ПРОСТИ СЕТИВА
Без да питам

Говоря, без да питам слуша ли ме някой.
Уж себе си разказвам,
а измислям...

Така пред дъжд небето си мечтае
чрез облаците – и само си вярва.

Звездите си рисуват йероглифи.
И в багри се превръща светлината.

И въздухът безгрижно си подсвирква
по юлските полета и прехласнат
от звуците изтръгва пеперуди.

Кой както може,
себе си разказва.

 

Прости сетива

Дръвче и птица в мене се вселиха
и казаха – вода и пръст ни трябват,
вода и пръст и няколко трошици...

Попитах – откъде дойдохте вие?
А те така безгрижно се засмяха –
с едно такова странно шумолене,
с едно такова тайнствено летене...
Години вече този смях долавям.

А днес си мисля – толкова е просто:
вода и пръст му трябват на дръвчето,
на птицата едно дръвче й трябва
и нужно ли е другото да зная?

Дръвче си имам,
имам си и птица.

 

Детство

Щастлив се носи крайният квартал
на своята неделна въртележка...
А дъжд вали и тинята човешка
се смесва бавно с уличната кал.

Под купола, наивно просиял,
пришпорват пак душите си крилати
деца, войници, цигани чудати...
Поглъща всичко уличната кал.

Препускай, мой бедняшки идеал,
препускай сред дъждовните вселени,
през мъките, през мислите стаени
на хората от уличната кал.

Шест вечности към вас съм извървял,
задъхани от щастие недели,
шест вечности, от грижи почернели,
по-черни и от уличната кал.

Какво е красота не съм разбрал.
От извора вода не ще отпия.

Възседнал своя кон от тенекия,
лети светът през уличната кал.

 

Облаци

Какво е
секундата за облаците — нищо, повей плах,
едно докосване,
един разсипан звук...

А колко дълъг е животът им?
Една секунда само.

Додето светлината
разкъса старите им образи
и тихо
по вятъра ги пръсне.

Сега си ти.
Кой беше преди малко?

Дъжда попитай, който
се стича по лицето ми.

 

Да слушаш

Да слушаш как в следлетните мъгли
във капки се сгъстява светлината,
не е ли хубаво – шуми навън липата
и колко е щастлива, че вали...

Изтича ожаднялото дърво,
извива се над улиците сиви –
превръща се в дихания горчиви
и сякаш в още нещо, но какво?

Едно листо край погледа кръжи
и с тънък звук денят се разпилява.
Петна от въздух... Вятър ли повява
в черупките на нашите души?

 

Поле

Дали не търсех брод през тишината?
Сред някакво поле се озовах...

Безброй орачи древни под житата
в пръстта мълчаха,
станали на прах.

А тъй спокойно
въздухът трептеше...

На свойто живо място всеки клас
по свой закон
невидимо растеше.

Случаен пътник там
бях само аз.

 

Пръст

Пръстта пречиства нашите тела.
Това, което днес е тъй случайно,
ще бъде утре вечност – нежна тайна
сред тайните на житните стебла.

Обиди спотаени, завист, страх,
горчилките от толкова години –
те в сладостта на хляба ще преминат.
Тъй всеки ще изкупи своя грях.

 

Селце

Селце на хълма. Под селцето –
рекичка, шипка и щурче.

Каквото шипката прошушне,
щурчето в миг го отрече.

Един старик върви по пътя
и с кончето си разговаря.

Пролае пес, петел пропее
и времето си изтече.

 

Яснота

Изящество на мисълта,
къде си скрито – в яснотата.

Послушай земните пчели
и разказите на тревата.

А там глухарче отлетя,
следа не ни остави даже.

То каза всичко на света,
каквото имаше да каже.

 

Връх

Моят връх е капката вода
върху детелиновия цвят.

Смешно близо той е до земята,
педя-две от нея го делят.

Просто
по детински е достъпен.

Лесно можеш да го стъпчеш с крак,
трудно – да го покориш.

 

Вирът

Бавно се огъваше вирът под светлините
на небето и земята...

Призори,
когато е загатване денят,
някъде в началото... Но мене ли предсказваха
знаците на рибите? – какво щастливо бъдеще...
Воден дух се носеше из юлските вселени...
Облаци учудени гадаеха живота ми,
в звуци ме превръщаха върбите отразени...

И не бях ли аз владетелят на капките и слънцето
в този вир, създаден да се гмуркам
между образите
и прозренията?

