КНИГА НА ПРАШИНКИТЕ
Предговор

Под хармония разбирам всяка съвкупност, чиито елементи са в единство, без да са взаимозависими. Това е възможно, ако елементите произтичат от обща първопричина, която е вън от съвкупността. Нава е пределно краткият и неизбежно поетичен израз на тази първопричина. Доколкото е видима, тя води към нея.

Но нава е кръстопътно явление, а ушите на Запада и Изтока са притулени за Кръстопътя. Нужни са допълнителни посредници. Два сонета в отношение на непроизнесена нава вършат добра работа за Запада. По същия начин, по който две газели в същото отношение биха свършили добра работа за Изтока.

Вървях по следния път: Най-напред събрах всички факти, които по една или друга причина се оспорват от кабинетната наука. Това са т.нар. апокрифни хроники на Григорий (по-специално – първата от тях) и свързаните с тях полемики, за чийто автор се приема епископ Назарий, същият, който записа Тайното учение на богомилите от Конкорецо. След това намерих два сонета в отношение на непроизносима нава, чрез която са и способни да приведат фактите в хармония. А всеки хармоничен факт е действителен факт. Поне що се отнася до Запада е така, а Изтока, трябва да почака още малко, докато се намерят двете газели.

Има една подробност, която не винаги е без значение: Казахме, че всеки хармоничен факт е действителен факт. Тогава да се намери хармоничен факт в минало време означава примерно утре да се породи събитие, което ще се случи вчера. От това следва, че миналото и бъдещето са еднакво непредсказуеми и непредсказуемо променяеми. Сега е възможно да се разбере защо на Кръстопътя няма традиции, няма приемственост, няма последователност. Ако западното време (и мислене) е линейно, а източното – циклично, на Кръстопътя всяка секунда е само началната точка на нещо различно, без да има значение дали това нещо трябва непременно да бъде наричано „време”.

(Сега трябва да е ясно, че пророците, грубо казано, не толкова предсказват бъдещето, колкото го програмират.)

Съставителят

 
 
Първи хармоничен сонет

Били ли сме

Били ли сме или не сме били?
Какво от нас на този свят остава?
Мъглива утрин. Тъмен дъжд вали
над теб и мен, над тази пръст корава...

Безкрайна пустота след нас остава,
частици нищо, пълни с тишина,
люлката на Бога – нани-на!
И сън след сън животът отминава.

До ужас ме обичай! Днес! И тук!
Вселената чрез тебе ме обича.
всеки трепет плах, със всеки звук
все повече мъглата се сгъстява...

Денят помръква! Въздухът изтича!
Прахът ни този свят осъществява.

 

 

Книга на прашинките

– наричана още Първа хроника на Григорий, –
а също и Навската книга,
поради странния надпис,
който монахът Григорий (X в. ?)
е сложил на своето съчинение:


откъдето и следват
– всички погрешни тълкувания –


 

1.

Лука Калиграфа, наречен още Лъжливия, каза:
– Веднъж – Синан така духна в един слънчев лъч, че прашинките в него се подредиха ето как:

След всяка капка на дъжда –
различна тишина.

2. 

После прашинките в лъча мигновено се смесиха, но отново започнаха да се подреждат...
Ето как:

Щурец –
до глезени в мъглицата нагазил.

3. 

И прашинките се смесиха за трети път като стъкълца на калейдоскоп, а после написаха:

Сред брезите – мокър гарван,
огледало за луната.

4.

И прашинките се смесиха за четвърти път, а после написаха:

Къде е тръгнал този скитник?
така и си отмина – само
цвета на шапката му помня.

5.

И прашинките започнаха да се смесват за пети път, а после написаха:

Нещата мълчат различно.
Проговорят ли,
казват едно и също.

6.

И прашинките започнаха да се смесват за шести път, а после написаха:

Не казвай на врабеца, че лети!
Ще падне!

7. 

И прашинките се смесиха за седми път, а после написаха:

Не докосвай пространствата между думите,
за да има къде
да се движат звездите.

8.

И прашинките започнаха да се смесват за осми път, а после написаха:

Вместо да следваш плача на камбаните,
следвай смеха на децата.


9.

И прашинките се смесиха за девети път – каза Лука, – и отново започнаха да се подреждат. Но в същия миг слънцето залезе и всичко изчезна...
Какво ли са написали прашинките? – каза Лука. – Дали някой ще успее да повтори дишането на Синан, за да узнае? А защо Синан нищо не поиска да узнае? Той просто духна в един слънчев лъч и отмина, и дори не се обърна да види какво е станало!

10.

Наричат този разказ „За Книгата на прашинките” – пише Григорий. – И казват така:

– Синан постигна Книгата на прашинките с едно вдишване и издишване.

11.

Казват и така:
– Да тръгнеш подир дъха си.

12.

Но когато чуят как се е появила Книгата на прашинките, мнозина махват с ръка:
– Невъзможно е да се случи такова нещо!
– Разбира се, че е невъзможно! – отвръща Лука. – То просто се случи така, както и светът просто се е случил.
– Ненапразно са те нарекли Лъжливия! – казват те.

13.

Ала видят ли слънчев лъч, нещо ги тегли към него – приближават се и тайно разбъркват прашинките с дъха си...
Дали случайно няма да се появи онова, което залезът скри от очите на Лука?
вярват, но очакват.

14.

И не им се присмивай, читателю – пише Григорий, – защото видиш ли занапред слънчев лъч, и ти ще правиш като тях...
Ще го правиш неусетно, без да искаш, някак от самосебе си.
Дали дъхът ти няма да съживи прашинките, та да се появи поне една буква?

15. 

Вървим по света и тайно тършуваме в лъчите на слънцето.
Присмиваме се на глупостта, а мълчаливо вършим най-неразумните неща.
Та и ти, който си тръгнал да преобръщаш усмивките на светлината като празни джобове, защо се озърташ като крадец?
Често пъти онова, което мислим за глупаво, е единственото, което ни сродява с мъдреците. 

16. 

