аз съм пророк от ада: Какво е красотата –
идеята за слънце в безкрайните мъгли.
 

Към поетите

Поети, вас народът ви избра!
Към вас сега се взира той с надежда:
Чиновникът дори не го поглежда.
Крадецът уж случайно го обра.
Лениво политикът се подсмихва.
Ченгето със очи на рентиер
и важният портиер-фокстериер
нехайно пред вратите го подритват.
И както от трохите ни безшумно
бакалинът гризе и дебелее,
тъй днешният поет гризе от думите
и с половин уста
за истината блее!

Послуша ни народът за очи
и плясне с добродушно отвращение..
Поети, ние всичките сме гении,
ала защо народът ни мълчи?

Нима не вижда нашето старание
ангелогласно да го убедим,
че мъките са само прах и дим?
Как страшно е
народното мълчание!

И той мълчи...
И музите мълчат!
Тогава ти разказвай, пръст свещена!
Българийо, вълчице нажалена,
ранени са децата ти до смърт...
И гърчи се народната вселена,
и в тъмен ужас мята се духът –
коя от думите
не беше омърсена!

Мълчание...
Млъкни и ти тогаз
печален хор на просешката слава!
Тук трябват не гласчета, трябва глас –
човешки глас, а не суетна врява!
Глас, който в глъбините е мълчал,
за да прозре сред своята несрета,
че в дни на смрад, пълзене, низост, кал,
мълчанието
е мярка за поета!

Че нийде няма по-всесилна власт
от тази на народната забрава...

Че нашият народ не вярва в нас –

и славата ни днес
е тъжна слава!
 

Озареният

Макар че не умея да извайвам
фигури от мрака,
аз се опитвам да ги виждам.
По своему съм вечен аз.

Не се явявай –
няма корени нощта да я изтръгнеш
като цвете,
а бялата луна е ничия.

Бъди си там, където си – присъствай,
но нищо не докосвай.

Да, зная, ти умееш да превърнеш всяка сянка
във майка на нещата,
но мъдростта ти аз разбирам.

По своему съм вечен аз, защото
кой ще ми отнеме
това, което нямам.
 

Такъв човек

Щом истината търсиш ти,
за тебе няма нищо мило –
ни дом, ни майка, ни родина.
И кой ли ще те приюти?

Така ще бродиш по земята
от всичко живо прокълнат.
На камъка ще бъдеш брат.
Ще зъзнеш вечно пред вратата.

И само кучето сиротно
лениво ще помръдне нос:
Какъв е този странен гост?
Не е човек,
не е животно...

В очите – кучешка тъга.
На челото – луна двурога.
Без цвят, без мирис, като Бога
безформен ще си отсега.

Ще се превърнеш в бледа течност –
дъждец по хладните листа.
И тихо ще скимти пръстта,
обезумяла от човечност.
 

Стъкълца

Едно кученце ближе
синьо стъкълце.

И едно котенце ближе
синьо стъкълце.

И едно таралежче ближе
синьо стъкълце.

Едно стъкълце, две стъкълца,
три по две равно на врана в четвъртък,
а една бабка, ох, млекцето ми!,
ох, млекцето ми!, ох, млекцето ми!,
ох, синьото ми шишенце!

Защо плачеш бабке? –
Ох, синьото ми шишенце!
Защо плачеш бабке? –
Ох, синьото ми млекце!
И сега какво ще ям, как ще живея –
виж,
стъкълцата са осемдесет и три!

Не плачи бабке – ще ти подарим кукла!
Ще ти направим прическа
с оранжева панделка!
В рибка ще те превърнем – да си поплуваш!
Ще повикаме духове с духова музика –
да си подухуваш!

Хайде, не плачи, че стъкълцата ще станат
осемдесет и четири!

Ама аз вече не плача,
не виждаш ли, че се смея!

Бях майката на нещата, майката на нещата,
а сега вече съм
дъщеричката на нещата!

Ей сега ще скокна да си открадна
едно синьо балонче!
 

Към душата

Към душата щом прибавиш лапи и мустаци,
тя самичка се превръща в опашато мъркане.
Ах, но съвършенството е с половин ухо,
бързо намерете липсващото крайче!
Невъзможно е! – Защо? – Защото е заето,
още вчера се превърна в кучето,
което трябва днес да го откъсне. –
Завържете го веднага!
Вържеш ли го, мигом се превръща на ветрец!
Завържете го тогава със верига от врабци!
За какво да го завържем? – Хей, за оня облак.
Но с какво да го заключим? –
С катинар от врана.
Сторено е, но сега пък враната избяга!
Бързо вдишайте тогава някой камък
и издишайте река, че ожаднях!
Ето чаша! – Но къде сте? –
В празното на чашата...
Толкова дълбоко, толкова дълбоко
вдишахме, че целите се вдишахме
и изчезнахме съвсем!
 

Редакционно каре

Иван Методиев
Песни за сираци и сирачета

Първо издание

Редактор Иван Гранитски
Художник Асен Стоянов
Технически редактор Ронка Кръстанова

Издателски № 8919
Печатни коли 4. Формат 84/108/32

ISBN 954-445-262-1

Издателска къща “Христо Ботев”, София, 1996
Предпечатна подготовка Юлиана Василева
Печат Дф “Балканпрес”, София