Всичко бе идея
и каквото и да правех,
всичко беше редно – и щастлив под изгрева,
бродех сред желанията и сенките, а жабите
възвестяваха високо моите измислици,
за да се изпълнят от природата.

И като небето гол и рибите естествен,
разпилян сред водораслите и дългите спирали
радостно се сливах с отраженията
на душите и предметите – и мои бяха
простите богатства на водата
и изтичащото време.

И не помнех аз законите и следствията,
нито тялото си – и живеех сякаш
в друг живот,
сънуван от реката.

Малък вир,
там някъде, в България...

 

Пеперуда

Призори е, тихо
вятърът трепти.
Бучка пръст се рони,
стръкче се люлее –
всяко живо нещо
почва да лети.

Кой е тук до мене,
кой се втурна там?

Бързай, бързай – шепнат,
радостни, тревите.
Трябва пръв да стигна,
а къде – не знам.

Бързай, бързай... сякаш
капки шумолят.
Нежно се разливам
в изгрева прозрачен
и чертая весел,
непонятен път.

 

Нощ

Нощта засипва дневните следи,
нощта се стеле тихо, като пясък...

Скрит в дупката си, всеки звяр смирено
е скръстил лапи
и с благоговение
повтаря дълги, дълги заклинания...

И нещо шепнещо наоколо струи,
а въздухът обраства с тъмна козина –
и пипнешком през нея се провира
дъхът на някой пътник закъснял...

Едва-едва небето се люлее –
сънливо сито... и едва-едва
звезди и песъчинки отшумяват...

 

Припомням си

Припомням си за тези хора,
които бавно, мълчаливо
отиваха към тишината...

Стотици хора от полето
и полутъмните квартали,
така спокойно мълчаливи –
като кръвта, като тревите...

По-лесно им е било сякаш
за истината да умират
отколкото да я възпяват...

Срамувам се от всички думи,
които някога съм казвал.
Аз зная, днес хитрецът лесно
звездите може да тълкува.

Доносникът балон надува
и в облаците се издига,
а с мила котешка усмивка
лакеят мислите си сресва.

Да, зная аз, крадецът рядко
облича новите си дрехи.
Лъжецът най-добре от всички
засява въздуха със вятър.
Ленивецът подслажда с бира
горчилките от часовете.
И кой, кажете, не обича
за правдата да си побъбри?

А аз ги слушам и си спомням
за тези мълчаливи хора,
така жестоко мълчаливи –
като кръвта, като тревите...
Все по-добре сега разбирам
какво се крие в тишината.

 

Във

В очите на подлеца има нещо топло и мъхнато,
което при докосване потръпва.

И нещо мокро има там – посегнеш ли към него,
то набъбва като рог на охлюв.

В очите на подлеца
има хиляди очи на подлеци.

 

Лакей

Пази се от мечтите на лакея.

Мечтае той за свят без господари,
управляван от влиятелни слуги.

 

Щастие

Щастие ли – каза ми чиновникът.
Щастието днеска не приема.

Щастие ли – каза ми търговецът.
То е нужно само за витрината,
за да ми примамва купувачите.

Щастие ли – каза вехтошарят.
Имам тук едно като за тебе,
малко е ръждясало наистина.

Щастие ли – каза детективът.
Щастието е вече заловено
и в момента дава показания.

 

Мрак

Мракът на невежеството е толкова черен,
че когато затвориш очи,
става по-светло.

 

Развиделяване

Вдовицата мете на двора.
Съседът тайно я следи.
А тя очите си върти,
пък уж нехае... Живи хора.

Мъгла приижда от реката.
В блуждаещото битие,
какво е грях, какво не е,
ще видим чак подир мъглата.

Но ето, сякаш просветлява...
Припламва селската трева –
знамение ли е това?
Да се замислиме тогава.

Съзирам хълм, съзирам ниви
и глогове по рид и рът...
Козите денем там пасат,
а нощем бродят самодиви.

И плевниците, и пастира,
и параклиса запустял...
Уж чудо бях ви обещал,
а друго май не се съзира.

И храсти някакви... това е.
От истината – ни следа.
Поне до утре сутринта
ще дишаме кой както знае.

 

Баща

Баща ми, който вече крета,
баща ми, този мил чудак,
от ранни утрини до мрак
в градината сади дръвчета.