Нима когато мъдрият мълчи, е престанал да се вслушва?
Не задава въпроси, но отговорът не му е безразличен.
(Така пише Григорий.)

17.

Лука каза:

Веднъж един ястреб се стрелна толкова неочаквано през ято врабци, че те се разлетяха във всички посоки. И като се втурваха ту насам, ту натам, настъпи такъв хаос, че в един миг на небето се появиха букви и думи от врабци, и ето какво се видя: 

– Нима Синан е направил нещо повече от ястреба? – каза Лука. – Не се ли крие тук някъде тайната на Синан?

18.

Казано е и така:
– Целта се постига, както детето счупва чашата: без да иска...
Докато тялото пожелава, а душата страда и се стреми, духът просто си играе.

***
(С тези думи завършва Книгата на прашинките.)


 

Приложения

– към Първата хроника на Григорий, –
наречена от самия него


откъдето и следват по-нататъшните
погрешни тълкувания,
откъдето пък следва, че не е достатъчно
едно нещо да е добре написано,
но то трябва да бъде още и лошо прочетено,
– за да изпълни своето предназначение –

 

 

Житие на Лука Калиграфа, наречен Лъжливия

[Неизвестен автор от X в.]

Казват, че когато отишъл в македонския град Дебър, Лука Калиграфа видял камбана, на която били изрязани следните думи:

Пеперуда се блъсна в камбаната.
Никой не чува.

Надписът бил необикновено разкривен и грозен, но именно поради това – казвал Лука – камбаната имала ангелски звук. Малцина му вярвали, тъй като прозвището Лъжливия все нещо трябвало да означава. Но е истина, че неведнъж Лука се опитвал да разкрие този звук на учениците си. Той вярвал, че ако успее да постигне необикновената грозота на надписа, ангелският звук на камбаната ще се яви някак от самосебе си. Той така се увлякъл от тази заблуда, че в усилието да изписва буквите все по-грозно и по-грозно почти изгубил дарбата си, а казват, че и тялото му се изкривило на едната страна. И да, така беше, аз също съм виждал този човек...
Но той стигнал дотам в търсенето на Ангелската грозота, както я наричал, та започнал да разправя, че и самите ангели трябва да са необикновено грозни.
– Един истински ангел дотолкова трябва да се различава от всичко тук – казвал той, – че ако се появи, би предизвикал всеобщо отвращение.
Такива неща говорел.
И така, седем години – ден след ден – Лука Калиграфа се опитвал да постигне звука на Дебърската камбана чрез Ангелската грозота на надписа, който бил изрязан върху нея. Но всичко било напразно. Тогава, макар че бил на върха на славата си, а и бил вече на седемдесет и една години, той зарязал добрия живот и тръгнал подир Синан. Станал следовник на едно дете, понеже по това време Синан нямал и петнадесет години...
Оттогава единствените знаци, които оставял след себе си, Лука ги изписвал по пясъците на реките или по прахоляка на пътищата, а след това водата и ветровете изличавали написаното. Та нали и самият Синан, както пише Григорий във Втората хроника, постъпвал именно така със своите стихове... Само че от Синан са запазени двеста и седемдесет нави – както съвършено неправилно ги наричат, – а от Лука е останал само този знак:

И затова може би Григорий е нарекъл Първата хроника така:

Откъдето и следват всички погрешни тълкувания...
На осемдесет и три години Лука Калиграфа проповядвал, че Тайнството съвсем не е в знаците, а в свободната игра на стихиите със знаците.
Казвал, че истинският знак превръща стихиите в малки деца – събира ги да си поиграят.
Казвал и така:
 – На твореца принадлежи само зачатието на творбата, но не и нейното раждане.
Ето защо, следвайки във всичко Синан, оставял вятъра и дъжда свободно да си играят с онова, което ръката му създавала, като твърдял, че което има да се случи чрез изкуството, се случва независимо от човека. Но той стигнал дотам, да твърди, че то се случва независимо и от Бога.
Заради такива приказки го нарекли Лъжливия...
Преди да умре, но това са хорски приказки, по-добре е да се рече – преди да изчезне, – Лука казал, че най-после е разкрил тайната на надписите, които предците са изсекли върху скалите на тези земи:
Истинското послание съвсем не било в думите – казвал той. – Понеже това, което е останало или изобщо не може да се разчете, или ако нещо се разчете, веднага се вижда, че е с най-обикновено съдържание.
– Истинското послание е в това – казвал Лука Калиграфа, – че когато предците превзели тази планинска земя, те най-напред променили в съответствие със себе си звученето на скалите й под вятъра.
Едва тогава земята станала тяхна – когато се сраснала с телата им чрез раните, които й нанесли.
Така, както и раните от буквите превърнали с Ангелска грозота една камбана в човешко ухо за Бога.


***

(С тези думи завършва житието на Лука Калиграфа, наречен Лъжливия.)

 

 

За дълбоките заблуждения...

[Епископ Назарий (?)]

ЗА ДЪЛБОКИТЕ ЗАБЛУЖДЕНИЯ, НАРЕЧЕНИ НАВА, ИЛИ ЗА ТОВА КАК ОТЕЦ ГРИГОРИЙ ПРЕПИСА ПОГРЕШНО ЗНАКА НА ЛУКА КАЛИГРАФА, КАТО ПОДЛЪГА ОЩЕ ПО-НЕВЕЖИТЕ ОТ СЕБЕ СИ ДА НАРИЧАТ УЧЕНИЕ ТЪЛКУВАНИЯТА НА НЕЩО, КОЕТО НИКОГА НЕ Е БИЛО


А.

Има хора, които най-сериозно вярват, че знакът

предизвиква дъжд. Достатъчно е, казват те, знакът да се изпише по подходящ начин... Когато ги питаш какво значи “подходящ начин”, те отвръщат, че не знаят, но че имало един калиграф на име Лука, който владеел това изкуство. Той изписвал знака направо върху пръстта и тутакси на небето се събирали облаци. Всъщност това със знака се случило само веднъж – веднъж! – и единствените, които го видели, били няколко пастирчета. Но децата няма да лъжат {ето ти и аргумент!), пък и кой би могъл да съчини такова нещо...
Всеки може! Но да чуем тъй наречените свидетели, т. е. селските пастирчета, та да не ни упрекват в укриване или в пристрастно излагане на фактите:
 

Б.

