ГЪЗОВЕ И ОБЛАЦИ
Човек и добре да живее...

Човек и добре да живее, умира
и друг се ражда.

                        Из Търновския надпис на хан Омуртаг

 

Че върху вода
кой може да напише
своето име...

                         Константин Кирил философ

 

И да отмахнете тлението на тоя свят…

                        Константин Преславски

 

 

ПРОГЛАС

Какво е това, деца мои?:

 

Знаех си, че така ще отговорите, гъзове с гъзове!

А всичко това е само сянката на едно най-кратко стихотворение върху една стена:

Затова изобщо не ми говорете за естетика, а веднага прочетете тази книга!

 

А я ми кажете сега какво е това?:

Гледай ги за какво си мислят! Разбира се, че това е сянката на друго най-кратко стихотворение върху съща­та стена!

Но защо не чувам някой да пита каква е тази стена, а всеки пита какво е нава?

Те мълчат.

А известно ли ви е, питам аз, какво е сторил вед­нъж Диоген Кучето на Агората?

Мълчат и мигат!

Онанирал е – това е сторил. Но какво е рекъл на­края същият този Диоген?

– Ех, – рекъл – да можеше и когато човек се поглади по корема да му минава глада, цена нямаше да има!

Разбрахте ли сега за какво става дума?

Те не!

Не четат книги, не познават живота на древните, съдят за стиха по неговите сенки!

Ако има времена, в които съкровеното може да се яви като безобразно, не се ли сещат че и безобразното може да бъде път?

Като се замислят, излиза че е така. Но като спрат да мислят, излиза че не е така.

Затова, имат очи да питат какво е нава, а не се се­щат да запитат каква е стената!

Но нека им отговорим по достойнство и с мекота, като им речем:

Стената, деца мои, дето може да придаде толко­ва отвратителни видимости на стиха, е същата стена върху която е проектиран живота на всеки един от нас. Чудно ли е тогава, че никой в наше време не е особено симпатичен? Но те от малки ни изправят пред тази стена и сочат сенките ни, и ни карат да ги зубрим като таблицата за умножение, и през цялото време повтарят – “ето това си ти”!

Ето как заживяваме в царството на Хадеса... И поне да бяхме някоя от печалните сенки там – не!, – ние сме само роби на своите собствени сенки...

Мислим така, както би мислила сянката ни, ако можеше да мисли.

Говорим това, което очакват да каже сянката ни, ако можеше да говори.

А от постъпките си ценим само онова, което би карало сянката ни да изглежда като жива.

Прочее, не ми губете времето, залягайте над кни­гата, позволявам Ви да си попръцквате, докато я четете – ах, деца мои, само нава ще ви изведе от Хадеса, още не Ви е дошло Времето за там! Та нали затова Майстора на огледала, според третата хроника на Григорий, е казал:

Да минеш през прага,
без да отваряш вратата.

Ето Ви и друг пример от древните източници, представяте ли си, веднъж край поречието на Струма видях един камък, на който пишеше:

Пръдна Хера,
опърли на Зевса яйцата
есенна вечер!

Но точно тук, добропорядъчните естети , същи­те, които и до ден днешен твърдят, че наваприличала на хайку, вече не издържат и виковете “Безобразие!” заглушават всяка възможност да продължим този сериозен разговор.

Че е безобразие това, което намерих край Струма, безобразие е. Но Въпросът е какво точно е безобразното.

Безобразното е, че в едно хайку никога не се поставя удивителен знак – ето кое е безобразното!

Но два пъти по-безобразно е да речеш “добро” или “зло”, “красиво” или “грозно”, “живо” или “мъртво”, “истина” или “лъжа”, като съдиш по сенките на нещата.

Поетиката на нава, деца мои, не признава такива работи, а най-много от всичко презира естетиката на сравнението! Никога не забравяйте, че лошата птица учи малките си да летят, а добрата – да отлитат.

Също и това:

Крилете
са окови за птиците.

И още:

Гъз дъно няма.

Истина ви казвам! Едно е да не улучиш дупката, за­щото си пикал накриво, а съвсем друго – защото си се це­лил в луната!

Прочее:
Един гледа отминаващите облаци, друг – отми­наването.

 

 

(Тук започват гъзовете и облаците в съотношение 17:32.)

1. 

Толкова ни е все в гъза,
че вече ни е през кура.

 

2. 

Жабче подскача
в хладната утрин
подир дъха си.

 

3.

Нещата мълчат различно.
Проговорят ли,
казват едно и също.

 

4. 

Подписва шефът
новия указ
и сладко попръдва.

 

5.

Сред брезите – мокър гарван –
огледало за луната.

 

6.

Щурец –
до глезени в мъглицата нагазил.

 

7.

Къде е тръгнал този скитник?
Така и си отмина – само

цвета на шапката му помня.

 

8. 

Двеста путки в Парламента
новата луна гласуват,
с по един тампон в гъза.

 

9.

Извор в полето!
Първата глътка е бог,
втората е тъгата.

 

10. 

Имало указ
да го преместим
в другия крачол.

 

11.

Олеле майко,
заклещи си шефът яйцето
в пъпа на Пена!

 

12.

Внимавай щурче,
престарял е баща ми,

ще го препънеш!

 

13.

На вратите на рая
табелка с надпис:
“Не чукай! Чукам!”

 

14.

Кос под дъждеца,
кални крачета,
шапка от капка.

 

15.

Откъде си,
премръзнала птицо,
та ме гледаш с очите на мама?

 

16.

Раче сгушено на дъното
се взира
в юлската луна.

 

17. 

Пролет е, гледай,
по мустака на шефа –
косъм от путка!

 

18.

Не казвай на врабеца че лети!
Ще падне!

 

19.