Пренася пръст, вода долива,
поспира край една върба
и колко смешно е това,
приказва й като на жива.

Съвсем не го разбирам вече,
а да му преча ме е страх...
При ябълката вчера спрях,
откъснах лист и кръв потече.

А днес, така ли ми се стори,
под ореха приседнах аз
и чух със бащиния глас
започна той да ми говори.

 

Къщата на бездетните

Израснах на тавана аз, като врабче в шубрака
и пазех тишина...

Каквото и да исках, чувах – тихо! – а край мен
на пръсти отминаваха играчките замислени,
че нямаха деца хазаите... а болестта
изпълваше стомасите им с нервност – и не можеше
живота ми да се изкупи с наема.

И гледаха те тлъсти котараци, а пък аз
на сянката израствах и оставах хилав,
със хлътнали гърди и криви стави, а носът –
изпъкнал като корен –
и душа плашлива,
очаквах всеки миг да дойде наказанието
за някой вик,
за някой смях неволен,
за всичките световни престъпления

Защо от всеки ъгъл ни поглеждат
очи, готови да ни прокълнат?

С коя невинна дума,
с кой случаен жест,
ще причиниме чуждите страдания?

О, как се молех да мълча старателно...
А грешен бях... затуй ли мама плачеше?
Заплашваше ни покривът с небето...
Доносничеше подът пред бездетните...
И нямаше надежда за спасение.

Едрееше лениво тишината, а сред нея бавно
набъбваха ръждивите петна край капандурата
и се разрастваше страхът ми... Тук, сред
стръмните стени,
сред хаоса в таванското чистилище, аз вниквах
все по-дълбоко във вината си – и дълги дни
мълчах,
мълчах с последни сили и напрегнато се вслушвах
в предметите
и в себе си,
и в цялото човечество.

И мисля си,
че вече съм изстрадал греховете си.

И мисля си,
че всичко е платено предварително.

Аз извоювах свойто място на Земята.

 

Стая

Нещо лети в стаята,
лети-лети и отлита...

Малко пара от чашата чай,
шепа прах от звъна на часовника...

Нещо лети в стаята,
лети-лети и отлита...

Една муха, две въздишки,
три шантави перушини
от хвърчилото на съня...

Нещо лети в стаята,
лети-лети и отлита...

Един призрак от стара латерна,
две песнички от аквариума,
двеста двайсет и две криволици
от ключалките на желанията
и дупката от ключа.

 

Измерения

Сред стаята с размери три на три,
размери на света и на душите,
дух божи лъкатуши сред мухите
и паяжина в ъгъла искри.

Ръжда покрива влажния таван,
над който може би започва раят,
хлебарки нейде в ниското блуждаят
по пътя, от трохите очертан.

Далеч от всяка земна суета,
едно дете на пода си играе.
Навярно притча някаква това е,
а може би е просто бедността.

И носи се дух божи, извисен
над вечните надежди и измами,
и не с мухи, а с ангели се храни
мъдрецът-паяк, в ъгъла стаен.

А столът, този странен философ,
спокойно в тишината наблюдава
как в плесени и гъби разцъфтява
наоколо вселенската любов.

 

Кой

Кой ще се смили над моето дете?
Кой ще му даде една кутийка,
дето въздухът не хапе, дето няма
паяци и капки по тавана,
а прозорците не кихат?

То е малко като бръмбар – трябва му една
усмивка само
от справочника по медицина,
две-три букви само от журналите за вили.
Нито френски, ни пиано, нито гувернантки,
нито пък онези цифри, дето всичко знаят,
а човека не познават.

Кой ще се смили
над моето дете?

 

Стряха

Ще се приютим под тази стряха,
като две щурчета
под едно листо зелено.. .

Като две щурчета
под едно листо зелено...
Три дъждовни капки да ни свирят...

Три дъждовни капки да си бъбрят
за неща прозрачни –
две щурчета мокри да ги слушат...

 

Всъщност

Всъщност
какво зная аз,
какво знаеш ти,
какво искаме всички ние?

Към какво се стремим?
Какво се мъчим да уловим.

Ето –
къщата е построена –
нима не е достатъчно?

Ето –
и кучето е пред прага –
нима не е достатъчно?

Гледам те,
бродиш из стаите
и тайно надничаш в паяжините – какво търсиш?

Преобръщаш огледалото като празен джоб
и отминаваш...

Как,
нима нищо
не е достатъчно?