Съгледали те (пастирчетата) двама скитници досами Черна река. И единият бил момче, малко по-голямо от тях, а другият – старец. И ето, старецът отчупил лескова пръчица и започнал да пише някакви знаци по земята, а момчето рекло – ще ида до реката, Калиграфе Лука, – но оня не го чул. Продължил да чегърта пръстта, като от време на време повдигал глава и се заслушвал някак напрегнато. Както сърната опипва с ухото си далечината... И бих добавил от себе си, както кучето разбърква с опашката си здрачината, за да изплуват далечните миризми...

А те, заблудените в лъжеучението нава, ме укоряват, че съм бил многословен, като ме наричат роб на тлението.
Понеже, казват те, многото думи носят малко свобода.
И понеже който обяснява – разрушава.
А вижте само как го казах за опашката на кучето!
 

В.

Та те дори не знаят защо кучетата махат с опашки срещу вятъра!
А кучетата вършат това, за да завихрят вятъра с опашките си, както водовъртежите задържат течението на реката. И тогава далечните миризми, понеже са най-леки, изплуват над по-близките и по-тежки миризми и се завъртат като облак мушици край носовете на кучетата...
Ето как само с едно помръдване на опашката далечното може да стане близко, а близкото – далечно!
Ала който няма опашка, не го разбира, а който има – не го съзнава.
Но да продължим и нека читателят сам преценява на коя страна е точността на наблюдението, защото на какво друго се основава истината?
 

Г.

Каквото очаквал старецът, изглежда все не идвало, защото след всяко вслушване поклащал глава, промърморвал нещо си и изличавал знаците от земята. После отново започвал да пише по пръстта, и отново и отново всичко се повтаряло. А момчето скитник – със сигурност това е бил Синан, пастирчетата ясно видели белега на лявото му слепоочие, този белег е подобен на човка на кос и пастирчетата ясно го видели, – а момчето, като не чуло отговор, махнало с ръка да пропъди една оса и заслизало към реката.
И тогава се случило...
Старецът тъкмо привършвал някаква чертица, когато неочаквано проехтял звън на камбана, но такъв звън, сякаш цялото небе било станало на камбана. Децата рекли – като ангелски глас. Селският отец Григорий обичал да казва така – ангелски глас, – когато запее някое птиче или когато някое много гласовито магаре се разреве, та от него децата са чули да се говори така – ангелски глас – и сега го повтаряли повече от уплаха и объркване, иначе кое дете ще ти говори като селски отец! Но те искали да рекат, че такъв звук не били чували по-рано...
 

Д.

Най-малкото от пастирчетата рекло, че е запомнило звука, бил му в главата, рекло то. Но когато отворило уста да повтори някак си камбаната, неочаквано проговорило на непознат език, та после трябвало да му леят куршум. И като излели куршума, оловото заприличало на пеперуда, даже си личали жълтеникавите точици по крилата. И съгледали те, че през лицето на св. Николай Чудотворец – понеже пастирчето се казвало Никола, та тази икона била над кандилото, – и съгледали те, че през лицето на св. Николай Чудотворец се плъзва сянката на пеперуда. Покръжила, покръжила и изчезнала... А в стаята нямало никаква пеперуда, само оловната пеперуда просъскала във водата. И пастирчето отново проговорило човешки, само че като го питали как се казва, отвръщало – Ибн Николас ан-Назар.
Ето ти тебе нà! Най-напред проговорило на латински, доколкото успях да възпроизведа по случайно запомнените думи онова, което е казало преди да му излеят куршума. А след това си избрало (или припомнило?) арабско име, и то от най-странните. Понеже името означава Син на Николас от Назарет или Назаретянина – и на всичко отгоре детето твърдяло упорито, че баща му бил кипърски грък. Както и да е, то било подхвърлено дете, спяло в една барачка при двора на църквата, та много-много не му обърнали внимание. Сетили се за него едва когато един ден заедно с отец Григорий напуснало селото. И то се сетили повече заради отеца, лошо ли му беше на отец Григорий в селото, та го напусна! За малкия както и да е, той си беше подхвърлено дете и откъдето е дошъл, натам е и тръгнал, ама лошо ли му беше на отеца!
 

Е.

Тази е историята със знака на Лука Калиграфа, а колкото до казаното на латински от т. нар. Ибн Николас ан-Назар, давам го в специално допълнение все в името на точността и научната безпристрастност към всички достъпни факти, каквито и да са те. Без съмнение, този т. нар. ан-Назар е първият подведен от отец Григорий, разбира се не злонамерено, а само поради невежеството на отеца; – затова и вече упоменатият ан-Назар е толкова тачен от последователите на лъжеучението. Но това е обект на друг разговор, а що се отнася до целите на нашия разказ, ето какво още каз-вали пастирчетата:

 

Ж.

Когато прозвъняла Ангелската камбана – така свикнали да я наричат – светът като че се променил. Посоките сменили местата си, и как е възможно такова нещо! Ето, пред тях изпълзяла стоножка, а като посегнало едно от пастирчетата да я смаже, изведнъж се разбрало, че стоножката пълзи на отсрещния хълм. И като погледнало друго от децата към Черна река, видяло как една водна змия гони пъстърва и толкова ясно се виждало, че можели да се преброят точките по гърба на рибата. Все едно че си долепил нос до аквариума – а реката там е на триста тридесет и девет крачки, сам ги измерих! Пастирчето даже докоснало пъстървата с ръка, всички го видели. И пъстървата не само че не се уплашила, ами си обърнала да й погладят и другата страна. И ето, това е неразбираемото, всъщност лъжливото, недействителното, не-възможното! През цялото време, докато бягала с всички сили от змията, пъстървата се полюлявала на едно място, обръщайки се колкото да й поглаждат ту едната, ту другата страна!
Ето в какви безумства вярват последователите на Григорий!
 