Пеперуда се блъсна в камбаната.
Никой не чува.

 

20. 

Каква е тази участ бе народе,
какъвто и байряк да се развее,
дръжката му все ти е в гъза!

 

21.

Какъв изящен стил.
Заслушва се кълвачът.
Тояжка на слепец.

 

22.

Не можеш едновременно да кажеш:
“Аз съм!”
и “Свободен съм!”

 

23.

Чу ли,
плюшеното мече
каза ТАТКО на сирачето!

 

24.

Нали е Президенство, госпожа,
та и салфетките за дупе
са с герба на България!

 

25.

Толкова съм уморен!
Мъчих се да убедя детето,
че цветята не говорят.

 

26.

Взира се Буда:
И в този живот –
нищо.

 

27.

Зимно слънце,
спи врабецът
леко смръщен от лъчите.

 

28. 

Разцъфтяват тополите,
В Парламента –
нежен дъх на пръдня.

 

29.

Който взема, казва – Бог е с мен!
Който дава, казва –
Бог е в мен.

 

30.

Коя е думата, която Бог не знае?
– Бог.

 

31.

Мокро жребче се притиска
в хълбока
на
мъглата.

 

32. 

Седемнайсет бодигарда,
с пръст на спусъка се вслушват
в задника на Президента.

 

33.

Прелетя мушица и отнесе
малко прах от планината.

 

34.

Как да позная
душата?
– С душата си.

 

35.

Притихва славеят за миг,
дълбоко вдишва
тишината.

 

36.

Седемнадесет мушици
край
върбата
си играят на дъждец.

 

37.

Мирис на облак.
Птиците чакат с отворени човки.

 

38. 

Браво бе куре,
как смогна с тази заплата
да хванеш трипер!

 

39.

Възседнеш ли бъчвата,
възседнал си и Потопа.

 

40.

След всяка капка на дъжда –
различна тишина.

 

41.

Не докосвай пространствата между думите,
за да има къде
да се движат звездите.

 

42.

На оръжие братя –
въведен е данък чикия!

 

43.

Вместо да следваш плача на камбаните,
следвай смеха на децата.

 

44. 

Една пича въшка
се почесва по пичката.

 

45.

Отвъд стените – дъжд.
Дъжд
отвъд дъжда.

 

46. 

Хегел е чела,
а не ще да го духа –
брей че мръсница!


47. 

Да те еба или да –
това е въпросът!

 

48.

Ти, който търсиш своя път,
до тази шипка приседни –
тук пътят сам ще те намери.

 

49.

Храст крайпътен, който ми прошепна:
Ако сам със себе си говориш,
не говориш с недостоен спътник.

 

(Тук гъзовете и облаците завършват в съотношение 17: 32, за да се отстъпи място на ослеслов, тъждествен на рецепта за инкрустация на бисери в лайно.)

 

 

Нава и вулгарността като първо освобождение

Поезията нава сякаш най-добре съвпада с дина­миката на времето. Хората са напрегнати, подлудени – нямат сили да четат дебели книги, нито имат пари да си ги купят. Това, което могат да вземат от изкуствата, те искат да го получат с един поглед. Нава постига цел­та с един звук, един образ, едно действие, едно вдишване и издишване. Какво значи да се постигне нава? Да напра­виш вдишване и издишване едновременно.

Но поради самата си краткост, нава поезията изисква огромни пространства от вътрешна тишина. Само така може да реализира медитативната си енер­гия. Нужно е предварително очистване на съзнанието от непосилните напластявания на деня. Вулгарността е добър способ за това. С една псувня, българинът смъква от плещите си цели векове. Той не е така добродушно ироничен в псувните, какъвто например е турчинът, нито така бъбриво пъстър, като сърбинът. Но той мо­же да бъде зловещо сугестивен.

Да вземем само начина, по който един будкаджия се справи със своя конкурент и политически опонент: – “Да ти сéра в гъза!”. Ако читателят успее да си представи как на практика би станало това, картините на Бош или Дали ще му се сторят залъгалки за малки дечица. Или да вземем историята за оня българин, който от ядене на развалена храна получил такова разстройство, че трябвало в “Пирогов” да му преливат лайна. Но да навле­зем в дълбоката философия, за да видим, че ако индусът постига истината чрез съзерцание на пъпа си, българинът е отместил гледната точка съвсем малко по-надолу – “Питай си хуя!”. Интересно защо се говори за някакви въпроси, “що никой век не разреши”:

Какъв е смисълът? Какво е Бог? Как Бог сътво­ри света? Защо живеем? Накъде да вървим?

Питай си хуя.

Е, да, всичко това е отвратително, разбира се, и аз не се съмнявам, че извисените нашенски интелектуалци, пърдят така да се каже, тайно от себе си.

Мнозина се възмущават, че вулгарното навлезе в поезията. Те го отдават на маниерничене, на изчерпване или на лошо възпитание. Възможно е. Но нека не се за­бравя и това, че екзистенциалната аксиома на българина винаги съдържа едно “ще ми пръднат на кура”, което не би могло да се каже по никакъв друг начин.

Вулгарното е ефикасен взривен механизъм за пър­вично очистване. Добрата псувня избистря мисълта с един замах. Именно тя може да осигури онези няколко мига тишина след взрива, в която да прозвучи истинска­та нава.

 

 

Редакционно каре

Иван Методиев

ГЪЗОВЕ И ОБЛАЦИ

Пьрво издание

Рисунка Симеон Венов
Графити Иван Методиев
Технически редактор Йордан Козаров
Коректор Юлиана Василева

Издателски № 8392
Печатни коли 2,50. Формат 60 х 90 х 16
Тираж 300

Цена 35 лв.

ISВN 954-8392-01-1

Издателска къща НАВA, София
Печат “Graphic”