 

Възможност

Един човек прелита над града...
Човек ли? – не, това е невъзможно.
Летят мухите, птиците прелитат,
а хората по улиците ходят
и разни земни работи си мислят.

А хората по улиците ходят...
Купуват хляб, купуват зеленчуци,
купуват си приятелства и шапки,
и рибки във буркани и неспирно
за разни земни работи си мислят.

За разни земни работи си мислят
и стават неусетно все по-земни...
Те могат да пълзят, ако потрябва.
Те могат да пълзят дори красиво.
Така красиво,
сякаш че летят.

 

Възхвала на баща ми

Да не би баща ми да е черноборсаджия,
че да съм богат.
Да не би пък, казвам, да продава семки, долари,
парцали по ъглите
или пък имуществото на вдовиците да прекупува,
че да съм богат.

Да не би да е от тези, дето на бедняци се
преструват,
че да съм богат.

Да не би пък, казвам, днес бакшиши да
изпросва,
за да може утре подкупи да дава. Празни мисли
срещу пълни джобове да сменя. Да е дирижирал
някога концерт за гайда и цигулки,
че да съм богат.

Или е натрапвал някому по християнски
половината от голотата си?

Или в името на правдата
е съчинявал клевети?

Да не би пък, казвам,
да е вярвал в нещо повече от вярата човешка,
че да съм богат.

Нищо няма той освен ръцете си.

Той като слънцето е беден – само
светлината му принадлежи.

 

Наивник

Дори да знам, че лъжат – пак ще вярвам.
Ограбват ли ме – двойно ще им дам.
Кой както иска нека да ме мами
и всеки нека бъде оправдан.

Другарства по служебни интереси?
Другарството ще виждам само в тях.
Сред всичките директорски метреси
ще будя състрадание и смях.

Да казват – жалко, не е в ред момчето.
Да клатят снизходително глава.
Да казват – той е паднал от небето.
И всъщност да е истина това.

Подлецът, който вчера ме предаде,
да дойде с уж разкаяна душа,
а аз, забравил своите страдания,
с най-нежни думи да го утеша.

Крадецът от закона ли се пази,
зад моя гръб да си остане скрит.
И който мрази – нека мен да мрази.
Убият ли, да бъда аз убит.

Какво че няма нищо да постигна?
Доволен съм от своята съдба.
Да бъда най-големият наивник,
за мене днес е изход... И борба.

 

Кръговрати

Ако можех да се покатеря
до върха по нишките горещи
на дъжда,
вятъра навярно щях да бъда.

Като вятър, гонен от дъжда,
щях земята да обходя.

Всичката й жажда щях да събера,
всичките надежди,
всичките тревоги...

В облака дъждовен
да ги посадя.

 

 

Редакционно каре

ИВАН МЕТОДИЕВ
ПРОСТИ СЕТИВА
Стихове

Библиотека “Смяна”
Първи книги на млади автори

Редактор Емил Рупел
Художник Стефан Матев
Художествен редактор Иван Стоилов
Технически редактор Милка Попова
Коректор Мария Бозева

Първо издание. ЛГ IV. Тематичен № 23 95362 5607-15-80
Дадена за набор на 31.X.1979 година
Подписана за пе­чат на 10.I.1980 година
Излязла от печат на 15.II.1980 г.
Поръчка № 45
Формат 70/100/32
Тираж 1641 броя
Пе­чатни коли 3,25. Издателски коли 2,11. Усл. изд. коли 1,88
Цена на книжното тяло 0,21 лева. Цена 0,28 лева

“Народна младеж” – издателство на ЦК на ДКМС
Държавна печатница „Христо Кърпачев” – Ловеч
София, 1980

 

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ НА БИБЛИОТЕКА "СМЯНА"

Владимир Голев
Евтим Евтимов
Йордан Милев
Петко Братанов
Слав Хр. Караславов
Симеон Хаджикосев

 

 