3.

Колко време продължили тези чудеса, децата не могат да кажат. Защото ето, – това най не може да се разбере, защото и най не може да се измисли, рекоха хората, прости хора, разбира се, – прочее, всичко, макар че се движело, било неподвижно...

И видели те как един ястреб се стрелка през ято врабци и как врабците се разлетели във всички посоки – това добре, всеки може да го види! Но и всичко било така застинало, че едно от пастирчетата взело ястреба да го разгледа. Взело го направо от небето, както се взима гипсова фигурка от рафта... Тогава друго от пастирчетата поискало и то да подържи ястреба. Но първото не му го дало, та пастирчето рекло – голяма работа! – и като се пресегнало, взело ястреба от друго място на стрелкането му през врабците. И нали децата си подражават и се състезават в подражанието, всяко си взело ястреба от различни места на полета му. И докато ястребът летял през врабците, всяко го държало в ръка и викало – аз пръв го намерих! И през цялото време камбаната пеела с небесен глас. Но това не било обикновена песен, а песен в един звук. (Именно в такива случаи невежите казват – нава.)
– Сякаш цялото небе е камбана – разправяли децата. – И сякаш си си пъхнал главата в небето и отвън нещо се е ударило в него.
 

И.

Като ги слушали, някой се почудил как така не са оглушели от такъв звук, защото даже и в обикновена камбана да си напъхаш главата, не е лесно да се изтърпи. Тогава пастирчетата рекли, че да, такъв силен звук не били чували, но че той не се блъскал в ушите им. Това го рекло най-малкото, дето още не можело да се изразява добре.
– Той не ми блъсна ушите – рекло то, – а ми отнесе ушите, както вятърът ти отнася шапката.
Прочее, става дума за същото онова подхвърлено дете, дето го били нарекли Никола и дето после само се нарекло Ибн Николас ан-Назар. То тогава било на шест години, дадени на око. И като си отворило устата да повтори звука на Ангелската камбана, неочаквано проговорило на непознат език и т.н. – това вече го казахме. И това е все същият Ибн Николас ан-Назар от хрониките на невежия отец Григорий. Защото от невежия отец Григорий, който уж преписал знака на Лука Калиграфа, тръгват всички заблуждения и погрешни тълкувания...
Но за това след малко, а тук още имат думата децата:
 

Й.

Прочее, държали те ястреба в ръце и всяко викало – аз пръв го намерих! – когато изведнъж се чул гласът на Лука. И видели те как старецът се вслушва напрегнато, както когато очакваш да доловиш звук, който идва от много далеч, а звукът все не идва и все не идва. Защото така рекъл Лука Калиграфа:
– Няма го Гласът!
Рекъл още:
– Никога няма да чуя Камбаната!
И много се учудили, защото човекът не бил глух, как може да не чуе такава камбана! И видели те как Лука поклаща глава и как изличава знака с опакото на дланта си. Тогава и престанал звънът, и светът се върнал на мястото си. Ястребът се стопил в ръцете им и всичко си станало както преди.
А дали змията е изяла рибата, не могат да кажат.
 

К.

Но тогава отвсякъде надошли облаци и заваляло, а дъжд не бил падал от месеци – и този човек ни спаси, казват за Лука, – и едва тогава децата се уплашили и хукнали. Защото нито една от капките не паднала върху Лука Калиграфа. Било истински порой, а той си оставал сух и сякаш не забелязвал, че вали. А преди това никак не ги било страх, напротив, играехме си, казват те.
Този е разказът на пастирчетата, а дали е верен, никой не може да каже. Но ако оня човек наистина е могъл да докара дъжд в такава суша, не ще да е бил обикновен.
Аз пък, като чух всичко това, записах го такова, каквото è. Няма от какво да се боя в тази, да я наречем – навска полемика – казвам го с доза добродушна ирония, разбира се. Защото, ако има спор, той дори не е с учени, а с невежи... Но чуйте какво става по-нататък:
 

Л.

Много пъти разпитвали децата какъв е знакът на Лука. В тези земи на врачки и лечители производството на дъжд се цени открай време. Но децата не могли да си спомнят нищо освен тази черта:

Само това било разбираемо и само то можело да се запомни. А останалото било съвсем разкривено и някак си отблъсквало – карало човека да отвръща очи. Погледнело ли някое от пастирчетата натам, погнусявало се, все едно че си настъпил бос много голям гол охлюв, казваха те. Та на едно от тях, най-упоритото, даже му прилошало и повърнало. Неговото име е Никодим Кирилов Тасков, десетгодишен, и като се насилих да погледна за втори път какво пише там, причерня ми като да съм се люлял много дълго на въжена люлка и ме заболя глава. Но после, като взех ястреба от небето, мина ми. И това всъщност е всичкото, което се знае със сигурност за знака на Лука, аз лично разпитах хората. А другото са празни приказки на невежия отец Григорий, от него и тръгват всички заблуждения...
Прочее, чуйте сами за какво става дума, та да не ме укорявате и вие, както го вършат пристрастените! Уж че говоря против отец Григорий от ревност, а и защото – силен в преразказа, не съм имал смелостта да бъда силен в себе си...
 

М.

Това дете, Никола, три дни говорило на непознат език и никакви молитви не помогнали, та лично отец Григорий го завел да му леят куршум. Вие сами съдете що за православен отец е бил Григорий – да ходи по врачки! – и какво доверие може да се има на неговите свидетелства, така наивно наречени Хроники... Та веднага след като излекували детето, отец Григорий го хванал за ръката и двамата напуснали селото. И кажете, може ли така, без да кажеш дума, да напуснеш и Църквата и жена си, ето значи какъв е бил този отец! Повече не го видели, нито него, нито Никола, същият е Ибн Николас и при това, което се знае по-нататък за тях, знае се от Хрониките. Но аз тук говоря за неща, които ги няма в Хрониките, и според мен неслучайно ги няма. Защото има един прекупвач на добитък, наричат го Костадин, който знае още нещичко за тия двамата, нека прочее го узнаят и техните последователи! Този човек не умее да чете и да пише, но добре смята, а също така може и да помни добре. Казвам го не току-така. Защото именно този е последният свидетел от тукашните земи, който е видял бежанците, но е видял и още нещо, и както вече се каза, добре го помни, и който има очи, да гледа, а който има уши, да слуша – това тук е разказът на Костадин:
 

Н.

Костадин срещнал бежанците точно на онова място, където пастирчетата видели Лука Калиграфа и Синан. И видял той отец Григорий и Никола да лазят на четири крака и да опипват пръстта, както когато си търсиш ключа в тъмното, а когато ги запитал „какво търсите?”, Григорий отвърнал
– Няма го!
Оттогава е и навикът на мнозина от последователите на лъжеучението или изобщо да не отвръщат на въпроса „какво е нава?”, или да отвръщат така:
акво е нава?
яма го!
Други пък твърдят, че този отговор идва от следните думи на Ибн Николас ан-Назар:
Чуе ли стъпките ти, птицата отлита. Какво е нава? Птицата отлетя...
 

О.

Като че ли във всичкото това могат да се съдържат някакви отговори, още повече – издържани отговори! Ясно е, следователно, че става дума за хора, които са скарани с правилата на научната дискусия. Те просто нямат определения за това, за което говорят. Строят прочее къщи върху пясъчни основи и са затънали до шия в мъгла! Не е чудно, че един нищо и никакъв Костадин, прекупвач на добитък, ще им даде след малко нужния отговор и то така, че веднъж завинаги да се сложи край на заблужденията им. Колкото до това, че те могат да бъдат и искрени в заблужденията си, не го оспорвам. Напротив, моята теза е, че имаме работа именно с дълбоко наивни хора. И нека не се спекулира с думите – дълбока наивност – както правят някои от тях и по-специално Ас-Саури Мълчаливия! Защото негови са следните думи:

– Има хора, които грешат толкова естествено, както никне тревата, както вали дъждът. Наистина ли тези хора грешат?
 

П.

Ами наистина грешат! – това е отговорът. Това, че някой греши с простотата на дъжда е само доказателство за неговата посредственост. В края на краищата и едно муле, с извинение, по същия естествен начин пуска газове по баира. Но какво ще остане от тезата на ас-Саури, ако вместо „трева” и „дъжд”, кажем „муле” и „газове”?
Но аз спирам дотук, за да отстъпя място на Костадин, а нека читателят сам да отсъди на чия страна е правото.
 

Р.

Прочее – тази дума я казвам аз, за връзка, а не Костадин, той едва ли я знае, – прочее, Григорий рекъл „няма го!” и двамата с детето се спуснали към Черна река. (Спомнете си, че и Синан беше тръгнал за там.) Тогава прекупвачът си рекъл „що да не ида да се разхладя?” и тръгнал подир тях. И като стигнал при реката, пак така ги видял да пълзят и да търсят нещо, и този път май че го намерили. Защото детето изведнъж посочило с ръка и двамата се спрели, и разбира се, че и прекупвачът се запътил да види какво има там. Приближил се и видял този знак:

 

С.

Аз неслучайно ви казах, че макар и невеж, човекът помни. Аз му написах седем букви от латинската азбука, три от еврейската и двете „к” от арабската, и като ги написах, веднага ги изличих и му рекох – повтори каквото имаше! – и той го повтори. Като огледало, което отразява нещата със закъснение. Повтори буквите съвсем точно, в същия ред, само дето не можеше да ги произнесе. Също така му написах и думите „схизма”, „апокалипсис” и „хиперконюгация” – веднага ги възпроизведе. Помни, а не знае какво помни... По същия начин и един астроном може да изпише знаците на всички съзвездия, но я го накарай да ги произнесе! Както и да е, хора като Костадин са откровени, те не лъжат, освен ако нямат полза.
А каква му е ползата тук на един прекупвач на добитък?
 

Т.
 

Та това е бил знакът, намерен от Григорий! И като запитал прекупвачът „какво пише тук?”, Григорий отвърнал нещо като „нав” или „нà–въ” – и ето откъде идват всички заблуждения! От разказите на един неграмотен прекупвач на добитък и от писанията на един невеж селски отец! Понеже в Хрониките той съвсем не показва знака такъв, какъвто го е намерил! Напротив, доколкото това изобщо са букви, той винаги ги изписва на кирилица!
Именно от тези неволни спекулации започва едно уж учение и на всичкото отгоре се твърди, че това учение винаги е съществувало на Кръстопътя! Ако има нещо, което да е учудващо, то е че броят на неговите последователи става все по-голям. За съжаление, нашата Православна Църква, разкъсвана от борби за власт, няма време да се занимава с тези неща. А колкото до светските власти, както е известно, на Кръстопътните земи никой никога не им е обръщал сериозно внимание.
 

У.

А сега идва ред на най-важното!
Нека читателят добре отвори очите си, защото краят на нашия разказ наближава и аз не се съмнявам, че с него – най-после! – ще се постави и краят на тази полемика. Нека и моите противници слушат внимателно – моята цел са фактите, уважаеми, а изводите ги предоставям на вас!
И така, като чух разказа на прекупвача, веднага му дадох пари да ме заведе на онова място. Понеже не искаше без пари, работа имал, далеко било! Прочее, взе ми половината спестявания – хитър човек. По-късно разбрах, че е продавал знака и на врачките, също така и някои лечители започнали да лекуват с него. Продавал е, хитрецът, само звука, така, както го е чул от Григорий – нà–въ, – но понеже в този край отварят гласните на окончанията, излизало нещо като – нàва. Но на мен ми продаде и самия знак, истина ви казвам, това не бяха малко пари! Прочее, оскуба ме здравата, но постигнах своето! Заведе ме точно на онова място при Черна река и – внимание! – ето какво видях:

 

Ф.