Яко Молхов - Непривичност на поетическото присъствие

Непознатият автор е като малка загадка – буди любо­ питството ни, но и малко страх, защото не се знае какво ни вещае бъдещето му. Такива загадки винаги са ме привли­ чали и ето ме сега пред опита да представя на читателите първата книги стихове на Иван Методиев. Не ми е лесно, защото младият поет ме затруднява със сложно изградени стихотворения-метафори, които с моите старомодни вече сетива трудно дешифрирам. Тук има стихотворения за „пеперудата” и за „облаците” – лесно е да ги обявя за „безидейни”, но усещам, че в тях е заложена поетически изра­ зената идея за свободата, само че без познатите ми словес­ ни драперии. Непривично ми е – ето какво мога да кажа като най-общо впечатление от стиховете на младия автор. Но тъкмо тази непривичност е интригуваща, в тази непривичност е заложена творческата оригиналност на младия поет. С такава непривичност на поетическото си присъствие започна и Иван Цанев, с неговата смущаващи ни „Пчела” ...
Впрочем четох и препрочитах стиховете на Иван Методиев, неотдавна се запознах и с техния автор. Видях един доста млад човек, а чета стихове, в които е заключен из­ страдан човешки опит, зле прикривана горчивина от човеш­ ки несполуки, упрек към трайните човешки пороци, но и радост от живота, възприет като скромно и най-важно чо­ вешко достояние:

дръвче си имам,
имам си и птица  („Прости сетива”)

Но, казвам си, тази скромност на изискването е може би измамна, защото повечето от стиховете са облъхнати от вътрешен огън, от онова, което свикнахме да наричаме „нравствен максимализъм”, допускайки по този начин, че може да съществува и нравствен „минимализъм”... Но скромността не е измамна, защото тя е оръжие на поета, неговата човешка и творческа същност, полемично насочена срещу несправедливостта, срещу социалните ни несъвър­ шенства.
Истинската поезия в моето схващане е неизбежно моралистично насочена. Такова е умонастроението и на мла­ дия поет, макар че той разпознава, разбира и допуска не­ съвършенствата на отделния човек, защото са прояви на човещината.
Коренът на това умонастроение е може би в детството на поета, който се оказва син на „крайния квартал”, къ­ дето „тинята човешка се смесва бавно с уличната кал”, в „бедността” и „стаята три на три” с влагата на тавана, над който може би започва раят”... Открих тези бегли, с явно биографичен характер възпоминания в стихотворени­ ята „Детство” и „Измерения”. Бих могъл да се подкрепя и с посветените на бащата две стихотворения, в едното от които се казва така просто:

Той като слънцето е беден – само
светлината му принадлежи.

В същия ключ е и стихотворението „Къщата на бездетните”, където си спомня: „Израснах на тавана аз, като врабче в шубрака/ и пазех тишина...”
Смути ме стихотворението „Наивник”, защото там е ка­ зано:

Доволен съм от своята съдба.
Да бъда най-големият наивник,
за мене днес е изход... и борба.

Ох, къде си тръгнал ти, наивника мой, си мисля, но мога ли да го променя? А никой никога не е успял да води каквато и да е борба с „наивност”, но се надявам, че с времето поетът ще осъзнае своите истински средства за борба и ще си спомня с умиление за своето наивно време, в което го сварваме сега.
Аз изтръгнах от контекста на стиховете тези биографи­ чни опори, защото искам да разбера социалните мотиви на тази поезия, защото в целостта си тя никак не е наивна и зад конкретната й достъпна образност се прикриват доста остроумни метафори. В повечето от стихотворенията мла­ дият поет създава сложна метафора, в която се загатват неговите леко скептични прозрения, които са израз на жа­ ждата му за хармония, за човешко щастие. Едновременно с това в тях ще срещнем и откровени сатирични изблици, навярно под афекта ни душевна рана, може би нанесена му още в детството, но моето пожелание е час по-скоро да се освободи от нея, да се предпази от такива изблици, те не пораждат голяма поезия – предпочитам интелигент­ ността на иронията. Предпочитам и ми се струват по-ценни и хуманитарно по-значителни стиховете, в които е заключе­ но живо социално съчувствие.
Иван Методиев е в началото на пътя си и навярно по-нататък ще чуе призивните гласове на сирените, които ма­ меха Одисей, ще срещне много изкушения, явяващи се в одеянията на имагинерната „красота”, а всъщност те са гласовете на забравата и самоопиянението. И когато обърне гръб на сирените и пренебрегне изкушенията, още по-безстрашно ще застине с лице към мъчния живот на хората, поетическият му потенциал ще се обогатява и извисява.
И тъй един глас от „крайния квартал” се издига, един градски дух, който съзерцава полето и селцето на рида като сладостно юлско видение – нека го изслушаме и поощрим, за да укрепва и буди съвестта ни.

Яко Молхов