Та това са следите на речното рибарче! Малка, невинна птица, която, макар и рядко, се среща по тези места. Леко размити птичи следи – ето какво е видял невежият отец Григорий! Вгледайте се добре в неговия т. нар. знак!


Следи на речно рибарче покрай някаква чертица!
И чертицата може да е както от Лука Калиграфа, така и от някое върбово клонче, което издухано от вятъра, пътем е драснало по пясъка! Може и някое дете да го е сторило или да е от нокътя на костенурка, или от воден бръмбар, или да е следа от някаква личинка, или от каквото и да било!
Само едно ми кажете: Ако през следите на една птица прокарате една черта, ще завали ли дъжд?
Аз твърдя, че няма да завали!
А още по-малко ще прозвъни Ангелската камбана.
 

X.

Нашата работа е вече към края си. Фактът, че т.нар. знак на Лука е намерен още и при изворите на река Барада, на трийсетина километра от Дамаск, а така също и при Убулла, на брега на Тигър, този факт с нищо не променя нещата. Той само показва, че водните птици се въдят не само по нашите реки и аз не виждам с какво тази проста истина може да обогати Навската полемика. Вярно е, че т.нар. Път на Синан, а заедно с това и на подражателя му Лука, съвпада с посочените места – това е изрично отбелязано във Втората хроника на Григорий. От него може да следва, че наистина отец Григорий и Ибн Николас ан-Назар са вървели по следите на Синан. Въпросът е – какво от това? Ние тук питаме за основанията на едно име – нава – на което, кой знае как, се крепи едно цяло уж учение, а съвсем не питаме за това кой подир кого е вървял!
И ако се съди по разказа на прекупвача, а аз нямам никакви поводи да се съмнявам в него, става дума за име, което се появява в резултат на лошо прочитане на нещо, което изобщо не е оставено от човешка ръка.
 

Ц.

Ако една птица не се беше разходила край реката, нямаше да има и учение.
Достатъчно е да се появи една случайна чертица – и ето ти ново име! Най-напред простодушният селски отец си мисли, че няколко безразборно пръснати птичи следи са букви и че тези букви носят послание. Прочее, той не само ги прочита неграмотно на прекупвача – точно малките деца четат по този слят начин, който е обикновена инерция на окото при движението от ляво надясно. Но той ги и преписва неграмотно в своите хроники, замествайки произволно това, което е уж латинска буква със славянските букви! Като резултат се появява едно име – нав, нà-въ и накрая нава, – за което всички започват да се чудят какво може да означава. И накрая, опитите да се обясни това съвършено случайно и произволно име водят дотам, че хората започват да гледат през него, както детето поглежда от любопитство през първото цветно стъкълце, което намери в прахоляка.
За съжаление това се върши и от най-сериозни автори, някои от които познавам лично...
И като се взират хората през новото име, светът започва да им изглежда по-различен.
понеже невежеството ни прави наивни и доверчиви, те започват да вярват, че различният поглед към света променя света.
 

Ч.

Добре известно е какво става по-нататък. Като чува „нава”, някой се сеща за славянските нав, наве, нави, навие, навйе, навки и т. н. – това са духове на умрели, изобразявани като птици. Тази дума е със санскритски произход, та какво пречи на още някой да започне все така произволно да твърди, че санскритското „нава”, което се превежда като „ново”, „свежо”, но също и като „девет”, има някаква връзка с онова, което е искал да каже Григорий в Хрониките, и по-специално в Първата хроника, или пък с онова, което всъщност е казал, независимо от това какво е искал. Понеже в Първата хроника, известна още и като Книга на прашинките, на която мнозина се доверяват, без да вземат под внимание, че Лука Калиграфа е известен и с още едно име – Лъжливия, – понеже в тази странна хроника Синановият лъч изписва осем стиха, а на деветия угасва. Оттам и произволното заключение, че изразът „да постигнеш нава” означавал „да постигнеш деветото, неизвестното, непредсказуемото, истински новото”, но също и „отвъдното, необяснимото, (дори) магичното”...
Ето как най-хаотични подобия на случайни звукове без никаква етимологична връзка се концентрират около име, което всъщност нищо не означава, но чрез притеглянето на случайни звукоподобия то сякаш, придобива съдържание.
По-нататък няма нищо по-лесно от това някой да се сети, че и на остров Ява има една дума – нава, – която се превежда като „дъх, душа, живот”. Като се насложат всички тези значения, взети напосоки оттук-оттам, колко му е да се спрегне думата „дъх” или думата „живот” с представата за движение към отвъдното, респ. с думата „душа”, респ. със славянските нави, а на свой ред понятията за отвъдното да се спрегнат с представата за нещо тайнствено, непознато, ново, магично, необяснимо и пр., и пр.
И понеже оста на всичкото това е в усета или дори само в предусета за движение отвъд, за отпътуване или, както диктува древният образ – за отплуване – колко му е на още някой да се досети, че на латински „кораб” се произнася не иначе, а така – навис.
 

Ш.

Ето, чрез такива заемки на източни и западни звукоподобия, разбъркани така, че биха предизвикали справедливо изумление и на Изток, и на Запад, прочее чрез такива невероятни съчетания от произволно избрани и дори несъвместими елементи се е родило името на това, което някои така нахално наричат Учение на Кръстопътя.
А в действителност, както и показах, няма нищо. Защото ясно се видя от разказа на прекупвача:
Нава дори не е име на нищото, напротив – тя по-скоро е нищото на имената.
 

Щ.
 

Но когато се опитвам да убедя своите противници с разумни доводи колко грешат, те отвръщат, че смисълът на едно име съвсем не е в това, което то означава, а в това какви значения може да привлече към себе си. По същия начин – казват те, – по който никой не може да види какво има на дъното на Слънцето, а още по-малко на дъното на Вселената, а още по-малко на дъното на Бога. Но че именно на онова-вътре се крепи порядъкът на планетите, слънцата и Света.
– Ние можем да кажем само – има го! – твърдят те, – но не и какво означава. То е само притегателен център на винаги случайните значения, които чрез него придобиват хармония, т. е. истинно битие.
Но кажи ни – казват те – дали ако махнем името ти от това, което наричаш „свой живот”, наистина ще остане нещо? Или ще остане само една купчина от най-противоречиви мисли, постъпки и намерения, за които никой не би могъл да каже дали наистина са на някого или са просто отломки от съществуването на множество хора?
Ето с какви доводи си служат!
А някои стигат дотам, да твърдят, че ако човек се отрече истински от своето име, частите му ще се разлетят по всички краища на Вселената.
 

Ъ.
 

В по-ново време един иначе много задълбочен автор, чието име ще премълчим, разбърка още повече хаоса, като непредпазливо съобщи, че е открил една стара японска идеограма, произнасяща се именно „нава”. Тя се изписва като две свежи стръкчета в оризово поле и би могла да се тълкува като „ново”, „свежо”, но още и като „присадено, прихванато, израстващо чрез човешко участие в природата”. Едва ли въпросният автор е действал злонамерено, но именно последното от неговите тълкувания даде нов повод на наивниците да митологизират действията на Синан и Лука Калиграфа:
– Та нали Синан с едно духване съживи лъча – казват те. – И нали Лука с една чертица промени законите на природата.
Направили са нещо толкова просто, колкото е да забодеш в калта стръкче ориз.
 

Ь.

Именно от такива разкази и най-произволни тълкувания идва маниакалната вяра на последователите на лъжеучението във възможностите на творческия акт, в чиято основа според тях стои винаги едно необяснимо-просто действие. (Него и наричат понякога нава, макар че използват тази дума за всякакви случаи, както и когато си поискат, и като правило – без никакви обяснения!) Оттам и патологичното им пристрастие към краткостта, тъй като само там – в мигновенията на творческия акт – са зародишите на онова, което наричат съзидание. Там е необяснимото, тайнството, там е и единствената връзка между Бога и човека...
И това ако не е ерес! Да вярваш, че Бог е постижим, и на всичкото отгоре да проповядваш, че „Бог не се интересува от това кой вярва в него”! Да твърдиш, че Бог е единствено в мигновенията на творческия акт и то като чисто действие, необременено от подбуди и замисли... Та как иначе да бъдат наричани, освен еретици, като не само отричат Божиите замисли и Воля, но си представят самия Бог като съвкупност от непредсказуеми мигновения!
А всичкото, което е вън от мигновенията на творческия акт – абсолютно непредвидими, непреднамерени и случайни, – те наричат тление.
Затова и казват, че нава може само да се очаква, но не и да се търси.
 

Ю.

Бог твори и не се интересува от сътвореното – казват те. – А всичко, което се случва по-нататък, следва от самосебе си.
Но онова, което може да последва, е само тлението – така казват.
Ала под тление те не разбират непременно онова, което се руши или разпада: – за тях всичко отвъд мигновението на творческия акт е форма на тлението.
Тление е всичко, което може да се повтори, да се преразкаже, да се обясни, да се изучи; накратко, всичко, което се подчинява на логическата необходимост. Затова те не се подчиняват на никакви нравила и норми, не сеят, не строят къщи, опасни са за всяка държава и водят живот на безделници и скитници!
Истината обаче изисква да кажем – най-малко аз съм този, който може да пострада от нея! – че те не признават никаква религиозна или философска система, а най-много от всичко мразят да бъдат наричани последователи на учение. Нава се случва или не се случва – и за тях това е всичко. Тук не може да има никакви правила, затова думата „учение” по-скоро им е приписана от външни лица, колкото да се покаже някаква общност. В повечето случаи и аз използвам тази дума със същите цели.
 

Я.

– В света не може да се промени нищо освен едно – целия свят. – Така казват те.
Като твърдят, че:
– Или светът се променя с едно докосване, или нищо не се променя.
и казват:
– С един образ, с един звук, с едно действие, с едно вдишване и издишване.
И вярват, че е по силите на човека да се приобщи към тайнството на Сътворението в мигновението на творческия акт, като казват:
равка на Бога.
Защото вярват, че както мравките мъкнат на гръб частиците на нещата, така чрез нава те пренасят частите на света в дълбочините на Духа, превръщайки ги в невидимите образи на Сътворението.
Именно това те наричат съзидание, като вземат за повод следните стихове от „Прогласа” на Константин Преславски:

И да отмахнете
тлението на тоя свят!


Като се основават и на няколко стиха от Константин Кирил философ, които според Третата хроника на Григорий били завършени от Лука Калиграфа с помощта на една змия (!?).

Ето как:

Не бях.
Бидох.
Съм.

* * *

С такива изопачавания си служат! Или преправят отците, или безсрамно крадат думите им и то така, че мислите на отците да придобият сатанински смисъл. Затова, при цялата ми благост и милосърдие, не мога да отрека, че са по-опасни и от богомилите, като заслужават далеч по-сурово наказание. Защото богомилите имат и име, и учение, а тези, както вече се каза, нито признават някакво учение, нито се наричат някак, нито пък следват някакви правила, по които да бъдат разпознати.
По-скоро става дума за общност от самотни скитници, пръснати по целия Кръстопът. Но Кръстопътя открай време е пълен с всякакви скитници и как да различиш кой какъв е!
А и моята цел тук е чисто научна: – аз исках да покажа от А до Я, че каквото и да проповядват, то е само резултат от погрешното разчитане на няколко случайни птичи следи.
Което и беше доказано.

 

 

Подредба...

[епископ Назарий (?)]

ПОДРЕДБА НА КАЗАНОТО ОТ НИКОЛА СПОРЕД СЛУЧАЙНО ЗАПОМНЕНИТЕ ЛАТИНСКИ ДУМИ, МАЛКО СЛЕД КАТО НИКОЛА ПРОГОВОРИ НА НЕПОЗНАТ ЕЗИК И ТРИ ДНИ ПРЕДИ ДА СЕ НАРЕЧЕ ИБН-НИКОЛАС АН НАЗАР

Тук изпълнявам обещаното в раздел Е. на Навската полемика, знаете, че винаги използвам този израз с известна доза добродушна ирония. Прочее, привеждам казаното, както установих – на латински – от т. нар. Ибн Николас ан-Назар, така, както е запомнено от множеството хора. Ту един, ту друг е запаметил по някоя дума, и като разпитах всички без изключение, най-напред събрах думите, а след това ги подредих според възможния смисъл. Естествено е, че всичко тук е само предположение, тъй като подредбата на думите може да е съвсем друга, а тогава и смисълът може да се окаже друг.

Така че не съм склонен да правя някакви изводи. Просто представям фактите такива, каквито са. И ако фактът на смисъла е само пред¬полагаем, то фактът на думите, поне за мен, не подлежи на съмнение, тъй като която дума чух, нея и записах, а ако някой от хората е запомнил погрешно – за това не мога да бъда винен.
Ако някой от изследователите може чрез подредба на същите думи да получи друг смисъл, твърде е възможно именно той да се окаже по-близо до истината за лъжеучението. Също така напълно възможно е шестгодишният Никола да е бълвал безразборно латински думи. Без съмнение, състоянието на децата е било близо до това на съ¬новидението или бълнуването, както читателят вече имаше случай да се увери.
Ето прочее как се подредиха думите, които събрах и – както вече се каза – само се опитах да подредя:


1.

Бог е вечното Сътворение.

2.

Бог се интересува от Сътворението, а не от
сътвореното

3.

Бог целият е начало.
Всичко отвъд Сътворението е тление.

4.

Светът е един саморазрушаващ се Сатана.

5.

И целта е от рожби на Сатаната
да се превърнем в мравки на Бога.

6.

Да, ние се раждаме в утробата на Сатаната,
царството на Страха и Ужаса,
но Пътят е по-дълъг:
Страх – Ужас – Просветление.

7.

Къде да търся Просветлението? –
на дъното на Страха и Ужаса.

8.

Бог не се интересува от това кой вярва в него.

9.

ожем да се приобщим към Бога само чрез това,
чрез което Бог è – творческия акт [нава].

10.

Тайнството на Сътворението се постига
в мигновението на творческия акт [нава].

11.

С един образ, с един звук, с едно действие, с едно вдишване и издишване.

12.

Думите са нещата на път към Сътворението.

13.

Еднакво безсмислено е да построиш стълба
и да разрушиш стълба – то е тление.

14.

Лошата птица учи малките си да летят,
добрата – да отлитат.

15.

Аз съм Ибн Николас ан-Назар, баща ми
кипърски грък, майка ми беше...

16.

 На вратите на Съкровеното пише:
– Всеки е Призваният!

* * *
 

Тук останаха още пет думи, за които никак не можа да се намери място – ето кои са те:

праг, врата, без, минавам, отварям, да

И това са думите, изречени от Никола, преди да се нарече Ибн Николас ан-Назар.
А дали порядъкът и смисълът са такива или някакви други, за това вече се каза.

 

 

[Приписка от XIII в. към ръкописа на епископ Назарий (?)]

[]... и игумена... [] Но като чух разказа на този човек, не устоях, и да ме пази Бог от изкушението, но така и не мога да реша дали видяното от този човек е в прослава на Небето или е сатанинска работа, както каза игуменът. Понеже този човек рече, че идва от много далеко, чак от Дамаск, и като стигнал изворите на Барада, завалял дъжд, та се скрил под един храст. А в храста, досами лявата си ръка съгледал една нощна пеперуда. И пеперудата леко потрепвала с крила, както когато пеперудите снасят яйца, и по едно време почти разтворила крилата си. И тогава, рече човекът, видях най-чудните багри на света! И като се взрях, що да видя! Някой така изкусно беше продължил естествените шарки на пеперудата, че ги беше превърнал в арабски букви! И аз, понеже познавам този език, отначало здравата се обърках, защото нищо не мо¬жах да разчета... Чак след малко се усетих, че с арабските букви е писано на български! И ето как¬во пишеше на крилете на тази пречудна пеперуда:

Да минеш през прага,
без да отваряш Вратата.

И не посмях да докосна нищо, защото нима е по силите на човека да извърши такова нещо? Та който е писал по крилете на пеперудата, писал е със собствения й прашец!
И като чу това, игуменът рече „сатанинско дело е!”, и започна да укорява оня човек, че не е смачкал главата на пеперудата, и дълго се молих¬ме, и оттогава никой не е посмял да спомене за оня човек.
Ала като открих ръкописите на блаженопочившия епископ... [тук текстът е унищожен]... и видях... [ ]... и не от суета, но не е ли това смисълът на петте думи, които той не успя да подреди?
[ ] ... защото писа грешна и тленна ръка.

 

 

Втори хармоничен сонет

Като

Среднощното море е нещо
безформено като душата,
там миди със лица човешки
в екстаз си ближат стъпалата.

И само мрак. А в мрака само
мъглата – бавна и огромна.
Пълзи. Поглъща ме. И кой съм
едва ли вече ще си спомня.

Развратна смърт, с език и устни
ме разсъбличай от плътта ми!
Хор на медузите, пригласяй
с невидимите си камбани!

Ти, разум с рани от тъга,
на хаоса слуга!

 

 

 

Редакционно каре

Книгата е издание на
„СВОБОДНО ПОЕТИЧЕСКО ОБЩЕСТВО”  1995 г.

Спонсори на
„СВОБОДНО ПОЕТИЧЕСКО ОБЩЕСТВО”
са фондация „ОТВОРЕНО ОБЩЕСТВО”
и Националният дворец на културата

ЦЕНТЪР ЗА ИЗКУСТВА „СОРОС” КЪМ ФОНДАЦИЯ „ОТВОРЕНО ОБЩЕСТВО”

Иван Методиев
КНИГА НА ПРАШИНКИТЕ
(Документите на едно забравено учение)


Българска, първо издание

Редактор: Румен Леонидов
Рецензент: Иван Цанев

Художник на корицата: Стефан Шишков

ISBN 954-8642-22-0